Гийом Мюсо
Повикът на ангела (9)

8
Тези, които обичаме

Понякога любовта е и това: да оставим да си тръгнат тези, които обичаме.

Джоузеф О’Конър^[1]

 

— Ти вече не обичаш мама, нали? — запита Чарли.

Комбито остин се движеше покрай изрязания бряг на Тихия океан. Джонатан и неговият син бяха станали призори. Те напуснаха Сан Франциско по Магистрала 1^[3], като пресякоха последователно плажа с черен пясък на Мюир Бийч и бохемското село Болинас, чиито жители от десетилетия разрушаваха всички информационни табели, за да се предпазят от масов туризъм.

— Е, обичаш ли още мама? — повтори въпроса си хлапакът.

— Защо ме питаш? — рече Джонатан и намали звука на радиото.

— Защото знам, че й липсваш и че тя иска отново да заживеем тримата.

Джонатан тръсна глава. Той винаги бе отхвърлял от съзнанието на сина си мисълта, че раздялата с майка му би могла да бъде временна. От опит знаеше, че детето често продължава да пази тайната надежда родителите му да се съберат един ден и не искаше Чарли да се обляга на тази илюзия.

— Забрави подобна идея, скъпи. Няма да стане така…

— Ти не ми отговори — отбеляза момчето. — Обичаш ли я още, поне малко, а?

— Слушай, Чарли, знам, че ти е трудно и че страдаш от това положение. Моите родители се разделиха, когато бях на твоята възраст. Също като теб бях много тъжен и ги обвинявах, че не са направили усилие да се помирят. Признавам искрено, че ние тримата бяхме по-щастливи, когато майка ти и аз се обичахме. За съжаление, любовните истории не са вечни. Така става. Важно е да разбереш, че това време вече е зад нас и че няма да се върне.

— Хм…

— Ние с мама много се обичахме и ти си плод на тази любов. Дори само заради това аз никога няма да съжалявам за този период.

— Хм…

Пред сина си Джонатан никога не критикуваше Франческа в ролята й на майка. Впрочем ако можеше да я упрекне, че е била невярна съпруга, то за Чарли тя беше великолепна майка.

— Противно на онова, което свързва двойката, връзките между родители и деца траят цял живот — продължи той, повтаряйки дословно съветите на психиатрите, които беше чел. — Ти не трябва да избираш между нас: майка ти ще бъде винаги твоя майка, а аз ще бъда твой баща. Ние двамата сме отговорни за образованието ти и ще те придружаваме в щастливите моменти на твоето съществуване, както и в трудните часове.

— Хм…

Джонатан гледаше пейзажа отвъд стъклото. Лъкатушещ и див, пътят криволичеше покрай океана. С раздробените, спускащи се отвесно към водата скали, брулени от вятъра, това място напомняше повече за Бретан и за Ирландия, отколкото за Калифорния.

Той се чувстваше виновен, че не успяваше да говори на сина си с по-правдиви думи. За Чарли раздялата между родителите му беше брутална и неочаквана. Досега Джонатан внимаваше никога с него да не влиза в детайли относно отношенията с майка му, но дали това беше правилното решение? Да, без съмнение: как да обясниш на едно дете сложността на съпружеските връзки и разрушенията, причинени от измяната? Въпреки всичко той рискува с едно уточняване:

— Не се отказвам от нищо от миналото, но един ден разбрах, че майка ти не е вече жената, която смятах, че познавам. През последните години от нашия брак аз съм бил влюбен в една илюзия. Разбираш ли?

— Хм…

— Стига с твоите „хм“! Разбираш ли или не?

— Не съм много сигурен — отговори детето и направи странна муцуна.

По дяволите, защо му казах това?… — съжали Джонатан.

Изпревариха стадо крави и стигнаха там, закъдето бяха тръгнали: малкото рибарско селище Бодега Бей. Разположено на шейсет километра северозападно от Сан Франциско, то бе получило световна известност благодарение на режисьора Алфред Хичкок, който тук бе снимал повечето сцени от филма си „Птиците“.

В тази зимна утрин крайбрежното селище бавно се оживяваше. Паркираха на почти празния паркинг. Чарли излезе от колата и изтича на понтонния мост, за да гледа морските лъвове, които се печаха на слънце и издаваха доволни крясъци.

На пристанището няколко щанда предлагаха още пърхащи ракообразни, а под навесите на ресторантите малцина „старейшини“^[4] се поклащаха на люлеещите се столове и въпреки ранния час похапваха огромни криви раци и clam chowders^[5].

Както беше обещал на сина си, Джонатан нае малко корабче със заострен корпус, което приличаше на марсилска лодка.

— Хайде, юнга, с носа напред!

Водата беше спокойна, чудесна за плаване.

