Гийом Мюсо
Повикът на ангела (28)

27
Пленница

Никой не може да носи дълго маска.

Сенека^[1]

Двете жила на електрошоковото оръжие „Тейсър“ удариха Алис в долната част на корема, а електрическата мълния я порази. Парализирана, девойката се строполи на земята с пресечен дъх, с вкаменени крака и с блокирана нервна система.

Нападателят мигновено се наведе над нея. Хвана я за гърлото и брутално натика кърпа в устата й, преди да я завърже с дълъг памучен шал. Вратите на асансьора се затвориха. Той натисна бутон, за да стигне до подземието и докато слизаха надолу, държеше Алис легнала на земята. Преди тя да дойде в съзнание, той я обърна по корем, завърза ръцете й и глезените с две найлонови въжета, които стегна максимално.

За няколко секунди се озоваха на паркинга. Мъжът, все така скрит под качулката, вдигна Алис като чувал и я метна на рамото си. Още блуждаеща, тя вяло се опита да се противи, но колкото повече мърдаше, толкова типът затягаше прегръдката си. Ръцете му бяха могъщи като здрави челюсти, способни да й смелят костите. Как беше успял той да се справи с толкова сложна система за сигурност? Как беше разбрал, че Алис ще вземе асансьора точно в този миг?

В полумрака те прекосиха паркинга до виненочервен пикап додж. С чудовищната си решетка на радиатора, с потъмнените стъкла на прозорците, с алените хромирани части и с двойните задни гуми машината имаше ужасяващ вид. Мъжът запрати Алис на задната седалка, отделена от шофьора с плексигласова преграда, каквито има в такситата. Той се настани на волана и напусна паркинга, без да бъде притесняван, благодарение на електромагнитна идентификационна карта.

Когато излезе навън, непознатият си свали качулката и даде възможност на Алис да съзре лицето му в централното огледало за обратно виждане. Беше мъж с късо подстригани коси, с безжизнени очи и с големи повехнали бузи на червени петна. Никога досега тя не го беше срещала. Камионетката се включи в движението в посока към Бродуей и зави по „Кълъмбъс Авеню“.

* * *

С разтреперани колене и с тревожно биещо сърце Алис започна малко по малко да изплува от кататоничното състояние, в което я бяха потопили електрическите импулси на оръжието. Обзета от паника, тя се опита все пак да види през прозореца по какъв път минаваше нейният похитител. Докато се намираха в „туристическите“ квартали, момичето продължи да храни надежда. С крака пробва да нанесе удар по стъклото, но връзката, която стягаше глезените й, не позволяваше каквото и да било движение. Беше ужасена и не можеше да диша заради парцала, тикнат в устата й. Направи опит да освободи ръцете си, но найлоновото въже болезнено се впиваше в китките й.

Колата слезе по 9-о авеню до 42-ра улица. Сега се намираха близо до „Хеле Кичън“^[2]. Алис се опита да разсъждава трезво:

Успокой се! Дишай през носа! Запази хладнокръвие!

Нямаше да умре. Поне не веднага. Ако искаше да я убие, мъжът можеше да го направи досега. Вероятно нямаше намерение и да я изнасили. Перверзник, който иска да изпита сладката тръпка, не би се подложил на толкова много рискове, прониквайки в така строго охранявана сграда като „Джулиард“.

Кой в такъв случай беше този мъж? Беше сторил нещо знаменателно: внимаваше да не я уцели в гърдите, предпочете да насочи оръжието към корема й.

Знае, че ми е извършена трансплантация и че електрическият заряд, изстрелян близо до сърцето ми може да ме убие…

Без да бъде наясно с мотивите на нападателя, Алис беше разбрала, че тази вечер миналото й я застигаше.

Мъжът караше внимателно плътно вдясно, стараеше се да не надвишава разрешената скорост, за да избегне полицейския контрол. Той стигна до западния край на града и слезе на юг, следвайки течението на реката. Пътуваха по-малко от петнайсет минути, когато пикапът се вмъкна в тунела „Бруклин Батери“^[3].

Лош знак, напускаме Манхатън…

Бяха отминали пункта за плащане на пътна такса, когато телефонът на непознатия нададе вой. Той вдигна след първото позвъняване благодарение на хендсфри, включено към усилвател. Това даде възможност на Алис да чуе по-голямата част от разговора.

— Е, Юри? — запита гласът.

— Аз пътувам. Всичко се разви, както беше предвидено — обяви той със силен руски акцент.

— Нали не си я наранил?

— Следвам инструкциите.

— Добре. Знаеш ли какво остава да свършиш?

— Да — отговори руснакът.

