Гийом Мюсо
Повикът на ангела (26)

25
Градът, който никога не спи

Мъжете говорят на жените, за да могат да спят с тях; жените спят с мъжете, за да могат да им говорят след това.

Джей Макинерни^[1]

 

— Нищо не може да се направи: Джим не отговаря — констатира Мадлин, като затвори телефона. Таксито спря пред малък ресторант в Гринидж Вилидж.

Джонатан й отвори вратата на колата.

— Нищо чудно, в Манчестър е пет часът сутринта! Вашият Джим спи като заклан, това е всичко…

Дознателката последва французина в заведението. Щом пристигнаха, собственикът веднага разпозна бившия майстор готвач:

— Джонатан! Както винаги е чест за мен!

— Щастлив съм да те видя отново, Алберто.

Мъжът ги настани на малка маса близо до прозореца.

— Ще ви донеса два специалитета на заведението — каза той и изчезна.

Мадлин отново набра номера на Флеърти, но без никакъв успех. Нещо не беше наред…

— Джим е страшен бачкатор. Доколкото го познавам, след това, което сте му разказали, той е употребил цялото си влияние, за да подтикне спешната намеса на научните звена. Сега вече би трябвало да е получил първите резултати.

— Остават два дни до Коледа: службите работят на бавен ход. Ще го потърсите отново утре сутринта.

— Ммм — отстъпи Мадлин. — Всъщност къде предвиждате да спя? Защото, предупреждавам ви, петимна съм за сън и…

— Не се безпокойте, ще отидем при Клер.

— Клер Лизийо? Вашата бивша помощничка в „Император“?

— Да, тя има апартамент недалеч оттук. Позвъних й, за да я помоля да ни приюти. Всичко се нарежда чудесно: Клер няма да бъде в Ню Йорк за Коледа.

— Къде работи сега?

— В Хонконг, в един от ресторантите на Жоел Робюшон^[2].

Мадлин кихна. Джонатан й подаде книжна кърпичка. Алис може би е жива — помисли си тя и очите й светнаха. Потресена от разкритията на Джонатан, напразно се опитваше да накара вътрешния си глас да замълчи, стараеше се да укроти възбудата си, не искаше да се въодушевява, преди да получи сигурни доказателства.

— Пазете се, пари! — извика Алберто и донесе специалитета на заведението: два кървящи хамбургера с хрупкав хляб, гарнирани с малки лукчета, кисели краставички и картофи соте.

Разположено в северната част на Гринидж Вилидж, на ъгъла на „Юнивърсити Плейс“ и 14-а улица, „При Алберто“ беше един от последните автентични дайнер ресторанти^[3] в Манхатън. Отворен денонощно, вагон-ресторантът от метал привличаше в ретро атмосфера постоянен поток от сомнамбули, дошли тук да си доставят удоволствието с омлети, френски сандвичи, хотдог, гофрети и палачинки.

Итало-американецът постави млечен шейк пред всяка чиния.

— Тази вечер сте мои гости. Не, Джонатан, не ми противоречи, моля те! Впрочем сигурно ще е за последен път…

— Защо?

— И на мен ми видяха сметката! — рече Алберто и посочи афиш, закрепен на стената.

Той съобщаваше на клиентите, че поради изключително голямото увеличение на наема заведението доживяваше последните си дни и щеше да затвори през пролетта.

— Съжалявам — прояви съчувствие Джонатан.

— Е, другаде ще отворя нещо подобно — увери го Алберто и си възвърна доброто настроение, след което изчезна в кухнята.

Щом той напусна масата, Мадлин се нахвърли на своя сандвич.

— Умирам от глад — призна тя и отхапа голямо парче.

Не по-малко изгладнял, Джонатан побърза да я последва. Лапаха си вечерята и чарът на ресторанта ги приласкаваше. Беше място извън времето, където игриво се смесваха елементи на ар деко, бляскави хромирани части и мебели по поръчка от „Формика“. На стената, зад бара, висеше серия от снимки с автографи от знаменитости — от Уди Алън до кмета на Ню Йорк, — дошли тук да опитат спагети или аранчини^[4]. В дъното на залата от стар джубокс звучеше „Famous Blue Raincoat“, една от най-хубавите песни на Ленард Коен^[5] въпреки тъгата в нея и странния текст.

С ъгълчето на окото си Джонатан гледаше как младата англичанка поглъща своя хамбургер.

— Странно, първия път, когато ви видях, бях готов да се обзаложа, че сте вегетарианка, която се задоволява с два листа салата дневно.

— Това е само привидно… — усмихна се тя.

Сега беше след един часа през нощта. Настанили се един срещу друг на седалки, облицовани с изкуствена кожа, те се възползваха от минутите на отдих. Въпреки умората и двамата имаха усещането, че се измъкват от дълбок зимен сън. От няколко часа нов адреналин задвижваше по-бързо кръвта във вените им. Джонатан беше отхвърлил вцепенението и неприязънта, в които беше потънал от две години. Що се отнася до Мадлин, тя беше престанала да вярва, че животецът й без резки обрати я предпазва от нейните демони.

Този споделен момент, малко нереален, беше тяхното „око на циклона“: голямото спокойствие преди завръщането на бурята, която щеше да бъде по-брутална и разрушителна. Те не съжаляваха за своя избор, но също така знаеха, че неизвестността се отваря пред тях: бездната, разпитите, страхът… Какво щеше да стане утре? Накъде ще ги отведе разследването? Щяха ли да изправят чела, или щяха да излязат от авантюрата още по-покрусени?

Портативен апарат започна да вибрира на масата. Те едновременно сведоха очи. Машинално бяха сложили телефоните си един до друг. Търсеха Джонатан, но на екрана светеше името „Рафаел“.

— Мисля, че е за вас — каза той и й подаде джиесема. — Не ви липсва дързост да го включите в моя телефонен указател!

— Съжалявам. Той поиска да му дам вашия номер. Не знае, че съм си върнала моя.

Вибрирането продължи.

— Няма ли да отговорите?

— