Гийом Мюсо
Повикът на ангела (4)

3
Тайно

Всички имат тайни. Само трябва да открием какви.

Стиг Ларшон^[1]

Джонатан смени скоростта и премина на трета. Скоростната кутия се разскърца, сякаш колата щеше да се разглоби на място. Той застана на волана на реното: независимо че бяха близо до дома, беше невъзможно да остави Маркус да кара. Отпуснал се на съседната седалка, приятелят му изтрезняваше и нижеше непристойни куплети от репертоара на Жорж Брасенс:

За Фернанда щом запея,

големея, големея…

— Един тон по-ниско! — нареди Джонатан и погледна в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че синът му пребивава в страната на сънищата.

— Прощавай — извини се Маркус, размърдвайки се, за да отвори прозореца на своята врата.

Канадецът измъкна главата си навън, вятърът брулеше лицето му, сякаш нощният въздух щеше да го спаси от махмурлука.

Този тип е съвсем побъркан… — помисли си Джонатан, като намали още малко и почти достигна скоростта на астматичен охлюв.

Количката пое по западната страна на „Филберт Стрийт“, една от най-силно наклонените улици на Сан Франциско. В началото на изкачването бричката се покашля, даде вид, че ще изгасне, но накрая си пое дъх и с мъка достигна върха на хълма, озарен от бялата светлина на кулата „Койт“^[2], която доминира над града. Джонатан извърши рискована маневра, за да паркира, като обърна гумите навътре към тротоара. Изпита облекчение, че се е добрал до пристана си, грабна детето на ръце и пое по пътека сред евкалипти, палми и бугенвилии.

Маркус го следваше, залитайки. Поде отново мръсните си песнички, които ревеше колкото му глас държи.

— Иска ни се да спим! — оплака се един съсед.

Джонатан хвана приятеля си за рамото и се опита да го подкани да побърза.

— Ти си ми единственият истински авер, единственият верен другар… — промърмори пияницата и му се обеси на врата.

Джонатан трудно се задържа прав и с миши крачки „двамата мъже и половина“ слязоха по дървените стъпала, които се спускаха стръмно по склона на „Телеграф Хил“. Стълбата се извиваше сред почти тропическа растителност, която даваше достъп до малки живописни къщички. Пощадени от разрушенията на земетресението през 1906 г., тези дървени постройки, издигнати отначало за моряците и докерите, днес бяха заети от заможни творци и интелектуалци.

Най-после те се добраха до преддверието на дива и буйно обрасла градина, в която плевелите бяха спечелили сражението с фуксиите и рододендроните.

— Хайде, всички по стаите си! — нареди Джонатан с авторитета на глава на семейство.

Той съблече Чарли, сложи го да си легне и го целуна. След това стори същото с Маркус, без целувка, разбира се. Все пак не бива да се прекалява.

Най-после, намерил спокойствие, Джонатан отиде в кухнята, наля си чаша вода и излезе на терасата с лаптоп в ръце. Белязан от смяната на часовете, той предотврати една прозявка, като си разтърка клепачите и се свлече на стол от тиково дърво.

— Приятелче, спи ли ти се?

Джонатан вдигна глава по посока на гласа: беше Борис, тропическият папагал на дома.

Този път съвсем го бях забравил!

Животното принадлежеше на бившия собственик, оригинал, който беше включил в завещанието си задължението по отношение на всеки купувач на вилата, да се погрижи за вечни времена за любимата му птица. Борис беше на повече от шейсет години. В продължение на десетилетия господарят му беше посвещавал всекидневно час по правоговор, научил го беше на хиляди думи и на стотици изрази, които той употребяваше учудващо на място.

Бидейки флегматичен, чудесно се беше интегрирал към новото домакинство и предизвикваше радостта на Чарли. Най-вече великолепно се разбираше с Маркус, който го беше научил на цялата гама псувни на капитан Хадок^[3]. Но папагалът беше страхотен чешит и Джонатан с мярка търпеше гадния му характер и острия му език.

