Гийом Мюсо
Повикът на ангела (7)

6
Нишката

Защото те бяха свързани с нишка… която можеше да съществува само между две личности като тях, две личности, които бяха разпознали самотата си в самотата на другия.

Паоло Джордано^[1]

 

Маркус трудно изплува от съня.

Като сомнамбул той се замъкна до банята, влезе под душа, без да сваля нито гащетата, нито ризата си, и остана неподвижен, докато бойлерът се изпразни. Ледената вода го накара да отвори око и след като набързо се избърса, се довлече до стаята, където констатира, че чекмеджето му за бельо беше празно. Всичките му слипове и фланелки бяха натрупани в ракитовата кошница. Канадецът въпросително повдигна вежди. Джонатан, който много пъти го беше предупреждавал, че няма да пере дрехите му, беше изпълнил заканата!

— Джон! — тръгна да се оплаква той, преди да съобрази, че беше събота и в този час ресторантьорът вероятно вече беше напуснал дома, за да осъществи седмичното си посещение на фермерския пазар на „Ембаркадеро“.

Все още замаян, бръкна сред планината от мръсно бельо и нахлузи първите що-годе използваеми дрехи, които му попаднаха.

След това Маркус се запъти към кухнята, а там с опипване намери термоса с китайски Пу’ър чай, който Джонатан приготвяше всяка сутрин. Свлече се на един стол и направо пи от термоса голяма глътка черен чай. Питието сякаш раздвижи неутроните му, той получи внезапно просветление, светкавично се съблече, за да изпере бельото си в мивката с препарат за миене на съдове. След като го изцеди, отвори вратата на микровълновата печка и нагласи програмата на седем минути.

Доволен от себе си, гол-голеничък той излезе на терасата.

— Здравей, пиянде! — посрещна го Борис.

— Здравей, перната ектоплазма — отговори Маркус, като погъделичка перушината му.

В знак на разбирателството им птицата подскочи, наведе глава и отвори човка, предлагайки му предъвкана хапка смесени плодове.

Маркус благодари на приятеля си, след което продължително се протегна на слънце, като се прозяваше така, че челюстта му можеше да се откачи.

— Разкърши си ребрата! Разкърши си ребрата! — развика се папагалът.

Стимулиран от подканянето, Маркус се зае със задачата, която според него беше най-важната за деня: провери водната система, напояваща десетина стръка канабис, скрити зад розовите храсти в градината. Джонатан не одобряваше насажденията му, но си затваряше очите. В края на краищата Калифорния беше най-големият западен производител на индийски коноп, а Сан Франциско символизираше толерантността и контракултурата.

Маркус остана още малко на терасата, за да се порадва на топлината. Прекарал по-голямата част от живота си сред студовете на Монреал, той се наслаждаваше на мекотата на калифорнийския климат.

Върху малкото възвишение на „Телеграф Хил“ трудно можеше да се повярва, че Коледа наближаваше: златните тромпети на жасмина започваха да разцъфват; палмите, сливите и олеандрите блестяха на слънцето; дървените къщи се покоряваха на бръшляна, потулени сред буйна джунгла, сред която пищяха весели врабчета и многоцветни колибрита.

Макар да беше относително рано, няколко разхождащи се слизаха вече по обсипаните с цветя стъпала на стълбата Филбърт. Въпреки пищната растителност къщата не беше напълно защитена от погледите на любопитните. Някои минувачи се развеселяваха, други се шокираха, но никой не оставаше безразличен пред този гол щурак, който дебелашки разговаряше с един папагал.

Маркус не обръщаше внимание, докато някакъв турист не измъкна фотоапарата си, за да обезсмърти сцената.

— Човек вече не може да бъде спокоен и вкъщи! — възропта канадецът и се прибра в кухнята точно в момента, когато часовниковият механизъм на микровълновата печка оповести края на „печенето“.

Любопитен за резултата, отвори фурната и прибра дрехите си. Те бяха не само сухи, но и топли и свежи!