— Не забравяй да я претърсиш и се освободи от пикапа.

— Разбрано.

Гласът по телефона… Беше на… Не, това е невъзможно…

Сега всичко се изясняваше. Сърцето на Алис биеше още по-силно, тъй като тя разбра, че опасността беше далеч по-голяма, отколкото предполагаше.

Обзе я от паника, парцалът в устата й отново започна да я задушава. Помъчи се да диша бавно. Непременно трябваше да се опита да стори нещо.

Моят джиесем!

Като се стараеше да не привлича внимание, Алис се изви, за да измъкне телефона от задния джоб на горната си дреха. За жалост, завързаните й китки правеха всяко движение трудно, особено под почти неотлъчното наблюдение на Юри, който хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане. Все пак тя прояви упоритост и постоянство, успя да извади апарата и да го включи. На сляпо избра първите две цифри от 911, когато доджът внезапно спря. Телефонът се изплъзна от ръцете на Алис и падна под седалката.

— Гандон^[4]! — руснакът изпсува моториста, който беше минал на червено.

Опакована като салам, Алис не можеше да направи нищо: телефонът беше далеч от нея.

Пътуваха още петнайсетина минути, движеха се на юг в нощта. Къде отиваха? Тя беше сигурна, че вече са напуснали Бруклин, когато забеляза табелата на „Мърмейд Авеню“, една от основните артерии на Кони Айлънд.

Обзе я луда надежда, когато срещнаха полицейска кола, която патрулираше по „Сърф Авеню“, но двете ченгета паркираха пред закусвалнята „Натан’с Феймъс“^[5], за да си купят хот-дог. От тях не можеше да очаква спасение.

Руснакът зави в тъмна глуха уличка и загаси фаровете. Наоколо нямаше други коли. Той продължи до порутена сграда и спря.

След като се убеди, че мястото е пусто, Юри отвори една от задните врати на доджа, за да извади девойката.

С нож преряза въжетата на глезените й.

— Давай напред!

Алис чу шума на вълните и усети, че соленият въздух бръсне лицето й. Намираха се посред злокобна и пустинна зона, близо до Атлантическия океан. Над полуострова тегнеше мъртвешка атмосфера, бяха далеч от небостъргачите на Манхатън и оживлението на модерния Бруклин. В началото на XX в. Кони Айлънд приютяваше огромен панаирджийски празник. Атракциите, прочути с оригиналността си, привличаха милиони туристи, дошли от четирите краища на Съединените щати. Манежите вибрираха в ритмите на шумната музика и на кипежа. Голямото виенско колело беше най-високото в страната, влакчето, което се спускаше надолу и се изкачваше нагоре — най-бързото, атракциите на ужаса — най-страховитите, а „Фрийк Шоу“ представяше най-безформените чудовища. Закачен с кабел, човек дори можеше да скочи с парашут от височината на гигантска кула.

Но тази славна епоха беше далече. В студената декемврийска нощ мястото не беше запазило нищо от някогашните си блясък и магия. От началото на 60-те години беше започнал упадъкът му. Нямаше как да се съпротивлява на отварянето на „Дисниленд“ и на други по-модерни тематични паркове. Днес зоната представляваше върволица от празни пространства, от оградени с телена мрежа паркинги, от повехнали високи кули за обитаване. Само няколко манежа продължаваха да действат през летните месеци. През останалата част от годината атракциите създаваха впечатление, че се разлагат, проядени от ръжда и нечистотия.

— Опиташ ли се да избягаш, ще те заколя като агне — предупреди Юри и опря острието на камата си до врата на Алис.

* * *

Поведе я по кален терен, опасан с висока, надраскана с графити дървена ограда, вътре тичаше глутница отвързани кучета. Германски догове с жълт косъм, чиито безумни очи светеха зловещо в нощта. Мършавостта им издаваше очевидна липса на храна, която те компенсираха с агресия и с див лай. Дори Юри се затрудни да накара своите зверове да замълчат. Той бързо отведе Алис до изоставен склад и я принуди да слезе надолу по метално стълбище, което водеше до тесен тунел. Ледена струя въздух нахлу заедно с тях в ограниченото пространство. Пътят беше толкова тъмен, че се наложи руснакът да запали ръчен фенер. Всевъзможни тръби и канализации минаваха през сутерена. Стари машинарии и вехти електромери бяха натрупани по трасето. На стената беше закачена дървена табела, представяща десетки чудовища, тя обещаваше „НАЙ-СТРАШНОТО ШОУ В ГРАДА“: реклама за влакчето на ужасите, което се движеше в парка преди петдесет години. Несъмнено се намираха в машинната зала на някогашен манеж.

