Гийом Мюсо
Повикът на ангела (23)

22
Призракът от Манчестър

Тайната, която човек пази, е като грях, който не изповядва: тя покълва, изпълва се с поквара в нас и започва да се храни с други тайни.

Хуан Мануел де Прада^[1]

 

Самолетът на „Бритиш Еъруейс“ кацна на летище „Хийтроу“ в 7 часа сутринта, в мрак, дъжд и мъгла. Това „английско“ време не притесни особено Джонатан: той не беше дошъл тук на почивка. Едва слязъл, смени няколко долара и отиде на гишето на фирмата за отдаване на коли под наем „Херц“, за да получи машината, която предната вечер беше запазил по интернет.

От Лондон трябваше да кара четири часа по магистралата, за да стигне до Манчестър. Първите километри бяха кошмарни: Джонатан имаше чувството, че никога няма да свикне с движението отдясно. Антибритански настроения му минаваха през съзнанието (непрекъснато критикуваха арогантността на французите, но какво да си мисли човек за народ, който отказваше да въведе еврото, продължаваше да поддържа движение отляво и даваше знак за почест, като вдигаше показалеца и средния пръст?), но бързо отхвърли етноцентристките клишета. Пое дълбоко въздух и си каза, че е достатъчно да остане верен на дзен идеята да кара по-бавно и да се концентрира.

След това стигна до кръгово движение, щеше да сбърка посоката, искаше да подаде мигач, но оплете командите и включи чистачките, накрая едва не се бутна в кола от отсрещното платно.

По магистралата караше внимателно, следеше ориентирите и указанията за оставащите километри. В предградията на Манчестър включи джипиеса и посочи на навигатора координатите на полицейския участък в Чийтъм Бридж. Беше отведен до сивееща сграда, пред която усети изблик на вълнение. Мястото беше точно такова, каквото си го беше представял. Тук Мадлин беше работила, тук в една мъглива утрин Ерин Диксън беше дошла, за да съобщи за изчезването на дъщеря си…

В приемната той се осведоми дали детектив Джим Флеърти все още работи там. Тъй като му отговориха положително, попита дали полицаят може да го приеме.

— Имам да му съобщя нови елементи по едно от неговите разследвания.

Рецепционистката говори с някого по телефона, след което го помоли да я последва. Те пресякоха голяма зала, организирана като общ офис, той си спомни, че я е видял на старата снимка от рождения ден на Мадлин. Полицейският участък си беше все същият. През всичките тези години нищо не се беше променило с изключение на това, че постерът на Кантона беше изчезнал и на негово място бе окачен портретът на Уейн Руни^[2].

Не сте сторили най-доброто, приятели…

Рецепционистката го въведе в кабинета, който Флеърти делеше с млад лейтенант.

— Главният детектив ще ви приеме.

Джонатан поздрави другия полицай и пристъпи навътре в стаята. Флеърти беше прибрал стария постер на Кантона и го беше залепил до афиш за концерт на „Клаш“^[3].

Точка за него…

Върху корковото табло беше закачил различни снимки — рождени дни, изпращания на колеги в пенсия, всевъзможни чествания, — които датираха от времето, когато Мадлин беше „все още тук“. Най-после, горе вдясно, се виждаше пожълтелият и окъсан плакат, подготвен при изчезването на Алис Диксън. Не само че Флеърти не го беше махнал, но беше поставил редом с него портрета на бившата си съекипница. Очевидното се набиваше на очи: двете жени имаха еднакъв поглед, тъжен и премрежен, същата красота и създаваха чувството, че се намират някъде другаде, в свят, който принадлежи само на тях, далеч от този, който държеше фотоапарата.

— Мога ли да ви помогна? — запита Флеърти и затвори вратата след него.

Джонатан го поздрави. Полицаят имаше приветливо лице, червеникаво-русоляви коси, беше едър и пълен. На снимките беше по-скоро „хубав мъжага“ но сега малко се беше поотпуснал. Най-вече коремът му изскачаше от всички страни: няколко седмици диета „Дюкан“ биха направили силуета му по-съблазнителен.

— Имаме обща позната, лейтенанте — започна Джонатан и седна.

— Коя е тя?

— Мадлин Грийн.

Пламъче грейна в очите на Флеърти.

— Мадлин… Тя не ми се е обаждала, откакто напусна. Как е?

— Мисля, че е добре. Цветарка е в Париж.

— Такива неща чух и аз.

— Всъщност — поде отново Джонатан — не съм тук да ви говоря за Мадлин, а за Алис Диксън.

Флеърти се смути и заплашително свъси вежди. В този момент напрежението се сгъсти и Джонатан вече нямаше никакво желание да го съветва да предприема диети.

