Гийом Мюсо
Повикът на ангела (6)

5
You’ve got mail^[1]

Желанието да опознаеш напълно някого е начин да го присвоиш, да го експлоатираш. Това е срамно желание, от което трябва да се откажеш.

Джойс Каръл Оутс^[2]

 

Джонатан дръпна рязко верижката, която запалваше неоновото осветление над огледалото в банята. Не можеше да затвори очи. Заради нервността и стомашните болки, които не преставаха да го измъчват, откакто изпи това проклето вино. Заобиколен от ореол от бледа светлина, той претърси чекмеджето с лекарствата, за да намери нещо, премахващо тревожността, и медикамент за гастритните смущения. С двете хапчета в ръка отиде в кухнята, за да ги преглътне с минерална вода.

Къщата беше тиха. Маркус, Чарли и дори Борис отдавна се бяха предали в обятията на бога на съня Морфей. Прозорецът, който се вдигаше и спускаше вертикално, беше оставен полуотворен, но в стаята не проникваше студ. Появи се топъл вятър и леко размърда една бамбукова камбанка, а лунният сърп прониза стъклото и освети екрана на телефона, оставен на бара. Джонатан не устоя на изкушението: натисна копчето и включи апарата, който веднага светна. Кръглата червена точица даваше знак, че Мадлин е получила поща. Някакво шесто чувство, смесено с любопитство, го накара да докосне иконката, за да прочете съобщението. То беше изпратено преди десет минути и колкото да изглеждаше странно, беше предназначено за него…

Скъпи Джонатан (да си спестим любезностите г-н Лампрьор и госпожица Грийн, искате ли? Не се съмнявам, че щом имате нахалството да ми четете пощата, сте прегледали и снимките ми, така че сте оплакнали очи с два-трите „артистични“ фотоса от моя албум. Следователно сте перверзник и това си е ваш проблем, но в никакъв случай не ги качвайте във фейсбук, тъй като не съм сигурна, че стореното ще се хареса на бъдещия ми съпруг…),

Скъпи Джонатан (отново), възползвам се от обедната си почивка (е, да, в Париж вече минава дванайсет), за да ви пиша, похапвайки сандвич с рийет от Ман^[3], приготвен грижливо от „Пиер&Пол“, изтъкнати членове на „Братството на рицарите на рийет“, майстори хлебари, чийто магазин е срещу моя. Настанила съм се на слънце, седнала съм на бара. Така че устата ми е пълна с колбаси, целият ми пуловер е в трохи от хляба и мазни петна се мъдрят по екрана на хубавия ви телефон: не е особено шик, но, уверявам ви, много е вкусно. В крайна сметка не вас трябва да убеждавам в удоволствията от доброто хапване…

Така че, скъпи Джонатан, изпращам ви това писмо, за да ви съобщя две вести: една добра и една лоша. Да започнем с лошата: както може би ви е известно, в началото на училищната ваканция стачка парализира тази великолепна страна Франция. Летище, магистрали, обществен транспорт, пощенски служби: всичко е блокирано. Младият ми помощник Такуми завари затворена пощата на булевард „Монпарнас“ и затова не ми е възможно да ви изпратя веднага телефона.

Ваша Мадлин

Реакцията на Джонатан не закъсня. След дванайсет минути той отговори:

Занасяте ли се с мен. Каква е тази история със стачката?

Ако тя не му изпратеше джиесема, в никакъв случай той нямаше да се раздели с нейния!

Мадлин се обади след трийсет секунди:

Още ли не спите в този час, Джонатан? Никога ли не спите? Дали това безсъние не е причината за смесицата от раздразнение и лошо настроение, които, изглежда, са толкова характерни за вас?

Джонатан въздъхна тежко и изпрати ново съобщение на младата жена:

Всъщност вие ми обещахте добра новина, за да компенсирате лошата…

Кацнала на високото си столче, Мадлин погълна последната хапка от своя сандвич, преди да намери необходимите думи, за да му затвори устата:

Точно така, ето и добрата новина, въпреки студа и стачките времето в Париж е чудесно.

