Гийом Мюсо
Повикът на ангела (11)

10
Животът на другите

Голямото ни терзание в битието е, че сме вечно сами, и всичките ни усилия, всичките ни действия се напрягат да избегнат тази самота.

Ги дьо Мопасан^[1]

 

Фин и гъст сняг падаше от няколко минути над VII район. Скован от нощния студ, кварталът Фобур дю Рул беше пустинен.

Шофьорът на бяло Пежо Партнер даде мигач и колата се оказа в двойна редица по средата на улица „Бери“. Увит в канадката си с голяма качулка, женски силует излезе от буржоазната сграда и се вмъкна в камионетката.

— Пусни парното, замръзвам! — нареди Мадлин и си закопча колана.

— Пуснато е до дупка — отговори Такуми и потегли. — Хубаво ли прекарахте неделята?

Младата жена избегна да отговори на въпроса и си нахлузи вълнените ръкавици, докато кабината се стопли.

Такуми не настоя. Колата се спусна по улица „Артоа“ и зави надясно, за да излезе на улица „Ла Боети“, а след това и на „Шан-з-Елизе“.

Мадлин разхлаби шала си, извади пакет цигари от джоба си и запали една.

— Мислех, че сте се отказали…

— Стига толкова! Няма да се бъркаш и ти! Знаеш ли какво казваше певецът Серж Гинсбург. „Пия и пуша: алкохолът консервира плодовете, а пушекът — месата.“

Такуми се замисли няколко секунди и отговори:

— Първо, той си е присвоил този цитат от Хемингуей…

— … и второ?

— Второ, и двамата са мъртви, нали?

— Много добре, ако нещо те смущава, отиди да работиш другаде или ме дай под съд, че те правя пасивен пушач!

— Казах това за ваше добро — спокойно отбеляза Такуми.

— Слушай, имаш ли нещо против да ме оставиш на мира? И смени тази станция! — нареди тя и посочи радиото, откъдето се носеше японска версия на „Колко те обичам“, изпълнена от самия Джони Холидей.

Азиатецът извади своето CD, а Мадлин затършува по вълните, докато намери станция за класическа музика, която излъчваше „Бергамска сюита“^[2]. Музиката малко я поуспокои. Тя се обърна към прозореца и загледа снега, който започна да се натупва по тротоарите.

На кръговото кръстовище при вратата „Дофин“ Такуми пое по пътя, който отвеждаше към периферията. Мадлин беше станала накриво, както понякога й се случваше, но лошото й настроение никога не траеше дълго. Той дискретно се прозя. Тези нощни пътувания до Ренжи го очароваха. Жалко само, че трябваше да става така рано… Впрочем не всички цветари си даваха толкова труд. Голяма част от „колегите“ им се задоволяваха да получават цветята директно в магазините си, след като ги бяха поръчали по интернет! Мадлин го убеди, че това не е правилният начин да се упражнява занаята и че първото качество на добрия цветар е да търси и да намира съвършения продукт.

Заради снега пътят беше малко хлъзгав, но това не разваляше удоволствието на Такуми да кара нощем в Париж. Несигурността на движението създаваше атмосфера на опиянение и нереалност. Той продължи по шосе А6 в посока към летище „Орли“ и скоро стигна пред будката за пътна такса, въвеждаща към най-големия пазар за свежи продукти в света.

* * *

„Ренжи“ очароваше Такуми. „Търбухът на Париж“ предлагаше половината от рибите, плодовете и зеленчуците, консумирани в столицата. Оттук се снабдяваха най-добрите ресторанти и най-взискателните търговци. Предишната есен, когато родителите на младия японец дойдоха във Франция, това беше първото посещение, което той им организира, доведе ги тук, дори преди да се качат на Айфеловата кула. Мястото беше впечатляващо: истински град, обитаван от хиляди, със свой собствен полицейски участък, своя гара, свои пожарникари, свои банки, свой фризьор, своя аптека и свои двайсет ресторанта! Той обичаше тази възбуда между четири и пет часа сутринта, когато дейностите достигаха пика си сред балета от камиони, които биваха товарени и разтоварвани във вселената от миризми и вкусови усещания.