На всичкото отгоре миришат на козуначени кифлички — зарадва се той, подушвайки купчинката бельо.

Облече се пред огледалото, доволен оправи гащетата си, поглади фланелката, като особено се възхищаваше от щампата отпред:

OUT OF BEER

(life is crap)^[2]

Коремът му изкъркори. Изгладнял, отвори хладилника, разтършува храните и си направи една невероятна смес. Върху филия бял хляб намаза солиден пласт фъстъчено масло и го покри със сардини в олио, върху които нагласи кръгчета банан.

Превъзходно! — помисли си и въздъхна щастливо.

Беше преглътнал само няколко хапки от своя сандвич, когато ги видя.

Снимките на Мадлин.

Повече от петдесетина портрета, прикрепени с кабърчета върху корковото табло, притиснати с магнитчета към вратите на металическите шкафове или дори направо лепнати със скоч на стената.

Видимо неговият сънаемател беше прекарал немалка част от нощта да вади снимки. Младата жена беше огледана като под лупа: сама, в двойка, в лице, в профил… Джонатан дори беше увеличил някои отпечатъци, изследвайки очите и лицето.

Озадачен, Маркус спря да дъвче и се приближи към фотографиите. Без да създава впечатление, канадецът упражняваше известен контрол над Джонатан. Защо той бе предприел цялата тази постановка? Каква тайна търсеше да открие в погледа на Мадлин Грийн?

Под лустрото познаваше крехкостта на своя приятел и разбираше, че неговото „възстановяване“ беше мимолетно.

Всеки човек има в сърцето си празнота, белег, чувство за изоставяне и самота.

Маркус знаеше, че белегът в сърцето на Джонатан е много дълбок.

И че подобно поведение не предвещаваше нищо добро.

 

 

 

— Татко, мога ли да опитам джерки^[3]? — попита Чарли. — Това е месото на каубоите.

Метнал сина си на рамене, Джонатан от час бродеше из тържищата на селския пазар, израснал на площадката на бившия пристан за фериботи^[4]. За ресторантьора това беше неизменен ритуал: всяка събота той идваше да се снабди с продоволствия и да намери вдъхновение, за да подготви седмичното меню.

Пазарът беше истинска институция в Сан Франциско. Около „Фери Билдинг“ се събираха стотици фермери, рибари и зеленчукопроизводители, които продаваха местни продукти. Тук се намираха най-хубавите зеленчуци, най-сочните плодове, най-пресните риби, най-крехките меса. Джонатан обичаше това място, което привличаше пъстра тълпа: туристи, готвачи, изтънчени гастрономи, търсещи качествени продукти.

— Моля те, тате, там има джерки! Никога не съм вкусвал!

Джонатан „освободи“ сина си, който изтича към щанда. Изпълнен с ентусиазъм, Чарли погълна парче изсушено говеждо и тутакси направи гримаса.

Джонатан му смигна закачливо.

Сред този фестивал на вкусови усещания той се чувстваше у дома. Босилек, зехтин, орехи, прясно козе сирене, авокадо, тиквички, домати, патладжани, ароматни треви, тикви кестенки, салати: оглеждаше, подушваше, опитваше, избираше. „Лошият готвач е този, който се опитва да прикрие оригиналния вкус на съставките, вместо да го разкрие.“ Жак Лару, главният готвач, който го беше формирал, му предаде своите познания и строгостта си при подбора на продуктите, уважението към сезоните и търсенето на най-добрите снабдители.

Тук, в зеленчуковата градина на Съединените щати, това не беше особено трудно. От доста време биохраната не беше неотделима част от хипитата. Сега вече тя беше начин на живот в Сан Франциско, както и в цяла Калифорния.

Като не сваляше поглед от Чарли, Джонатан допълни покупките си с пет хубави птици, десет парчета калкан и щайга миди Сен Жак. Спазари се за десет омара и пет килограма лангусти.

