Гийом Мюсо
Повикът на ангела (37)

36
Finding Alice^[1]

Единственият елемент, който може да замени зависимостта от миналото, е зависимостта от бъдещето.

Джон Дос Пасос^[2]

 

Джонатан отвори вратата на банята. Мадлин беше заспала във ваната. Той намери закачен пеньоар и се приближи, за да я събуди нежно. Тя беше бледа, с празен поглед, със забавени движения. Послушно се остави да бъде загърната и разтрита в туниката от хавлиена тъкан.

Беше много опасно да се връщат при Клер или да отсядат в стандартен хотел, където можеха да ги намерят лесно. След като паркираха колата няколко улици по-надолу, те намериха убежище в тази малка стая за гости при Анита Крюк, стара полякиня, която държеше деликатесен магазин в сърцето на Алфабет Сити. Някога Джонатан беше наел дъщеря й като готвачка в „Император“ и Анита не беше забравила услугата. За да бъдат сигурни, че няма да ги открият, бяха изключили телефоните си и ги оставиха в понтиака. Единствените предмети, които взеха със себе си, бяха компютърът и пистолетът на Дани.

Почука се на вратата. Докато Мадлин се шмугна в леглото, Джонатан отвори на Анита. Старата дама им донесе вечеря, на таблата бяха сложени две купи с горещ журек — зеленчукова супа с брашно и с ферментирала ръж.

Джонатан благодари на домакинята и предложи едно от блюдата на Мадлин:

— Опитай, ще видиш, нещо специално е…

Тя гребна с лъжичка от супата и я изплю, тъй като й се догади.

— Вярно е, че е малко кисела, но важното е вниманието, нали?

Без дори да му отговори, загаси светлината и потъна в сън.

Преди да се присъедини към нея, той се приближи към прозореца и погледна през стъклото. Снегът валеше все така силно. Повече от десетсантиметрова покривка застилаше пътя и тротоарите. Къде беше Алис по това време и в този студ? Беше ли още жива? Щяха си да успеят да я освободят от този ад?

Трябваше да бъде реалист: нещата се подреждаха зле. Смъртта на Блайт правеше съвсем хипотетична възможността да се доберат до мястото, където девойката беше скрита.

Думите на Мадлин се завръщаха в паметта му като пророческо ехо: „Тази история започна в кръв и ще свърши в кръв.“

Той все още не знаеше до каква степен тя имаше право.

 

 

 

В тишината на ледената стая се чуваше само дрезгаво, задъхано дишане.

Студът събуди Алис. Студът и болката: разкъсваща болка, която раздираше кръста й при най-лекото движение. Легнала на една страна, с изкривена ръка, тя беше изгубила всякаква чувствителност в тази напълно скована част на тялото си. Кръвта пулсираше в слепоочията й, а бодежите в главата се смесваха с шемет и сърцебиене.

Закашля се, за да прочисти бронхите си, опита се да преглътне слюнката, но имаше усещането, че езикът й е станал твърд, като гипсов.

Не знаеше колко време беше изминало откакто я отвлякоха. Няколко часа? Ден? Може би два? Непрекъснато имаше желание да уринира, но мускулите на пикочния й мехур сякаш се бяха парализирали.

Задушаваше се. Мисълта й беше фрагментарна, способността да вижда — нарушена, а треската я подлудяваше. Представяше си, че гигантски плъх й прегризва корема, а дългата му опашка се увива около врата й, за да я удуши.

 

 

 

— Стани!

Джонатан отвори едното си око и трудно започна да се разсънва.

— Стани! — повтори Мадлин. — Трябва да тръгваме.

Млечнобяла светлина искреше през прозореца. Денят едва се събуждаше.

Джонатан преглътна една прозявка и мъчно се надигна от леглото. Мадлин вече се беше облякла. След тази къса нощ си беше възвърнала духа и изглеждаше по-уверена в себе си от всякога.

Той тръгна по коридора към банята, но тя му хвърли дрехите.

— В друг ден ще вземеш душ! Нямаме време.

Излязоха на улицата, след като оставиха няколко банкноти на хазяйката си. Тази сутрин бялата покривка не беше десет сантиметра, а най-малко двайсет. Снежинките продължаваха да се сипят и забавяха движението. По тротоарите хората чистеха входовете, общински работници ръсеха с луга шосето, а по „Бауъри“ два огромни снегорина разпръсваха натрупванията от двете страни на пътя и покриваха със снежна лавина зле паркираните велосипеди и автомобили.