— Вие сте шибан гаден журналист, така ли?

— Нищо подобно, аз съм майстор.

— Майстор на какво?

— Майстор-готвач.

Полицаят го огледа и малко поомекна:

— По едно време говорехте по телевизията, нали?

— Да, това съм аз.

— Какво търсите тогава в моя кабинет?

— Имам сведение, което може да ви заинтересува.

Полицаят погледна крадешком колегата си, после обърна внимание на стенния часовник, който показваше 13.

— Обядвал ли сте? — попита.

— Не още. Взех самолета от Сан Франциско и кацнах в Лондон тази сутрин.

— Само за да говорите с мен ли?

— Да.

— Има един бар, който ченгетата посещават, на две улици оттук. Как ви звучи порция риба с пържени картофки?

— С удоволствие — отговори Джонатан и стана, за да го последва.

— Но ви предупреждавам, че не е „Фат Дък“^[4]…

* * *

Полицаят не беше излъгал за обстановката. Заведението беше шумно, миришеше на пържено, на бира и на пот.

Още щом седнаха, Флеърти мина на темата:

— Вие изглеждате симпатичен, но ще ви предупредя веднага: аферата „Алис Диксън“ е приключена преди две години, разбрахте ли? Ако сте дошли да ми мачкате топките с откачени теории и псевдо-разкрития, ще ви навра главата във вашата чиния, ясен ли съм?

— Пределно — отговори Джонатан.

Може би той не се изразява по най-подходящия начин — помисли си и погледна през прозореца, където дъждът се сипеше, а тежки черни облаци плътно висяха над града.

— В такъв случай ви слушам — каза Джим и погълна огромно парче от пържената риба.

— Какво се случи с Ерин Диксън? — започна Джонатан.

— Майката на момичето ли? Умря миналата година от свръхдоза. Профука парите, които грабливите птици от телевизията й дадоха. Не разчитайте на мен да изпитам съжаление за съдбата й…

— Защо аферата беше приключена толкова бързо?

— Бързо ли? Получихме сърцето на момичето преди две години и половина, в края на пролетта на 2009-а, десет дни преди арестуването на Харалд Бишоп, Палача от Ливърпул. Имаме доказателство за смъртта на Алис и убиец зад решетките, не ви ли е достатъчно?

— Четох, че Бишоп се е самообвинил за убийства, които не е извършил…

— Да, такива неща често се случват при серийните убийци. Още не знаем със сигурност какво точно е правил Бишоп. Много говори, но не за случаите, за които бихме искали да научим повече. Както немалко подобни на него чудовища, той е напълно смахнат и изключително комбинативен. По време на разпитите се забавлява със следователите: признава нещо, отказва се, говори за друго престъпление. Продължихме да правим анализи на всички тленни останки, намерени в неговата градина. Не сме идентифицирали генетичния профил на Алис, но това не значи, че не я е убил.

Джонатан опита хапка от пържената риба и му стана гадно. Чувстваше се зле в това тясно и горещо като сауна място. Разкопча ризата си и поръча вода „Перие“

— Още ли сте влюбен в Мадлин Грийн? — попита и махна капачката на шишето.

Флеърти го погледна стъписан. В него се надигна глуха ярост.

— Хайде, признайте си, Джим! — продължи Джонатан. — Хубаво момиче е, интелигентна и борбена, със своя слаба страна, която я прави още по-привлекателна. Трудно е човек да не я обича, нали?

Флеърти стовари юмрук по масата.

— Откъде вадите тези…

— Достатъчно е да видя снимките в кабинета ви. Откакто Мадлин си отиде, с колко напълняхте? С петнайсет килограма? С двайсет? Отпуснали сте се. Мисля, че заминаването й ви е изтерзало и че…

— Стига глупости! — рече ченгето и го хвана за яката.

Но това не попречи на Джонатан да продължи:

— Също така според мен вие съвсем не сте убеден, че Бишоп е убил Алис. Запазили сте в кабинета си плаката, съобщаващ за изчезването й, защото за вас случаят никога няма да бъде приключен. Сигурен съм, че вие всеки ден си спомняте за Алис. Дори предполагам, че продължавате да разследвате и че сте намерил нови факти. Не доказателства, които биха позволили дознанието да започне отначало, но достатъчно смущаващи елементи, за да тревожат вашите нощи…

Погледът на Флеърти се размъти. Объркан, той освободи Джонатан от лапите си. Французинът си облече палтото, стана и остави банкнота от 10 лири на масата. Направи няколко крачки под дъжда и пресече улицата, за да се скрие от бурята под стряхата на едно училище.