Ореховата черупка се отдалечи от брега и се стабилизира на две мили от пристанището. Чарли извади въдицата и с помощта на баща си закачи червей на кукичката, преди да заметне.

Джонатан провери мобилния телефон на Мадлин, но в тази част на океана нямаше връзка. Наблюдавайки внимателно сина си, той запали цигара и дръпна за първи път, като същевременно гледаше плаващите птици, които обикаляха около кораба. Явно Хичкок се е вдъхновил от тях: мястото бъкаше от всевъзможни пернати: чайки, корморани, бекасини, гоеланди^[6] — крясъците им се смесваха със сирените за мъгла на плавателните съдове.

— Кажи, защо пушиш, щом от това се умира? — запита Чарли.

Джонатан се направи, че не е чул, и на свой ред зададе въпрос:

— Кълве ли?

Но детето нямаше намерение да прекрати настъплението си срещу тютюна.

— Аз не искам ти да умреш — каза то с влажни очи.

Джонатан въздъхна.

Как да се бориш срещу подобни доводи?

Той капитулира, смачка цигарата си, след като всмукна дима за последен път.

— Доволен ли си?

— Доволен! — отговори хлапето и лицето му просия.

 

 

 

Салонният часовник отброи деветнайсет часа.

В камината гореше чудесен огън. Рафаел и баща му се сражаваха около масата за билярд. Седнала на тапицираното с кожа канапе, Мадлин механично поклащаше глава, слушайки разсеяно бъбренето на Изаура — бъдещата й свекърва, — докато в краката й Султан, английският кокер на семейството, нежно се лигавеше с новите й обувки.

Навън дъждът плискаше по стъклата от началото на следобеда.

— О! Обожавам тази програма! — възкликна Изаура и внезапно отклони вниманието си от Мадлин, за да увеличи звука на телевизора, който в този период в края на годината излъчваше поредната щуротия.

Мадлин се възползва от положението и скочи от канапето.

— Отивам да изпуша една цигара.

— Мислех, че си ги спряла — протестира Рафаел.

— Това ще ви убие, скъпа — прибави Изаура.

— Сигурно — призна тя, — но нали човек все от нещо трябва да умре!

Облече канадката си и излезе на терасата.

Нощта беше паднала отдавна, но сложна система от прожектори осветяваше малкото англо-нормандско имение, подчертавайки здравите му подпори и тюркоазната вода на басейна.

Мадлин направи няколко крачки по продължение на покритата тераса, за да се облегне на парапета. Постройката се надвесваше над зеленото поле и предлагаше впечатляваща гледка към Довил.

Тя запали цигара и всмукна за първи път. Вятърът брулеше лицето й. Залъгвана от шума на морето, затвори очи, опитвайки се да не мисли за нищо.

Буржоазният комфорт и инерцията на тези семейни уикенди събуждаха у нея противоречиви чувства: успокоение, кротост, бунт, желание да избяга.

Може би ще свикна…

Въздухът беше леден. Тя вдигна до врата си ципа на канадката, нахлупи качулката и извади телефона от джоба си.

От сутринта повечето от мислите й летяха към Франческа Де Лило, с която беше говорила по телефона предишната нощ. Тази жена, нейната тайна, нейната история упражняваха върху й странна омая. Техният разговор беше кратък, но достатъчно значим, за да я обсебва през целия ден. Когато Франческа разбра какво е положението, малко смутено помоли Мадлин да изтрие посланието, което беше оставила на Джонатан и най-вече да не му говори нищо по този въпрос. „Момент на слабост“ — изповяда се тя. Мадлин я разбра.

Младата жена раздвижи навигатора на смартфона и набра името на Франческа в отдел „снимки“. В младежките си години, докато следвала мениджърство, наследничката била работила като манекен за големите модни марки. Първите снимки датираха от 90-те години на XX век и я показваха на подиумите и в рекламите. Според фотосите тя приличаше на Деми Мур, на Катрин Зита-Джоунс или на Моника Белучи. Следваха немалко пози с Джонатан, доказателство, че по време на щастливите години двойката, без колебание бе използвала частния си живот, за да увеличава популярността на търговското си начинание.

Дъждът оредя. Блесна светкавица, мълнията падна близо до къщата, но, потънала в своето киберпространство, Мадлин не забеляза нищо.

Пръстите й шареха по екрана и кликна на една заставка, която я отпрати към уебсайта на списание „Венити Феър“. Няколко години по-рано, американското издание на „Пари Мач“ беше посветило шест страници на двойката под заглавие: „Кухнята, това е любовта!“ Дълго интервю и изпълнени с блясък снимки, които почти нямаха връзка с гастрономията. На една от тях можеше да се види, че двойката си беше татуирала еднакви надписи върху дясната лопатка. Мадлин увеличи изображението, за да дешифрира „епиграфа“.

You’ll never walk alone.^[7]

Беше хубаво… при условие че са убедени: цял живот ще останат заедно. Защото днес, след раздялата, в снимката имаше нещо прекалено патетично.

— Скъпа, ще изстинеш! — рече Рафаел, отваряйки вратата.

— Връщам се, сърце мое! — отговори Мадлин, без да вдига очи от телефона.

Като преминаваше от една снимка към друга, в очите й се наби нещо очевидно. В зависимост от това дали беше сама или с Джонатан, поведението на Франческа се променяше: гъвкавият топмодел, сигурен в умението си да съблазнява, се превръщаше във влюбена жена с очите на Химена^[8]. Независимо от предназначените за журналистите постановки любовта между двамата не подлежеше на съмнение.

Какво ли ги е разделило? — запита се тя и се върна в салона.

* * *

— Защо са се разделили? — поинтересува се Чарли, прибирайки въдицата в багажника на колата.

— Кои?

— Твоите родители.

Джонатан свъси вежди. Превъртя ключа в контакта и с жест нареди на хлапето да си сложи колана. Возилото напусна Бодега Бей и потегли към Сан Франциско.

Карайки, Джонатан отвори своя портфейл и извади избелялата снимка на малък ресторант в провинцията.

— Твоите баба и дядо имаха ресторант в Югозападна Франция — обясни той и показа фотоса на хлапето.

— „Ше-ва-ли-е“ — произнесе буква по буква Чарли, присвивайки очи, за да дешифрира надписа.

Джонатан потвърди с глава.

— Когато бях дете, в продължение на няколко месеца баща ми се е любил с друга жена: представителката на голяма марка шампанско, която е снабдявала заведението му.

— А?

— Тази любов продължила повече от година. Тъй като в малките градчета слуховете се разпространяват бързо, те внимавали да опазят историята си в тайна и успели.

— Защо баща ти е сторил това?

Джонатан намали скоростта, за да избегне заслепяване от обедното слънце.

Няколко секунди той не отговори, а след това продължи сякаш разсъждаваше на глас:

— Предполагам, има доста причини: изхабяването на желанието, страхът от остаряване, нуждата да се увериш в способността си да съблазняваш, убеждението, че една авантюра няма да доведе до фатални последици… Несъмнено обясненията могат да бъдат много. Не твърдя, че прощавам на баща си, но и не бих искал да хвърля камък по него.

— Значи не по тази причина не си му говорил преди да почине?

— Не, скъпи, не за това. Баща ми имаше други дефекти, но въпреки неверността му аз никога не съм се съмнявал в неговата любов към майка ми. Сигурен съм, че прелюбодеянието жестоко го е измъчвало, но страстта е като наркотика: в началото си мислиш, че властваш над нея, а после един ден установяваш, че тя властва над тебе…

Едновременно изненадан и малко засрамен от тези изповеди, Чарли погледна баща си учудено във вътрешното обратно огледало, но Джонатан рече:

— В крайна сметка той успя да „се излекува“ от привличането към тази жена. Но шест месеца след края на приключението реши да признае изневярата пред майка ми.

— Защо? — запита момчето, отваряйки широко очи.

— Мисля, че се гневеше на себе си, понеже се смяташе за виновен.

Джонатан даде мигач и паркира пред единствената бензиностанция в района.

— И след това какво? — продължи да пита хлапето, следвайки баща си.

Джонатан откачи маркуча за горивото.

— Умоляваше съпругата си да му прости. Тъй като имаха две деца, той я призоваваше да запазят семейството, но майка ми беше опустошена от тази измяна. Мъжът й беше разрушил тяхната любов и провалил всичко, което бяха постигнали. Така че тя не прие неговата прошка и го напусна.

— Отведнъж ли?

Джонатан плати и се върна в колата.

— Баба ти беше такава — обясни той, потегляйки.

— Тоест?

— Беше дълбоко влюбена, голяма идеалистка, екзалтирана и страстна. По жесток начин тя осъзна, че човекът, когото обичаше повече от всичко на света, беше способен да я излъже и да я нарани. Често казваше, че при двойката най-важното е доверието. Казваше, че без доверие любовта не е истинска любов и в това отношение ми струва, че има право.

Тъй като хич не беше глупав, Чарли си позволи да отбележи:

— Това прилича на всичко, което си преживял с мама.

Джонатан потвърди:

— Да, в продължение на години ние с майка ти бяхме едно цяло. Деляхме всичко и нашата любов ни предпазваше от всичко. Но един ден… един ден любовта си отиде… и няма какво друго да се каже.

Чарли тъжно поклати глава и тъй като нямаше какво друго да каже, остана мълчалив чак до вкъщи.