На контролния пункт Мадлин представи своята карта на купувач, за да проникне на пазара, и Такуми паркира камионетката между авеню „Мареше“ и авеню „Вийет“, на един от покритите паркинги на сектора, предназначен за градинарите и цветарите.

Те избраха висока количка и влязоха в огромния павилион от стъкло и стомана. Двайсет и двата хиляди квадратни метра на павилион С1 бяха посветени само на цветята. Автоматичните врати се отвориха и двамата се озоваха в друг свят, където сивотата на всекидневието отстъпваше място на симфония от багри и миризми.

Ободрена от зрелището, Мадлин си потърка очите, разбуди се напълно и влезе в салона с решителна крачка. Върху пространство, равно на повече от три футболни игрища, петдесетина търговци на едро съжителстваха в този огромен хангар, където пасажите носеха имена на цветя: алея на мимозите, на ирисите, на анемониите…

— Здравей, красавице! — посрещна я Емил, отговорникът на щанда, от който тя купуваше голяма част от продукцията.

Със сламената си шапка, градинските ножици, гащеризона и мустаците си като кормило на велосипед, Емил Фошлеван беше институция. Появил се в „Ренжи“ още при откриването на пазара през 1969 г., той познаваше всички кодове и механизми.

— Да ти приготвя ли късо без захар? — рече и сложи няколко монети в машината за кафе.

Мадлин му благодари с кимане на глава.

— И чай за Катсухи? — попита той, гледайки с подозрение протежето на цветарката.

— Казвам се Такуми — отвърна студено азиатецът — и по-скоро ще изпия едно капучино.

Емил не се поколеба:

— И капучино за Тсашуми!

Младият мъж пое чашката си, без да каже нищо, и сведе глава, разстроен, че не е обект на уважение от страна на търговеца.

— Някой ден трябва да го цапардосаш с юмрук по муцуната — пошепна му Мадлин, докато Емил се беше насочил към нови клиенти. — Не мога да направя това вместо теб.

— Ама… той е старец.

— Три глави е по-висок от теб и тежи два пъти, колкото е теглото ти! Ако това може да те успокои, тормозът над мен продължи шест месеца. Всеки път, когато ме видеше, ме наричаше „Розбив“ или „Мома англичанка“.

— И как сложи край?

— Като му изсипах врялото кафе пред муцуната. Оттогава се отнася с мен като с принцеса.

Такуми се почувства безпомощен. В страната, където беше роден, хората всячески се опитваха да избягват конфликтите, противопоставянията и агресивността.

— Но… защо тук стават такива работи?

— Навсякъде стават — каза тя, смачквайки пласмасовата чашка, преди да я хвърли в кошчето. — И ако искаш да чуеш моето мнение, трябва да се сблъскаш с подобни ситуации, за да станеш мъж.

— Но аз съм мъж, Мадлин!

— Да, но не такъв, какъвто би искал да бъдеш.

Тя го остави да размишлява и отиде да намери Беранжер, една от продавачките на Фошлеван, с която премина през различни щандове. Купи два вързопа зеленина, упорито води преговори за цената на лалетата, паричките и камелиите, но отстъпи в наддаването за три великолепни букета рози от Екватора. Добре се оправяше в „алъш-вериша“ и държеше да купи цветята за толкова пари, колкото те наистина струваха. Такуми отиде, да натовари първата покупка и се присъедини към шефката си в помещението, предназначено за растенията.

С експертен поглед Мадлин се спря на бегонии и незабравки в саксии, докато, тъй като празниците в края на годината го изискваха, помощникът й се погрижи за коледните звезди, които бяха джел, бял имел, поинсетия и кукуряк.