При всяка поръчка предоставяше на търговеца номера на мястото, където беше гарирал камионетката си, та да могат момчетата от пазара да му стоварят там стоката.

— Хей, Джонатан, опитай! — призова го един продавач на миди от нос Райс^[5], подавайки му една стрида.

Всъщност ставаше дума за шега между тях, тъй като французинът не ценеше местния обичай да се оставя стридата във вода, преди да бъде сервирана, и затова никога не предлагаше подобни черупчести вкуснотии в менюто на своя ресторант.

Джонатан поблагодари и въпреки всичко погълна мекотелото с резен лимон и парче хляб.

Той се възползва от тази пауза, за да извади от якето си телефона на Мадлин. Прегледа екрана и изпита леко разочарование, констатирайки, че цветарката не беше отговорила на посланието му. Може би трябваше да й изпрати есемес, за да поиска извинение. Може би беше стигнал много далече? Но тази жена толкова го интригуваше… През нощта, веднага след като отпечата снимките, той направи странно откритие, разглеждайки класификацията на капацитета на телефона:

Капацитет на диска: 32 ГБ

Налично пространство: 1,03 ГБ

% използвано: 96,8

% налично: 3,2

Тази информация беше учудваща. Как така паметта на апарата можеше да бъде толкова натоварена? На пръв поглед телефонът съдържаше пет филма, петнайсетина програми, петдесетина снимки, около двеста песни и… това беше всичко. Недостатъчно, за да запълни един смартфон, не е необходимо да си експерт по информатика, за да го разбереш. Заключение? Твърдият диск несъмнено съдържа и други данни.

Облакътил се на парапета, прострял се над залива, Джонатан запали цигара и гледаше как Чарли кляка пред кафезите на зайците. Вероятно не беше съвсем законно да пуши тук, но след като не беше спал, имаше нужда от своята доза никотин. Всмукна веднъж и отговори с кимане на поздрава на колега. Джонатан беше харесван от себеподобните си, особено след като вече не ги засенчваше. Когато го срещаха, повечето от производителите и ресторантьорите го поздравяваха със странна смесица от респект и състрадание. Доста хора тук знаеха, че той беше Джонатан Лампрьор, бившият най-креативен готвач от своето поколение, бившият Моцарт на кухнята, бившият собственик на най-добрия ресторант в света.

Бившият, бившият, бившият…

Днес той вече беше нищо, или почти. Юридически погледнато, дори нямаше правото да отвори ресторант. Когато беше принуден да продаде лиценза за дейност, издаден на негово име, той се ангажира да стои далеч от пещите. „French Touch“ не му принадлежеше и името му не фигурираше отпред нито в сайта в интернет, нито във визитните картички.

В своя статия една журналистка от „Кроникъл“ повдигна неудобния въпрос, но тя призна, че скромното заведенийце, където той се разполагаше днес, нямаше нищо от блясъка на „Император“. Джонатан също използва вестника, за да уточни нещата: да, новият му ресторант предлага прости ястия на достъпни цени; не, никога вече няма да създаде рецепта и вдъхновението му не се е завърнало; не, никога вече няма да се стреми към кулинарни награди. Така поне нещата се изясняваха, а статията имаше това достойнство, че успокояваше готвачите, които се безпокояха от възможното завръщане на Лампрьор в кухнята.

— Татко, мога ли да опитам грах с уасаби^[6]? — помоли се Чарли, като огледа с любопитство щанда на стар азиатец, който предлагаше също езици от патици и супа от костенурки.

— Не, сладур. Няма да ти хареса: много е пикантен!

— Моля те! Изглежда вкусно!

Джонатан повдигна рамене. Защо от най-ранна възраст човешката природа е склонна да отхвърля благоразумните съвети?

— Направи както искаш.

Той отново дръпна от цигарата си и притвори очи заради слънцето. На кънки, пеша или с колела многобройни посетители се възползваха от хубавото време, за да се разхождат край водата. В далечината океанът блестеше, в оцветеното в наситено синьо небе патрулираха чайки, готови да връхлетят върху всяка достъпна храна.