— Спиии ли ти сеее? — повтори птицата.

— Представи си, да, но съм прекалено изморен, за да се унеса.

— Тиквеник! — наруга го Борис.

Джонатан се приближи до птицата, която с голямата си закривена човка и с нозете си с могъщи нокти царстваше величествено на люлката си. Въпреки преклонната й възраст, нейното полузлатно, полутюркоазено оперение беше запазило блясъка си, а черният пух, който обграждаше очите й, й придаваше горд и арогантен вид.

Животното раздвижи дългата си опашка, разпери криле и изрече:

— Искам ябълки, сливи, банани…

Джонатан разгледа клетката.

— Не си си изял краставиците и ендивията.

— Гадна ендивия! Искам ядки, орехи и фъстъъъциии.

Джонатан раздвижи глава и отвори лаптопа си. Прегледа електронната си поща, отговори на двама снабдители, прие няколко резервации и запали цигара, гледайки хилядите светлинки, които грееха над океана. Оттук се разкриваше великолепна панорама към него. Небостъргачите от бизнес квартала се открояваха пред огромния силует на Моста над залива, който свързва града с Оукланд. Този миг покой бе смутен от необичаен телефонен звън: изпълнение на цигулка, началото на един Каприз на Паганини според неговите стари музикални знания.

Телефонът на Мадлин Грийн.

Ако искаше да поспи, в негов интерес беше да го изключи, защото при часовата разлика обажданията можеше да се множат. Все пак реши за последен път да се обади.

— Да?

— Ти ли си, хубавице моя?

— Ами…

— Не си ли много изтощена? Надявам се, че пътува добре.

— Чудесно. Колко мило, че се тревожите…

— Но вие не сте Мадлин?

— Явно е.

— Ти ли си, Рафаел?

— Не, аз съм Джонатан от Сан Франциско.

— Жюлиан Ууд, приятно ми е. Мога ли да знам защо вие отговаряте на телефона на най-добрата ми приятелка?

— Защото разменихме джиесемите си по невнимание.

— В Сан Франциско ли?

— В Ню Йорк, на летището. С една дума, дълго е за обяснение.

— Ой! Смешно е…

— Да, особено когато се случва с другите.

— И как стана?

— Чуйте, късно е и не е особено интересно.

— Напротив, разкажете ми!

— От Европа ли се обаждате?

— Звъня от Лондон. Ще помоля Мадлин да ми разкаже. Какъв е вашият номер?

— Моля?

— Вашият телефонен номер.

— …

— Защото искам да се свържа с Мадлин.

— Не мога да ви дам моя номер, не ви познавам!

— Но щом Мадлин е с вашия телефон…

— Има и друг начин да я намерите! Трябва просто да наберете Рафаел, нали!

Каква бъбривка! — помисли си той и побърза да сложи край на разговора.

— Ало, ало — повтаряше Жюлиан.

Ама че грубиян! — ядоса се тя, като разбра че той й е затворил телефона под носа.

* * *

Джонатан беше решил да затвори апарата, когато любопитството го подтикна отново да разгледа намиращите се в джиесема снимки. Като изключим две-три чувствени пози, файловете се състояха от туристически изгледи, истински албум за спомени от романтичните набези на двойката. Мадлин и Рафаел даваха израз на обичта си на площад „Навона“ в Рим, в гондола във Венеция, пред сградите на архитекта Гауди в Барселона, качени на лисабонски трамваи или яхнали ски в Алпите. Все места, които и Джонатан беше посетил с Франческа по времето на любовта им. Но щастието на другите го изпълваше с мъка, той набързо прегледа тази галерия.