— Почакайте — извика му Флеърти и отиде при него. — Казахте, че имате да ми предоставите сведения.

Двамата мъже седнаха на дървената пейка под навеса. Течеше коледната ваканция. Школото беше празно и спокойно. Бурята връхлиташе с невероятна сила, над квартала се изсипваше тежък и напоителен дъжд, който заплашваше да удави всичко.

— Аз не съм Дядо Коледа — рече Джонатан. — Преди да ви кажа какво намерих, искам да знам точно докъде са стигнали вашите търсения.

Джим въздъхна, но прие да сподели разкритията си:

— Имате право: независимо че случаят е приключен, в свободното си време аз продължих да следвам някои версии, отворени от Мадлин. Особено една, свързана с интимния дневник на Алис, който винаги ни е интригувал.

— Защо?

— Защото не съдържаше нищо друго освен баналности, нищо наистина „интимно“…

— Изследвахте ли го?

— Да, първо графолог, който потвърди автентичността на документа, а после и химик. Макар че е трудно да бъдат датирани неотдавнашни документи, можем да извадим много неща от няколко надраскани страници. Знаете ли например, че някои производители включват в писалките „химически маркери“, които ни дават представа за годината на производство на мастилото?

Джонатан поклати глава. Джим продължи:

— Мастилото остарява, щом влезе в контакт с хартията. Съставните му части се превръщат в други продукти, които могат да бъдат анализирани чрез хроматография^[5] и благодарение на инфрачервени лъчи. Ще ви спестя детайлите. Графологичният доклад е категоричен: страниците са изписани от ръката на Алис, но този дневник, който съдържа събития, случили се в течение на повече от една година, е бил спретнат на един дъх!

Джонатан не беше сигурен дали е разбрал всичко. Джим обясни отново откритието си:

— Убеден съм, че става дума за „прочистено“ копие, подготвено от Алис, за да ни обърка.

— Съгласен съм, че това е объркващо, но ми се струва недостатъчно, не е ли така?

— Има и друго — добави Флеърти. — Музикалният инструмент, който намерихме в нейната стая.

— Цигулката й?

— Да. От шест години Алис е взимала уроци при Сара Харис, известна солистка, която я открила, тъй като на доброволни начала сътрудничила в училищата. Понеже тя била надарена, Харис й подарила ръчно измайсторена цигулка с високо качество. Инструмент на стойност от 5000 до 7000 евро…

— Не нея открихте в стаята на Алис, нали?

— Не, извърших експертиза на инструмента: това е скапана цигулка, произведена в Китай, която не струва и копейка…

Този път Джонатан беше принуден да признае, че фактът беше смущаващ. Дали Алис е продала цигулката си, преди да изчезне? Във всеки случай тя не беше с нея на снимките, направени от охранителните камери.

— Потърсих всички възможни решения, но така и не разбирам логиката — призна Джим разочаровано.

— Проверихте ли отново нещата, свързани със сърцето?

— Да не ме взимате за новобранец! За какво си мислите. За трансплантация ли?

— Например…

— Естествено, че проверих! Впрочем не беше много сложно: никой не извършва подобни операции в гаража си и малкият брой органи за присаждане прави задължителна пълната прозрачност. Открих всички младежи, получили ново сърце в месеците след отвличането на Алис. Има само няколко десетки случаи. Лицата бяха идентифицирани, но резултат не постигнахме.

Джонатан отвори ципа на раницата си и извади найлонов плик, съдържащ две надраскани хартиени салфетки, омазани с шоколад.

— Какво е това? — попита Джим, опитвайки се през опаковката да прочете написаното.

Разпозна почерка. Първите редове гласяха:

Скъпи господин Лампрьор, искам да кажа Джонатан,

Позволих си волността да извадя куршумите от вашия револвер и да ги хвърля в кошчето на паркинга, докато вие си пиехте кафето…

— Изпратете тези салфетки във вашата лаборатория. Опитайте се да вземете отпечатъци.

— Кажете ми нещо повече — удари на молба полицаят.

— Вижте надписа на гърба и ще разберете.

Джим свъси вежди и обърна найлоновото джобче. По средата на всяка салфетка се мъдреше честитка със златни букви: „Бензиностанции «Тотал» ви желаят хубава 2010 година.“

— Не е възможно: по това време Алис е била мъртва от шест месеца!

— Обадете ми се, когато получите резултатите — отговори Джонатан и му подаде визитната си картичка.

— Почакайте! В Сан Франциско ли се връщате?

— Да — излъга Джонатан. — Самолетът ми излита довечера, имам цял ресторант на главата си.

Стана и в дъжда се върна при колата си.