Светлината беше слаба. Сенките им танцуваха по стената. В края на сутерена те смутиха спокойствието на група едри плъхове, които, обзети от паника, започнаха да квичат и се разбягаха на всички страни. Сълзи течаха по бузите на Алис. Тя инстинктивно отстъпи назад, но Юри отново я заплаши с острието, за да я принуди да тръгне по спираловидна платформа, която водеше към дълбините на склада. Там отминаха десетина железни врати, които бяха разположени в задънен коридор. Прекосявайки мрачините, Алис трепереше от страх, а буца тежеше в стомаха й.

В края на коридора пристигнаха пред метален правоъгълник. Юри извади връзка ключове от джоба си и отвори вратата към ада.

* * *

Вътре цареше полярен студ. Беше тъмно като в рог. Юри приближи фенерчето, за да запали осветлението. Прашна неонова лампа разпръскваше призрачно сияние, а от мрака изникна стаичка със стени с остъргана мазилка. Разнасяше се миризма на мухъл и на влага. Укрепено с метални ръждясали колони, мазето имаше нисък таван, който би породил у когото и да било чувство на клаустрофобия. Мястото беше колкото нехигиенично, толкова и спартанско: отдясно — гнусна тоалетна чиния и малка замърсена мивка; отляво — стоманено походно легло.

Без да я щади, руснакът изблъска Алис в тясната стаичка. Тя падна на шуплестия под, където капещата вода правеше повърхността хлъзгава и отблъскваща.

Въпреки че беше с вързани ръце, Алис успя да стане и с всички сили отпра гневен ритник в чатала на своя мъчител.

— Сволочь^[6]! — извика насилникът и понесе удара стоически.

Беше необходима повече мощ, за да бъде той свален на земята. Преди Алис да намери сили за нов удар, мъжът се нахвърли върху нея, блъсна я с коляно в опашната кост и я простря долу, като същевременно едва не й изкълчи раменната става.

Алис започна да се дави. Минаха няколко секунди, след това тя чу щракване и се озова заклещена с белезници към дебела канализационна тръба, която минаваше покрай стената.

Юри осъзна, че кърпата я души, и я освободи от парчето плат. Обляна в сълзи, девойката дълго кашля, преди да си поеме отново дъх и жадно да вдиша разредения въздух.

Юри си беше възвърнал самоувереността и се наслаждаваше, като гледаше страданията на жертвата.

— Опитай се пак да ме удариш! — подигра й се той.

Алис изрева. Викът беше нейното последно оръжие. Тя осъзнаваше, че на тази дълбочина и поради изолираността на мястото никой нямаше да я чуе, но вложи цялата енергия на отчаянието си и разкъса мълчанието на нощта.

Руснакът страшно се кефеше. Всичко го възбуждаше: страхът на момичето, теснотата и мрачността на мястото, усещането за надмощие, което напираше в него. Но той успя да потисне желанието си. Бяха му наредили да не изнасилва хлапето през първите три дни. После можеше да прави каквото искаше…

Сега Алис си дереше гърлото, но скоро замени виковете със сълзи. Юри реши, че достатъчно се е забавлявал. Бръкна в джоба си и извади дебело руло изолирбанд, с което си послужи, за да овърже девойката. За по-сигурно отново й омота глезените и я остави на съдбата й, като затвори металната врата след себе си.

Мина по обратния път, покрай мазетата, по ледения тунел, качи се по стоманената стълба. Стигна на повърхността и загледа глутницата кучета, които нарочно държеше гладни, за да се предпази от евентуалните любопитковци. Сега, за да заличи следите, трябваше да се освободи от доджа. Можеше да го запали на някой пустинен терен, но беше опасно, защото имаше вероятност патрул от ченгета да го надуши. По-простото решение беше да го остави някъде в Куинс. С двайсетинчовите джанти и бронята на танк той бе идеалната гангстерска джаджа. Луксозна играчка, която интересува крадците. Особено ако някой остави ключовете на таблото…

Доволен от взетото решение, той излезе на уличката, където беше паркирал, и установи, че…

… колата я нямаше!

Огледа се наоколо. Пустинно празно. Нададе ухо. Чуваха се само шумът на вълните и вятърът, който метеше по манежите.

Юри дълго остана неподвижен, смаян от бързината, с която бяха задигнали колата. Трябваше ли да изпитва безпокойство, или да се радва? Най-вече: налагаше ли се да предупреди шефа си? Реши да не казва нищо. Бяха поискали от него да направи така, че машината да изчезне и ето че пикапа го нямаше. Това е всичко.

Най-важното беше, че е хванал момичето…