Продължи изучаването на телефона и изследва с интерес музикалната библиотека на Мадлин. Очакваше най-лошото — компилация от популярни шлагери, поп и ритъм ендблус^[4], — но смръщи вежди, откривайки… музиката, която и той обичаше: Том Уейтс^[5], Лу Рийд^[6], Дейвид Боуи^[7], Боб Дилън^[8], Нийл Йънг^[9]…

Меланхолични и бохемски парчета, които възпяваха свободата, блусове на бледите утрини и на разбитите съдби.

Беше изненадващо. Вярно е, че дрехата не прави човека, но му беше трудно да си представи младата гримирана дама с изряден маникюр и чанта „Луи Вюитон“^[10] от летището да се впуска в тези тревожни светове.

Продължи с изследователската си дейност и разгледа заглавията на филмите, които Мадлин беше свалила. Нова изненада: нямаше романтични комедии, епизоди от „Сексът и градът“ или от „Отчаяни съпруги“, а не толкова лъскави и по-оспорвани филми: „Последно танго в Париж“^[11], „Сблъсъци“^[12], „Пианистката“^[13], „Среднощен каубой“^[14], „Да напуснеш Лас Вегас“^[15].

Джонатан замръзна на последното заглавие: тази история за невъзможна любов между алкохолик самоубиец и проститутка несретница беше любимият му филм. Когато го откри, той беше на върха на професионалния и семейния си успех. Обаче хроничният запой на Никълъс Кейдж, който давеше в алкохол краха на своя живот, му се стори почти близък. Този род филми отваряха раните ви, разбуждаха старите демони и вашите инстинкти за саморазрушение. Историята ви предаваше на най-тайните ви страхове, на самотата ви и напомняше, че никой не е застрахован от пропадане в ада. Според вашето душевно състояние в този момент творбата можеше да ви изпълни с отвращение или да ви помогне по-добре да се опознаете. Във всеки случай тя проникваше дълбоко.

Несъмнено Мадлин Грийн имаше неочаквани вкусове.

Все повече слисан, той се зае да разглежда имейлите и есемесите й. Като изключим професионалните съобщения, нейната кореспонденция се състоеше най-вече от разговори с Рафаел — нейният спътник, видимо много влюбен и внимателен, — както и с най-добрата й приятелка — прословутата Жюлиан, голямата уста, клюкарка и бъбрица, но вярна дружка и с живо чувство за хумор. Десетки имейли от парижки предприемач издаваха скорошното нанасяне в къща в Сен Жермен ан Ле^[16], подредена от Мадлин и Рафаел с грижите и усърдието, които се влагат в първото любовно гнездо. Видимо, двойката летеше на облак, обаче…

… продължавайки своя „тараш“, Джонатан попадна на електронния бележник на Мадлин и засече редовните срещи с някой си Естебан. Той веднага си представи аржентински плейбой, влюбен в младата англичанка. Два пъти седмично, понеделник и четвъртък, между 18 и 19 часа Мадлин се виждаше със своя южноамерикански Казанова! Знаеше ли приятният Рафаел за забежките на красивата си годеница? Не, разбира се. С Джонатан се беше случило същото и той не беше забелязал нищо, докато не откри изневярата на Франческа, когато си мислеше, че семейството му е във вихъра на танца.

Всички са еднакви… — помисли той, след като илюзиите му се срутиха.

На снимките Рафаел му изглеждаше малко безвкусен със своя метнат на раменете пуловер и с бялата риза на идеалния съпруг. Но когато го сблъскваше с разбивача на семейното щастие, какъвто без съмнение беше Естебан, Джонатан нямаше как да не изпитва към него емпатията и солидарността, характерни за измамените мъже.

* * *

Сред останалите срещи терминът „гинеколог“ фигурираше редовно: доктор Силви Андрийо, с която Мадлин се консултираше от шест месеца по проблем, свързан с безплодие. Или поне, това можеше да се предположи от електронната кореспонденция с лаборатория за медицински анализи, старателно запазена от дамата.

Пред екрана на телефона Джонатан се чувстваше като воайор и изпитваше известно неудобство, но нещо у тази жена започваше да го привлича.