Едва беше изпратила имейла и вече очакваше отговор, а той не закъсня:

Сега вече няма съмнение: правите си гаргара с мен.

Тя не можа да скрие усмивката си, макар че изпитваше известно безпокойство. Тази стачка на държавния сектор не й позволяваше да изпрати телефона на неговия собственик и я притесняваше. На плещите й падаше тежестта на отговорност, която не й беше по вкуса. Трябваше ли да предупреди Джонатан за посланието, изпратено от бившата му съпруга, която го беше потърсила от Ню Йорк, за да го помоли да се върне да живее с нея? Неволно Мадлин задържаше важна информация за бъдещето на една двойка и това не й се харесваше.

Младата жена поръча втора чаша вино, която изпи, наблюдавайки през стъклото движението на пешеходците и на колите. Улица „Деламбр“ беше близо до много от големите фирми и в този последен уикенд беше изпълнена с пазаруващи за Коледа. По облените от слънце тротоари вталените манта на парижанките, грейките на тийнейджърите, цветните шалове, детските шапчици, тракащите токчета и дъхът, който излизаше от всички усти, се смесваха в опияняващо движение на цветове и на лица.

Мадлин изпи виното си и малко на градус грабна перото — така е думата, — за да изпрати последното съобщение:

Скъпи Джонатан,

13 часът е. Обедната ми почивка свършва и по-добре, защото ако остана още минута в хлебарницата, ще схрускам парче торта „Татин“ с ябълки, топка сладолед и всичко останало. Истинска „убийца“, както казват при вас, но изкушение, което по-малко от седмица преди Рождество никак не е разумно, не сте ли съгласен?

Беше удоволствие да разговаряме, дори така набързо и въпреки лошото ви настроение и недоволния ви, сърдит и начумерен вид, който, както добре разбрах, представлява нещо като ваша „фабрична марка“ и тя трябва да се стори очарователна за някои. Преди да ви оставя, позволете ми да задоволя любопитството си, като ви задам три въпроса:

1) Защо възприеманият за „най-добър готвач на света“ днес предлага стек и пържени картофи в обикновено квартално бистро?

2) Защо още не спите в 4 часа сутринта?

3) Обичате ли все още бившата си съпруга?

* * *

Мадлин кликна върху „Изпрати“ и осъзна, че е извършила дивотия. Но беше много късно…

Излезе от „Пиер&Пол“ и пресече улицата, замаяна от виното.

— Хей, гледай къде вървиш, ГЛУПАЧКЕ! — изтърси й един бобо^[4], с кичур коса, който му падаше над очите. Той едва не я блъсна със своя велиб^[5].

За да избегне велосипеда, Мадлин рязко отстъпи, но беше посрещната от клаксона на джип, който напредваше от дясната страна на колелото. Тя се изплаши и едва избягна тежката кола, но стигна до отсрещния тротоар, като пътьом счупи тока на една от ботинките си.

По дяволите! — пое си дъх, като отвори вратата на магазина, за да намери пристан в своята „Необикновена градина“. Обожаваше Париж и ненавиждаше парижаните…

— Наред ли е всичко, госпожо? — запита я Такуми, виждайки, че е в шок.

— Пак не си в час — смъмри го тя, за да съхрани хладнокръвие.

— Извинявай — поде отново азиатецът. — Наред ли е всичко, Мадлин?

— Да, само това проклето токче…

Тя изрече думите с несигурен тон и си наплиска лицето с вода, а след това свали обувките и якето си пред своя опулен помощник.

— Не е необходимо да ме гледаш толкова сладострастно, няма да продължа стриптийза.

Щом видя Такуми да почервенява като божур, Мадлин съжали за поведението си и се опита да прогони установилото се между тях неудобство.

— Можеш да отидеш да обядваш. Не се притеснявай, аз ще свърша всичко.

Останала сама в бутика, младата жена включи трескаво телефона на Джонатан. Той беше отговорил:

Скъпа Мадлин,

Ако това може да задоволи любопитството ви, ето отговора на вашите въпроси.

1) Някога бях, но отдавна вече не съм „най-добрият готвач в света“. Да речем, че подобно на писател изгубих вдъхновение и необходимата страст, за да реализирам обновителските си творения. Иначе казано, ако минете през Сан Франциско с вашия Рафаел, не се лишавайте от възможността да опитате „стека с пържени картофи“ на нашия ресторант. Телешкият стек е невероятно крехък и вкусен, а пържените ни картофки са всъщност сотирани с чесън, босилек и магданоз. Сорт „Бел дьо Фонтене“, култивирани в малко количество от местен производител, всичките ни клиенти ги намират топящи се в устата и приятно позлатени.

2) Вярно е, че е 4 часът сутринта, а аз още съм буден. Причината? Два въпроса, които се блъскат в главата ми и ми пречат да намеря покой.

3) Разкарайте се.

На улица „Одеса“ Такуми влезе в малък ресторант, който беше свикнал да посещава. Поздрави собственика и се настани на скътано място във втората зала, не толкова шумна и не толкова населена. Поръча си хилядолистно тесто от домати със свежо козе сирене: специалитет, за който го открехна Мадлин. Докато чакаше поръчката, извади от чантата си джобен речник, за да открие смисъла на думата „сладострастно“ и трудно го намери. Като хванат в прегрешение той имаше ирационалното чувство, че всички клиенти го гледат с обвиняващи очи. Мадлин изпитваше дяволито удоволствие да го провокира и да обърква убежденията и устоите му. Той съжаляваше, че тя не го взема на сериозно и го възприема повече като юноша, а не като мъж. Тази жена го обайваше като тайнствено цвете. Най-често тя беше „голямо слънце“, златиста като слънчоглед, разпръскваща около себе си светлина, доверие и ентусиазъм. Но в някои моменти можеше да бъде потайна и мрачна, подобно на черна орхидея: рядко цвете, търсено от колекционерите, което разцъфваше посред зима в палмовите горички на Мадагаскар.

* * *

Клиентът влезе в лош момент. За да го обслужи, Мадлин прекъсна писането на имейла и скри телефона в малкото джобче на престилката си. Беше юноша, на възраст между петнайсет и седемнайсет години, с външност на млад рокер, каквито се срещаха пред училищата в хубавите квартали: кецове „Конверс“, слим джинс, бяла риза, вталено марково сако, умело разрошени коси.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз… хм… искам да купя цветя — обясни той и остави калъфа на китарата си върху един стол.

— Нещата се подреждат. Ако ми бяхте поискали кифлички, щеше да ми бъде по-трудно.

— Какво?

— Нищо, оставете. Какъв букет искате: китка или голям?

— Всъщност не знам.

— В пастелни тонове или многобагрен?

— Какво? — изрече момчето, сякаш му говореха на староеврейски.

Несъмнено не е най-отраканият от своето поколение — помисли си тя и се опита да запази спокойствието и усмивката си.

— Добре, имате ли идея за бюджета, който сте готов да посветите на покупката си?

— Не знам. Мога ли да получа нещо за 300 евро.

Този път тя не успя да удържи въздишката си: ненавиждаше хората, които нямаха никакво съзнание за стойността на парите. За миг няколко спомена от детството й изплуваха на повърхността: годините, когато баща й беше безработен, жертвите на семейството, за да й дадат възможност да учи… Как можеше да съществува такава пропаст между този хлапак, роден със сребърна лъжичка в устата, и детето, което беше била тя?

— Слушай, младежо, нямаш нужда от 300 евро, за да купиш букет. Във всеки случай не в моя магазин. Разбра ли?

— Ми да — отговори той плахо.

— За кого са цветята?

— За една жена.

Мадлин вдигна очи към небето.

— За майка ти или за приятелката ти?

— Всъщност за една приятелка на майка ми — отвърна малко срамежливо.

— Добре, и какво послание искаш да отправиш, като подаряваш букета?

— Послание ли?

— С каква цел й поднасяш цветя? За да й благодариш, че ти е подарила пуловер за рождения ден, или искаш да й кажеш нещо друго?