Подлютен от джерки, Чарли би трябвало да се пази, но хубавият зелен цвят на граха му вдъхна доверие. Така че без страх погълна малка хапка от граха с горчица и…

— Ужасно! Люти! — разкрещя се той, изплювайки набързо онова, което е в устата му.

Под развеселения поглед на стария японец детето се обърна към баща си.

— Можеше да ме предупредиш! — упрекна го то, за да прикрие унижението си.

— Хайде, ела, ще те заведа да купим шоколад — предложи Джонатан, смачка цигарата и вдигна Чарли на раменете си.

 

 

 

Беше малко след 19 часа, когато един куриер влезе в „Необикновената градина“. Въпреки напредналото време магазинът още беше оживен и Мадлин се опитваше да направи невъзможното, за да задоволи всички клиенти.

Куриерът свали каската си и имаше усещането, че е преминал в друго измерение. С цветята в есенни багри, със смесените аромати, с люлката и със старата металическа лейка бутикът странно му напомняше за градината в селската къща на баба му, в която той беше прекарал повечето от своите детски ваканции. Изненадан от неочакваната нежност на този природен остров, той имаше усещането, че за първи път от много време насам диша истински.

— Мога ли да ви помогна? — запита Такуми.

— „Федерал Експрес“ — отговори той, внезапно изплувайки от мечтанието. — Помолиха ме да дойда и да взема някакъв пакет.

— Точно така, ето го.

Куриерът пое картонения плик, който азиатецът му подаде.

— Благодаря. Хубава вечер.

Той се появи на улицата и яхна мотопеда си. Запали го, натисна стартера и ускори ход, за да излезе на булеварда. Вече беше изминал десетина метра, когато забеляза в огледалото за обратно виждане жена, която го викаше. Закова спирачка и спря до тротоара.

— Аз съм Мадлин Грийн — обясни тя, когато го доближи. — Аз попълних формуляра в интернет, за да искам експресното изпращане на тази пратка, но…

— Имате намерение да анулирате поръчката си ли?

— И да получа обратно моя пакет, ако обичате.

Без да създава трудности, младежът върна плика на Мадлин. Очевидно беше свикнал изпращачите да променят намерението си в последния момент.

Тя подписа разписка, след това му подаде банкнота от 20 евро, за да го обезщети.

Мадлин се върна в магазина, притискайки телефона към гърдите си, като си задаваше въпроса дали е взела правилното решение. Избирайки възможността да не връща джиесема на Джонатан, тя осъзнаваше, че поема риска да го провокира. В случай че не чуеше нищо за него в близките дни, щеше да успее да му изпрати апарата, но ако нещата тръгнеха на зле, искаше да запази възможността да осъществи директна връзка с този мъж.

Разбира се, надяваше се това никога да не се случва.

 

 

 

Джонатан продължи да пазарува под арките на „Фери Билдинг“. Повече от стогодишна, морската гара гордо се разпростираше по дължината на „Ембаркадеро“. Тя беше изпитала своя час на славата през 20-те години на XX век, когато беше пристан за най-значимите пътници на света. Днес основната й сграда беше превърната в елегантна търговска галерия, където щандове за домашно приготвено сирене, хлебарници, магазини за деликатеси, италиански заведения за готова храна и луксозни бакалници се разполагаха от край до край, а лакомниците високо оценяваха разнообразието.

Ресторантьорът завърши покупките си с асортимент зимни плодове, грозде, киви, лимони, нар, портокали, а след това изпълни обещанието си и поднесе на своя син чаша шоколад в едно от кафенетата на кея.

С облекчение Чарли прогони вкуса на горчицата, който изгаряше устатата му с нежното ухание на какаото. Джонатан се задоволи с чаша китайски чай Пу’ър. Мислите му бяха другаде. Щом отпи от чая, веднага провери екрана на мобилния телефон. Все така нямаше вест от Мадлин.