Те спряха до понтиака и си взеха телефоните, а след това поеха към „Пийлс“, новия им генерален щаб.

Заради валежа и ранния час кафенето беше полупразно. Настаниха се на същата маса от предишния ден и си поръчаха кафе, йогурт и мюсли.

Тъй като нямаше телевизор, Мадлин извади компютъра и потърси връзка с интернет.

— Коя е най-сериозната местна информационна програма?

— Опитай да намериш NY1 News.

Мадлин откри сайта. На въвеждащата страница течеше видеопрограма — NY1 Minute, — която представяше актуалните събития от деня в шейсет секунди. Три четвърти от новините бяха посветени на неочаквано падналия сняг, който заплашваше да парализира Ню Йорк, но последната част представяше „мистериозното убийство през тази нощ на шерифа на Съединените щати Блайт Блейк, застреляна с куршум в главата. Тялото й беше намерено в Хъдсън. Тази опитна пазителка на реда беше натоварена със защитата на гражданин, който идния понеделник трябва да даде важни показания в процеса срещу баронесата на наркотиците Исабел Кортес. Въпросният основен свидетел сега се намира под протекцията на ФБР“

Мадлин въздъхна: нямаше как да разбере дали полицията е установила вината на Блайт, но поне Дани беше извън опасност. Това удовлетворение я държа много кратко: трябваше да намерят момичето, а нямаха никаква следа.

— Без съмнение Блайт е имала съучастник — отбеляза тя.

Джонатан напълни с кафе чашата на младата жена, сипа и в своята чаша.

— Налага се да започнем разследването отначало. Очевидно е, че в часовете след отвличането на Алис Блайт е премахнала всички възможни доказателства и е възпрепятствала издирването.

— За какво си мислиш?

— Трябва да се опитаме да установим мястото, където се намира телефонът на Алис.

— Не разполагаме с техника. Това е работа за ченгета.

Джон тръсна глава.

— Не и днес. С нарастването на кражбите на джиесеми много оператори съветват клиентите си да активират функция за локализиране от разстояние. Ако смартфонът на Алис е нов модел, той несъмнено има такава опция.

Мадлин продължи да гледа скептично.

— Дори не знаем номера й…

— Системата не действа с номер, а с имейл адрес.

Джонатан обърна към себе си екрана на компютъра, за да потърси сайта „Локализирайте моя смартфон“ на прочута електронна фирма. За да намери апарата, трябваше да предостави адреса на електронната поща, както и използваната парола.

— Не притежаваме нито едното, нито другото, така че проблемът е приключен — кисело се обади Мадлин, като го гледаше да трака по клавишите.

Този път Джонатан повиши тон:

— Мога ли да знам защо всеки път когато ми хрумне идея, ти я намираш за калпава?

— Защото ще си изгубим времето за нищо.

— Трябва да те подсетя, че все пак благодарение на мен изобличихме Блайт!

— Но именно заради теб бях принудена да я убия! — упрекна го тя.

Ето, това беше. Чувството за вина, което глождеше Мадлин, се беше завърнало. Джонатан се опита да я вразуми.

— Как го каза ти? На Земята има един мръсник по-малко… Слушай, каквото и да се беше случило, Блайт по никакъв начин нямаше да ни каже къде е скрила Алис.

— Ако това може да ти облекчи съвестта…

— Съвестта ми ще бъде облекчена, ако ти ми помогнеш да намерим Алис!

Тя го стрелна с пръст и беше готова да избълва нова острота, когато внезапно осъзна, че Джонатан имаше право.

— По дяволите! Караме се като омръзнала си двойка! — изрази съжаление.

Тя се приближи към компютъра.

Въведете информация за разпознаването ви.

— Добре, Шерлок, имаш ли някаква идея?

— Можем да опитаме акаунт в хотмейл или в джимейл — предложи Джонатан. — Или по-скоро, защо не, акаунта на нейното училище по изкуствата?

Мадлин реши, че идеята е привлекателна, отвори нов прозорец и проникна в сайта на „Джулиард“. Преподавателите, персоналът и учениците разполагаха с акаунти за електронна поща в следната форма: име.презиме@juillard.edu. Мадлин вкара следните данни: [email protected].

А сега въведете вашата парола.

— Аз бях дотук — призна Джонатан.

— Чакай! Ами ако е запазила старата си парола?

— Тази, която е използвала, когато е била на четиринайсет години ли?