— Хм… по-скоро второто.

— По дяволите, любовта ли те прави да изглеждаш тъпичък, или винаги си си такъв? — запита тя и тръсна глава.

Хлапето не намери за необходимо да отговори. Мадлин се отдалечи от тезгяха и подреди една китка.

— Как се казваш?

— Джереми.

— А приятелката на майка ти колко е годишна?

— Във всеки случай е по-стара от вас.

— Според теб на колко е години?

Той отново предпочете да не отговори, доказателство, че не беше чак такъв кретен, какъвто изглеждаше.

— Добре, не ги заслужаваш, но ето ти най-хубавото — обясни тя и му подаде един букет. — Това са предпочитаните ми цветя: теменуги от Тулуза, едновременно простички, шик и елегантни.

— Много е красив — призна той, — но на езика на цветята какво означава?

Мадлин сви рамене.

— Остави езика на цветята. Подари онова, което е хубаво и край.

— И все пак — настоя Джереми.

Мадлин се престори, че размисля.

— На онова, което наричаш „език на цветята“, теменугата представлява скромността и свенливостта, но също така тя символизира тайната любов, затова, ако се боиш, че подаръкът ще прозвучи двусмислено, мога да ти направя букет от рози вместо този.

— Не, теменугите напълно ми подхождат — отговори той и пусна широка усмивка.

Плати китката и когато напускаше магазина, благодари на Мадлин за нейните съвети.

Най-после сама, тя отново извади телефона и се зае да завърши посланието:

Хиляди пъти простете, Джонатан, за това толкова неделикатно нахълтване в частния ви живот. Виновна е чашата в повече, която ме пришпори да пиша по-бързо от сянката си (пивко бяло вино от Вувре с аромат на мед, на рози и на кайсия; вероятно го познавате и ако е така, ще ми простите).

Мисля, че стачката на пощите няма да бъде вечна, но за да не рискуваме, ще използвам частен преносител. Свързах се с куриер, който ще дойде да вземе вашия телефон привечер. Дори като държим сметка за уикенда и за празниците, ме увериха, че ще получите пакета преди сряда.

Позволете ми да ви пожелая щастливи празници, също и на вашия син.

Мадлин

 

ПП: Простете, но съм любопитна. Писахте ми в последното си послание, че все още сте буден посред нощ, защото два въпроса напират в главата ви и ви пречат да заспите. Дали е недискретно, ако ви запитам какви са те?

Скъпа Мадлин,

Искате да знаете кои са двете загадки, които не ми позволяват да мигна. Ето ги:

1. Питам се кой е ЕСТЕБАН.

2. Питам се защо създавате впечатление сред близките си, че искате да имате дете, след като взимате всички необходими мерки да НЯМАТЕ.

* * *

Обзета от паника, Мадлин остави телефона и се отдалечи, сякаш се стремеше да избегне голяма опасност.

Той знаеше! Този тип беше се ровил в нейния мобилен апарат и беше отгатнал за Естебан и за детето!

Капка пот се плъзна до дължината на гръбнака й. Тя чуваше как сърцето се блъска в гърдите й. Ръцете й трепереха и краката й отмаляха.

Как беше възможно? Бележникът и имейлите й, разбира се…

Неочаквано в корема й се отвори голяма празнота и тя направи върховни усилия, за да не изгуби равновесие. Трябваше да се успокои: само с тези разкрития Джонатан Лампрьор не можеше да я уязви. Докато не сложеше ръка върху други неща, той не беше истинска заплаха.

Но в дълбините на нейния телефон имаше един документ, на който той в никакъв случай не биваше да попада. Нещо, което Мадлин нямаше право да притежава. Нещо, което вече беше разрушило живота й и я беше отвело до портите на лудостта и на смъртта.

На теория нейната тайна беше добре защитена. Лампрьор беше жалък недискретен човек, но не и ас на информатиката, нито пък шантажьор. Той си играеше с нея, забавляваше се за нейна сметка, но ако тя не му дадеше нов импулс, щеше да се обезкуражи.

Поне тя искрено се надяваше да стане така.