Вътрешният му глас подсказваше да спре дотук. На какво си играеше? Какво се стремеше да докаже? Какво друго освен неприятности можеха да му докарат тези разследвания?

Но той реши да отхвърли предупрежденията. Последната нощ методично беше отворил всички приложни програми и само една му се струваше подозрителна: тя беше някакъв вид склад, който позволяваше да чете файловете с голям обем — PDF^[7], снимки, видеа, — след като ги е пренесла от компютъра към телефона си. Ако Мадлин криеше документи в апарата си — анализът на паметта на телефона предполагаше именно това, — те се намираха именно там.

Само че това приложение беше предпазено от парола:

ENTER PASSWORD

Джонатан видя как курсорът премигва, подканяйки го да напише тайния код. Каквото ще да става, той опита последователно MADELINE, GREEN, а след това и PASSWORD.

Не биваше да си въобразява.

След като и третият му опит се провали, погледна часовника си и се обезпокои, че толкова много е закъснял. През уикенда наемаше служител, за да му помогне в ресторанта, но младият готвач нямаше ключове, а не трябваше да разчита на мързеливеца Маркус да бъде точен.

— Хайде, моряче, да вдигаме платната! — нареди той и помогна на Чарли да си облече палтото.

— О, татко, може ли преди това да отидем да кажем „добър ден“ на морските лъвове^[8]?

Момчето обожаваше баща му да го заведе да погледа странните морски животни, които след земетресението през 1989 г. превърнаха аквариума в търговския център „Пиер 39“ в свой дом.

— Мили мой, трябва да отида да работя — отговори му Джонатан с известно чувство за вина. — Ще идем утре да ги видим в Бодега Бей и ще ловим риба от корабче, съгласен ли си?

— Окей! — извика Чарли и скочи от стола си.

Със салфетка Джонатан избърса мустаците, които шоколадът беше нарисувал под носа на сина му.

Почти бяха пристигнали на паркинга, когато мобилният телефон започна да вибрира в джоба му. Джонатан извади апарата, за да констатира, че името ЕСТЕБАН се беше изписало на екрана.

* * *

За момент той се поколеба дали да отвърне, но отговорникът за покупките вече го чакаше, за да му помогне да натовари стоката. Чарли с удоволствие беше готов също да се намеси и тримата бързо пренесоха кафезите в „Мини Купър Остин“, автентичен countryman^[9] от 60-те години на XX в. с дървени апликации, на които се мъдреше емблемата на ресторанта.

— Завържи си колана — помоли Джонатан сина си, преди да даде контакт.

Насочвайки се към италианския квартал, той закрепи телефона в стойката на стъклото на колата и…

Бинго! Естебан беше оставил съобщение! Включи високоговорителя, за да го чуе, но докато очакваше мъжки говор, мелодичен женски глас изрече:

Здравейте, госпожице Грийн, тук е кабинетът на доктор Естебан, търся ви, за да знаете, че е възможно да изместите с един час срещата си за понеделник. Благодаря ви, че ще ни се обадите. Хубав уикенд.

Джонатан беше изненадан. Значи Естебан не беше името на южноамерикански любовник, а презимето на лекар! Горящ от любопитство, той потърси приложението Жълти страници, преди синът му да го върне към действителността:

— Гледай си пътя, тате!

Джонатан даде съгласието си:

— Окей, приятел, ти ще ми помогнеш.

Доволен, че използват услугите му, Чарли докосна екрана, за да въведе данните в справочника, който се появи. По инициатива на баща си той написа ДОКТОР ЕСТЕБАН, след това ПАРИЖ и даде команда за търсене. За няколко секунди програмата представи резултата:

Лоранс Естебан

Лекар психиатър

66 б, улица „Лас Казес“, 75007 Париж

Така че Джонатан беше тръгнал по грешен път за прелюбодеянието на Мадлин, но беше открил неразположението й. Върху снимките младата жена демонстрираше привидно щастие, но някой, който посещава два пъти седмично психиатър, рядко е модел за ведрост…