— Хората често пъти постъпват така, нали? Моята във всеки случай е все същата от памти века.

— Каква е?

— Mind your business!^[3]

— Хайде, кажи ми я!

— И дума да не става!

— Моля те!

— … виолет1978 — въздъхна тя. — Сега вече ще трябва да я сменя.

— 1978, това годината на раждането ти ли е?

— Защо, каква възраст ми даваш? Повече или по-малко години?

Той й отговори с усмивка, доволен, че съучастничеството им се е върнало.

— Каква е паролата на Алис?

— Хийтклиф, главният герой от „Брулени хълмове“.

Джонатан въведе входящата дума.

— Да стискаме палци — рече и натисна Enter.

Компютърът обработваше данните няколко секунди, а през това време те се гледаха мълчаливо, със смесица от тревога и от неверие. Едва ли щеше да е толкова просто. Откакто всичко започна, късметът винаги бе странял от тях. Щастието нито за миг не им се усмихна. Препятствията бяха безкрай, всеки път по-непреодолими, и водеха до все по-трагични последици. Не можеше да са познали.

Но сега се оказаха на прав път.

На екрана на компютъра се появи карта на Манхатън и оградена с ореол синя точка започна да мига: телефонът на Алис не само се намираше в Ню Йорк, но и беше на по-малко от три километра от мястото, където бяха те!

* * *

Веднага скочиха с викове и накараха малцината клиенти да вдигнат глави и да ги огледат. Две минути бяха достатъчни, за да се върне надеждата.

Джонатан се наведе над екрана, за да установи по-точно местоположението на точката: голяма сграда на ъгъла на 5-о авеню и 23-та улица.

— Знаеш ли какво има там? — запита Мадлин, почти запъхтяна от възбуда.

— Италианският пазар срещу „Флатрон“^[4].

Прехвърлиха данните на техните телефони и излязоха на „Бауъри“. Толкова силно валеше, че се отказаха да ползват колата.

— Да идем ли пеша? — предложи тя.

— Не, при това време ще ни е необходим половин час! По-добре да се опитаме да вземем такси.

Но заради бурята много от жълтите автомобили бяха останали в гаражите и те трябваше да се борят повече от пет минути, докато успеят да се метнат на кола на Бродуей.

Когато се качиха, провериха на екрана позицията на телефона на Алис. Точката не беше помръднала.

— Надявам се, че джиесемът не е бил изоставен — изрази безпокойството си Джонатан.

— Какъв е този пазар, за който говориш?

— Нарича се „Еатали“: храмът на италианската гастрономия в Манхатън. — Нещо като огромен луксозен супермаркет.

Стигнаха до големия магазин. Срещу банкнота от двайсет долара шофьорът на таксито прие да ги чака, при положение, че не се забавят повече от десет минути.

Покритият пазар току-що беше отворил, но в навечерието на Коледа, противно на улиците, той беше пълен до пръсване.

— Последвай ме!

С очи, вперени в светещата точка, те пресякоха част от хилядите квадратни метри площ, изпълнена с бутици, ресторанти и щандове с деликатеси.

Мобилният телефон на Алис предаваше сигнал на всеки трийсет секунди. Мощният му джипиес позволяваше с точност до десет метра да бъде прецизирано мястото, където се намира.

— Оттук!

Проправяйки си път с лакти, те се промъкваха през пирамидите от квасен хляб, от пакети с паста и с ризото и от пити пармезан, през бутовете пармска шунка, закачени на тавана, през вегетарианския ресторант, през пицарията.

— Тук е!

Сега се намираха пред пасажа, където бяха разположени щандовете за сладолед и за кафе.

Напрегнати, те започнаха да проучват хората, които се блъскаха по алеята. Имаше много движение, тълпата беше гъста, а мястото — шумно.

— Няма да бъде лесно — въздъхна Мадлин. — Не ти ли идва друга гениална идея?

Джонатан погледна светещата точка на екрана на телефона си.

— Сайтът позволява да се изпрати съобщение на мобифона или даже да го настроим на звънене в продължение на две минути, дори звукът му да е изключен.

— Опитай!

Той задейства функцията и двамата нададоха ухо.

Но сред гълчавата на тълпата беше невъзможно да се чуе какъвто и да било звук дори в радиус от няколко метра.

— Бъди готов да започнеш отново! — рече Мадлин и извади оръжието си.

— Какво си реши…?

Без да се колебае, тя стреля във въздуха.