През последните няколко седмици Мадлин се беше подложила на редовни процедури, за да открие евентуална стерилност: график на температурата, вземания на кръв, ехографии и рентгенови снимки. Тук Джонатан се намираше на познат терен: Франческа и той имаха подобни проблеми и бяха преминали през същите изпитания, преди да заченат Чарли.

Той отдели достатъчно време, за да прочете внимателно резултатите. Доколкото разбираше, те бяха по-скоро добри. Мадлен имаше редовен цикъл, успокоителни хормонални дозировки и овулация, която не се нуждаеше от стимулиране. Нейният мил и скъп също беше готов да даде за анализ семенната си течност и Рафаел констатира с облекчение, че сперматозоидите му бяха достатъчно многобройни и подвижни, за да му осигурят детеродна способност.

Липсваше само една проверка, наречена „тест на Хунер“^[17], за да бъде пълна картината. Като разглеждаше отметките в електронния бележник, Джонатан установи, че от три месеца датата на теста непрекъснато беше отлагана.

Странно…

Той си спомняше добре как се чувстваше по времето, когато с Франческа трябваше да преминат през същото изпитание. Наистина тестът, чието предназначение беше да установи съвместимостта на двойката, пораждаше и принуди — анализът трябваше да бъде направен два дни преди датата за овулация и по-малко от дванайсет часа след сексуален контакт без предпазни мерки, но след като сте взели решение да се подложите на процедурата, изпитвате едно-единствено желание: да приключите час по-скоро, за да се успокоите.

Защо Мадлин е отложила три пъти датата на теста?

Той си блъскаше главата, но установи, че няма да намери отговор на въпроса. В крайна сметка пропуснатите срещи може би се дължаха на гинеколожката или на Рафаел.

— Отивай да спиш! — нареди му Борис.

Този път птицата имаше право. Какви игрички играеше той, в два часа сутринта да проучва отчаяно екрана на телефона на жена, която беше срещнал само за две минути през живота си?

* * *

Джонатан стана от стола, твърдо решен да отиде да спи, но телефонът продължаваше да упражнява своята привлекателна сила. Тъй като не можеше да го остави, го свърза с Wi-Fi мрежата на дома, преди за пореден път да разгледа колекцията от снимки. Прехвърли позите на Мадлин, докато намери тази, която търсеше. Даде команда за отпечатване и отиде в салона.

Принтерът изпращя, преди да изхвърли портрет в американски план на младата жена пред Канале Гранде във Венеция. Джонатан втренчи поглед в образа на Мадлин.

В това лице имаше някаква тайна. Зад светлината и усмивката усети известна пукнатина, нещо непоправимо счупено, сякаш снимката носеше подсъзнателно послание, което той не успяваше да разчете.

Джонатан се върна на терасата. Хипнотизиран от този телефон, сега се нахвърли на различните данни, включени от Мадлин в паметта — информационни хроники, план на парижкото метро, метеорологична прогноза…

— Каква е тайната ти, Мадлин Грийн? — промълви той, докосвайки екрана.

— Мадлин Гриййййн — повтори колкото му глас държи папагалът.

В дома отсреща запалиха лампите.

— Искаме да спим! — развика се съседът.

Джонатан отвори уста, за да се скара на Борис, но в същото време една програма привлече вниманието му: „дамски календар“, в който Мадлин записваше голяма част от интимния си живот. Организиран като бележник, този файл съдържаше паметта за датите на менструациите, уточняваше дните за овулация, времето на плодовитост и пресмяташе средната продължителност на циклите. Имаше „дневник“ за промените на теглото, на температурата, на настроенията, а дискретни икони във формата на сърца бележеха моментите, в които собственичката на телефона бе имала сексуални контакти.

Като разглеждаше разположението на сърцата в календара, Джонатан установи очевидното: Мадлин твърдеше, че иска да има дете, но внимаваше да не прави любов в периоди, в които можеше да забременее…