Гийом Мюсо
Повикът на ангела (30)

29
Ангел в ада

Luctor et emerge.^[1]

Влажно и студено, мрачното мазе миришеше на гнило.

С щракнати в белезници ръце, със завързани с найлоново въже крака, Алис напрегна всичките си сили, за да се опита да изтръгне тръбата. Но канализацията беше солидна и девойката се строполи на мокрия под.

Отчаяно ридание разкъса гърлото й, но остана заглушено заради скоча.

Не плачи!

Тялото й се тресеше. Студът изгаряше крайниците й, хапеше кожата, проникваше направо в костите. Белезниците от стомана нараняваха плътта на китките й, причиняваха жестока болка, която парализираше пръстите й.

Мисли…

Но студът и стресът правеха концентрацията почти невъзможна. Чувство на ужас и на безсилие притискаше гръдта й. Чу се скимтене иззад умивалника. Алис вдигна глава и забеляза муцуната на плъх, голям колкото котка. Отново направи опит да извика. Не по-малко уплашено от нея, животното се стрелна покрай отсрещната стена и се скри под походното легло.

Остани спокойна…

Тя преглътна сълзите си, опита се да отвори челюсти, но изолирбандът я задушаваше, здраво притискаше устата й. Все пак успя да плъзне език под превръзката и с предните си зъби прегриза единия край на лентата, така че освободи долната си устна. Няколко пъти жадно пое замърсения въздух. Сега дишаше по-лесно, но въпреки ниската температура усети, че пулсът й се учестяваше.

Моите лекарства!

Внезапно осъзна, че нямаше възможност да следва предписаните й процедури. Откакто беше подложена на сърдечна трансплантация, чантата й се беше превърнала в истинска аптека. Живееше почти нормално, при условие че приемаше стриктно специално подготвения медикаментозен коктейл: естествено, хапчета срещу отхвърляне на органа, но най-вече лекарства срещу високо кръвно и срещу нарушаване на ритъма.

Лекарят й често я предупреждаваше: ако не взема редовно илачите, има опасност да получи тежко увреждане на бъбреците в разстояние на няколко дни, дори на няколко часа! Процесът може да се отключи всеки момент, особено в случай на обезводняване.

Гърлото й обаче беше сухо и раздразнено. Трябваше да пие вода, за да предотврати възможността капацитетът за всмукване на бъбреците й да намалее. На четири крака, с все така оковани ръце, тя успя да се придвижи по тръбата до мивката, но кранчето се намираше много високо. Обзета от нов порив, напрегна мускули и с неподозирана сила отново се опита да изтръгне тръбата. Наложи се много бързо да отстъпи: при всеки тласък стегнатите челюсти на белезниците се впиваха в кожата и до кръв. Отказа се от битката и се свлече надолу по стената. Легнала на пода, тя имаше чувството, че е завързано животно, подчинено на волята на господаря си. Безпомощна, се реши да лочи застоялата вода, която капеше от тавана.

В противоположния ъгъл на стаята плъхът я гледаше.

Слънцето беше изгряло в кристалното небе.

Под въздействие на шока от разкритията на Франческа Джонатан излезе от „Екселсиор“ леко замаян. Придвижи се по тротоара до колата на Клер. Застана зад волана и потегли към Ист Вилидж, където беше определил среща на Мадлин. Поколеба се дали да не й се обади, за да разбере намерила ли е бележката му, но си рече, че може би тя още спи.

Когато спря на червения светофар, в началото на квартала Малката Италия, машинално погледна в огледалото за обратно виждане и за свое голямо учудване отново забеляза елегантните и грациозни линии на черното ферари в дясната колона след него.

Странно…

Разтърка очи, за да бъде сигурен. Невъзможно беше да се е излъгал: беше същата кола с изящен капак, с аеродинамични фарове и със страхотна решетка на радиатора, която й придаваше вид на гигантско влечуго. Той се обърна. Този път кабриолетът остана неподвижен, но слънцето, което се отразяваше в стъклото, заслепяваше Джонатан и му пречеше да различи лицето на шофьора. Той се опита да запомни регистрационния номер на спайдъра, но за негово голямо учудване колата нямаше табелки!

Светна зелено. Клаксон го принуди да потегли и да отмине кръстовището. Когато отново успя да погледне в огледалото, мистериозният болид беше изчезнал…

Шум от крачки.

Алис отвори очи и рязко изплува от мимолетния сън, в който се беше унесла.

Колко беше часът? Колко време беше останала в безпаметност? Пет минути или пет часа?

Студът я караше да тръпне. Мравки лазеха по нозете й, а белезниците прерязваха китките й. Понечи да стане, но се отказа. Сега се чувстваше много слаба, за да се опитва да се бори.

Вратата се отвори със скърцане и огромният силует на Юри се появи в нейната рамка.

— Сучка^[2]! — ядоса се той, като видя, че е успяла да изгризе изолирбанда.

Хвана я за косите, но тя започна да му се моли:

— Трябва ми вода! Нямам медикаменти! Има опасност да…

— Млъквай!

Той грубо я блъсна назад и изтръгна кичур от косата й. Тя разбра, че в неин интерес е да замълчи. Руснакът като че ли се успокои. Приближи лице до нейното, помириса парфюма на врата й, погали бузата й с едрите си лепкави пръсти. Алис усети дъха му до устата си и не можа да скрие отвращението, което я обзе. Тя обърна глава. Тогава забеляза камерата в ръцете му.

Черната и едра сянка на Юри се открои под призрачния неон.

— Ще получиш вода — обеща той, — но преди това ние двамата ще направим филмче…