— Сега!

Силният изстрел разтърси всички присъстващи. Преди да започнат да възклицават, настъпи половинсекундно слисване, а през това време се възцари пълна тишина. Половин секунда, която се оказа достатъчна, за да се чуе продължителен звън.

— Тя е! — извика Мадлин и насочи оръжието си към млада продавачка на щанда за еспресо.

Беше хубаво момиче, между осемнайсет и двайсет години. Метиска, с дълги, черни, разрошени коси. Портативният телефон се виждаше в джоба на престилката й. Мадлин се хвърли към нея и със сила я изблъска извън щанда.

— Последвай ни! — нареди й тя.

Мадлин и Джонатан почти носеха плачещото момиче и успяха да се измъкнат преди намесата на охранителите.

С Божията милост таксито ги чакаше.

— Хей, какво е това? — започна да се окайва шофьорът, като видя колта.

— Карай, или следващият куршум ще е за теб! — изкрещя Мадлин.

След това се обърна към продължаващото да циври момиче:

— Ти коя си?

— Казвам се Мая.

— Откога имаш този телефон?

— От… от вчера сутринта — отговори тя, разтърсвана от ридания;

— Престани да лееш сълзи? Кой ти го даде?

— Подарък е от приятеля ми Антъни.

— Подарък ли?

— Намерил го на работата си — уточни тя. — Помоли ме да не го изключвам, защото не притежавал кода за достъп.

— А къде работи той?

— На паркинга за вдигнати заради нарушение коли — в Бруклин, на „Колумбия Стрийт“.

Паркинг за нередовни автомобили… Напълно вероятно място за задържане на отвлечената. Следата се оказваше интересна.

— Днес той там ли е?

— Не, ще го намерим при родителите му в Стайвесънт Таун.

Мадлин се обърна към Джонатан, специалиста по топографията на града.

— Не е далече — на изток, между 14-а и 23-та улица.

Тя удари два пъти по стъклото, което ги делеше от шофьора.

— Разбра ли, Фанджо^[5]?

* * *

Построен след края на Втората световна война, Стайвесънт Таун беше комплекс от стотина малки сгради от червени тухли. Тук наемите бяха контролирани, така че много поколения от средната класа — ченгета, пожарникари, начални учители, медицински сестри — продължаваха да живеят в сърцето на Манхатън въпреки нарастването на цените на недвижимите имоти.

Водено от наставленията на Мая, таксито се промуши сред зданията.

— Ето тук е, на деветия етаж: като излезете от асансьора, втората врата отдясно.

— Качвай се с нас! А ти, изчезвай! — нареди Мадлин на шофьора, който се измъкна тихомълком.

Вратата на жилището поддаде, когато Мадлин я ритна. Бившето ченге беше възвърнало не само старите си рефлекси, но и решителността. Способността й незабавно да пристъпва към крути действия плашеше Джонатан, макар той да разбираше, че това е единственото условие, за да намерят Алис.

Апартаментът беше празен, с изключение на въпросния Антъни, който беше решил да се излежава до късно. Преди да се свести, се оказа както го е майка родила пред пистолета на Мадлин, насочен към тестикулите му.

Младежът беше висок и слаб, със стоманени коремни мускули и с татуировки на рапър. Първият му рефлекс беше да прикрие пениса си, но Мадлин му нареди да държи ръцете си горе.

— Ако не искаш да гръмна голямата ти черна мамба, ще отговаряш на въпросите ми, разбра ли?

— Раз… брах.

— От кого открадна този телефон?

Джонатан му набута мобифона на Алис подноса.

— Намерих го!

— Намери го, къде?

— В една кола, която вдигнах с моя влекач онази вечер.

— Каква беше машината?

— Голям, съвсем нов „Додж“ — обясни Антъни. — Телефонът беше вътре. Под една от седалките отзад.

— А откъде вдигна този „Додж“?

— От Кони Айлънд.

— Бъди по-точен! — нареди му Джонатан. — Кажи ни име на улица.

— Не знам! Близо до плажа. Недалече от старото влакче на ужасите. Недалеч от продавача на хотдог. Спомням си, че някъде там, вътре имаше кучета които непрекъснато лаеха…

Джонатан разгледа плана върху телефона си.

— Тук ли е? — запита и посочи една точка на картата.

— Още по-близко до морето. Там, от дясната страна.

Мадлин вкара в паметта на апарата координатите.

— Да тръгваме! — рече тя и излезе от стаята.