Остави на неговия вкус и прочистващите въздуха растения, които се радваха на нарастващ успех в предприятията, но според нея те бяха скучни до смърт, трябваше й повече време, за да избере белите и пастелните орхидеи, на тях дължеше репутацията на своя магазин.

След това бързо наобиколи парника, където се намираха „джаджите“, които даваха възможност на нейните клиенти да поднасят забавни и не много скъпи подаръци: парфюмирани свещи, „хищни“ растения, малки кактуси във формата на сърце, листа от кафе, посадени в чаши за еспресо…

В отделението за декорации тя се поддаде на внезапното желание да купи един ангел от ковано желязо, който щеше да предизвика фурор на витрината й. Такуми я следваше и попиваше словата й. Въпреки крехкия си силует той смяташе за чест да изпълнява най-трудните задачи и теглеше количка, която ставаше по-тежка след всяко спиране, вдигаше с една ръка чувал с торна пръст от десет килограма или огромни кашпи от теракота.

Вятърът виеше над парниците. През стъклата се виждаха блестящите снежинки, които се спускаха от небето и покриваха асфалта с бяла и ледена наметка.

За да отсрочи момента на схватката със студа, Мадлин удължи престоя си в приветливия пашкул. Покупката на предвестници на пролетта — зюмбюли, жълти нарциси, кокичета — я измъкна от меланхолията. За нея, която ненавиждаше периода на празниците, началото на зимата беше най-тъжният момент на годината, но също така и времето, когато тя изпитваше най-голяма нужда да види как животът се възвръща. Именно това беше за Мадлин истинското обещание на Коледата…

* * *

Такуми с усилие затвори багажника. Камионетката беше препълнена до пръсване.

— Хайде, ела, ще те черпя закуска! — предложи Мадлин.

— Най-после нежна думичка!

Те щурмуваха вратата на „Корделиери“ — бистрото, разположено в центъра на градинарския сектор. Около бара множество клиенти дискутираха щяло и нещяло, прекрояваха света пред чаша червено или бяло вино. Някои бяха погълнати в четене на „Паризиен“, други попълваха фишовете за лотото или за конните надбягвания. Немалко от разговорите се въртяха около близките президентски избори: ще бъде ли преизбран Саркози? Дали левицата е предложила по-добър кандидат?

Те седнаха на маса, която се намираше на не толкова шумно място. Мадлин поръча двойно еспресо, а Такуми беше съблазнен от мазен кебап.

— Стомахът ти навярно функционира много добре! Четеш ми морал за пушенето, а ти трябва да внимаваш за своя холестерол!

— Отворен съм към всички култури — оправда се азиатецът и отхапа голямо парче от сандвича.

Младата жена си свали ръкавиците и разкопча канадката, от която извади телефона на Джонатан.

— Още не сте го изпратили — констатира японецът.

— Наблюдателен си.

— Впрочем никак не се учудвам.

— Създавам ли ти проблем? — изрепчи се тя отбранително.

— Не, бях сигурен, че историята на Лампрьор ви заинтригува…

Тя смекчи тона и привидно колебаеща се, му подаде лист хартия, който през нощта беше извадила на принтера.

— Тъй като си живял в Съединените щати, чул ли си нещо по този въпрос?

Обзет от любопитство, Такуми взе в ръце статията и прочете:

ДЖОНАТАН ЛАМПРЬОР ПРЕДАДЕН ОТ НАЙ-ДОБРИЯ СИ ПРИЯТЕЛ

За няколко дена най-прочутият главен готвач изгуби съпругата си, своя ресторант и най-добрия си приятел. Поглед към една двойна измяна.

(сп. „Пийпъл“, 3 януари 2010 г.)

— Не знаех, че четете подобна преса — каза той и си сложи очилата.

— Спести ми стрелите си, ако обичаш!