Даде контакт, включи чистачките и потегли. Съзнанието му беше другаде, опитваше се да свърже елементите, които му поднесе Флеърти. Тази история с дневника, а също и цигулката… Унесен в мислите си, не си направи сметка, че машинално кара в дясната страна. Внезапно насреща му се появи автобус, който летеше бързо. Джонатан извика, завъртя колата с всичка сила и рязко изхвърча напред. Изгуби едната джанта на колелото, издраска бронята и порядъчно се уплаши.

Но беше жив.

 

 

 

— Отиваш де се видиш с Жюлиан в Лондон! — възкликна Рафаел. — Ей така, изведнъж го реши!

— Ще ми се отрази добре — отговори Мадлин.

Бяха си определили среща в малко кафене на улица „Перголез“, под сградата, в която Рафаел имаше архитектурно ателие.

— Кога заминаваш?

— Привечер, с влака „Евростар“ в 18.13.

— Остават три дни до Бъдни вечер!

Тя се опита да го успокои:

— Не прави тази физиономия, ще се върна за 24-ти вечерта.

— А магазинът ти? Струваше ми се, че никога не си имала толкова много работа?

— Слушай — раздразни се тя, — искам да отида да видя приятелката си в Англия, това е всичко! Вече не сме през 1950 г., така че ще мина без твоето разрешение.

Внезапно изгубила търпение, стана и излезе от кафенето. Смаян, Рафаел плати сметката и я настигна при стоянката за таксита на авеню „Гранд Арме“.

— Никога не съм те виждал такава — рече обезпокоено той. — Проблеми ли имаш?

— Не, скъпи, не се тревожи. Просто се нуждая от малка почивка, съгласен ли си?

— Добре — склони Рафаел и й помогна да постави сака отзад в таксито. — Ще ми се обадиш ли, като пристигнеш?

— Естествено — каза тя и го целуна.

Той се наведе към шофьора и му нареди: „“Гар дю Нор", ако обичате."

Колата потегли. Мадлин помаха за сбогом на Рафаел през прозореца. Архитектът й отговори, като изпрати въздушна целувка.

Младата жена изчака таксито да стигне до площад „Етоал“ и се обърна към шофьора:

— Забравете за „Гар дю Нор“. Отивам на летище „Роаси“, Терминал 1.

* * *

Мадлин показа паспорта си и билета на служителката от „Еър Чайна“. В този ваканционен период всички полети за Сан Франциско бяха заети или много скъпи. За по-малко от 1000 евро тя намери в интернет предложението на китайската компания. Бягство към Калифорния, което я принуждаваше да направи кратък междинен престой в Пекин!

Тръгна по остъклената пътека, която водеше към самолета. Стари джинси, пуловер с поло яка, кожено яке: огледалното й отражение в стъклата на платформата показваше силует, който не беше особено женствен. Беше разрошена, без грим, почти неглиже. „Смачканият“ й вид беше отражение на хаоса, който господстваше в нейното съзнание.

Сърдеше се на себе си, че е излъгала любимия си. Рафаел беше примерен мъж, отговорен и внимателен. Той познаваше миналото й и не я съдеше. Беше й осигурил спокойствие и доверие. Тя нямаше право да го мами по този начин.

Обаче Мадлин не се поколеба нито секунда да си купи билет за самолет за другия край на света само няколко мига след като получи съобщението от Джим Флеърти.

Старият й съекипник беше намерил номера на магазина и се беше свързал с нея в ранния следобед, за да я предупреди, че някой си Джонатан Лампрьор, човек, който твърдеше, че я познава, дошъл да го разпитва за случая „Диксън“.

Случаят „Диксън“…

Алис.

Това възпоменание изигра ролята на електрошок, който ръководеше поведението й през последните дни. То беше знак на съдбата! Ориста си играеше с нея още от момента, когато размени телефона си с телефона на Лампрьор. Като търсеше истината за Жорж, Франческа и Джонатан, тя се натъкна отново на Алис!

В съзнанието й нищо не беше безвъзвратно изчезнало. Споменът за девойката продължаваше да е силен. Ясен образ, който тя напразно се опитваше да прогони, за да запази психическото си здраве. Още жива рана в душата, която нищо не бе в състояние да накара да зарасне.

Човек не се освобождава лесно от миналото си. Не може да избяга от подвижните пясъци на натрапчивите си мисли.

Алис се връщаше и я търсеше.

Алис се връщаше и я обсебваше.

Ужасът, изпитан при епизода със „сърцето“, я принуди да се откаже от дознанието.

Този път беше готова да стигне докрай.

Без значение каква е цената, която трябваше да плати.