Четирите снимки, които илюстрираха статията, не оставяха никакво съмнение за възможните интерпретации. Те бяха направени на 28 декември 2009 г. в Насау, на Бахамските острови. На тях се виждаше Франческа в компанията на някой си Жорж ла Тюлип. Двойката беше заловена от папарак в райско местенце, наречено Кейбъл Бийч. Макар и „откраднати“, фотосите имаха естетически вид. В светла памучна рокля, бившата манекенка крачеше ръка в ръка с любовника си по плаж от чист пясък, край тюркоазени и блестящи води. Поведението им издаваше техните чувства: усмихваха се и флиртуваха съучастнически — сякаш са сами на света. На последната снимка двете влюбени гълъбчета нежно се целуваха на терасата на кафене с колониална архитектура.

В тази серия от пози имаше нещо сладникаво и ретро, което напомняше за рекламите на Калвин Клайн от 90-те години на XX в.

Обикновено повече склонна да разкрива мъжките забежки, скандалната преса не изглеждаше дружелюбна към „лудориите на Франческа“. Трябва да се каже, че в този лицемерен и двуличен свят всички съставки бяха налице, за да се предаде на измяната измерение на антична трагедия. От една страна, прелюбодейката с фатална красота, която заминаваше на края на света, за да измами съпруга си с най-добрия му приятел. От друга, верният мъж, останал в Ню Йорк, за да се грижи за сина си, и същевременно опитващ се да спаси ресторанта в опасност. Последна, но не най-маловажна, ролята на любовника се изпълняваше с представителност от Жорж ла Тюлип. Човекът беше висок, кестеняв, тайнствен, съблазнител. „Красиво копеле“, което въпреки смешното си име^[3] имаше фрапираща прилика с Ричард Гиър от най-хубавите му години.

Когато човек се зачетеше по-внимателно в статията, разбираше, че Жорж ла Тюлип е работил като първи помощник на Джонатан в „Император“: той беше най-близкият му сътрудник, а също и негов приятел. Преди да срещне Джонатан, Жорж обикаляше филмовите кастинги и същевременно продаваше хотдог в амбулантна количка, с каквито е пълно в Манхатън. Джонатан имаше способност да разкрива потенциалните възможности на хората. Той подготви Жорж и го направи свой адютант, донесе му стабилност, материално благополучие и CV, което му създаваше сигурност, че ще намира работа до края на дните си. За да му благодари, Жорж беше откраднал жена му…

— Какво мислиш?

— Мисля си, че понякога жените са кучки — отговори Такуми.

— Ако говориш такива простотии — промърмори Мадлин, — смятам да престана да те водя по заведения и…

Но младият японец не я остави да завърши изречението:

— Чакайте! Това име: Жорж ла Тюлип, съм го чувал някъде. Дали не сме му продавали цветя?

— Не, не вярвам. С подобна фамилия щях да го запомня! И освен това бих се учудила, ако той се разхожда из Париж…

Но Такуми не се отказа от идеята си.

— Носите ли компютъра си с вас?

Мадлин въздъхна и извади от чантата си електронния бележник, в който беше записала постоянната си клиентела.

Такуми премести екрана пред себе си и написа „Ла Тюлип“. Не чака дълго и прочете появилите се данни:

Жорж ла Тюлип

Кафе „Фанфан“ №22, авеню „Виктор Юго“

75116 Париж

— Изпратих му букет пурпурни далии преди осем месеца. Поръчка, която ни възложи вашият колега от XVI район Изидор Брокус. Аз попълних фактурата на името на ресторанта, затова презимето му не ви говори нищо.

— А ти спомняш ли си го?

— Не, оставих цветята на един служител.

Мадлин не можеше да повярва на очите си. Не само Жорж ла Тюлип беше наел отново ресторант, но и живееше в Париж. Няма съмнение, че светът е голямо село…

— Добре, да вдигаме платната — даде нареждане тя. — Ще си доядеш кебапа в колата, но внимавай да не намеря следа от мазнина по седалките!

— В магазина ли се връщаме?

— Да, ти отиваш там; аз имам намерение да направя посещение на „Фанфан Лалето“.

— Но под какъв претекст?

— Мислиш ли, че трябва да имам претекст, за да поговоря с мъж?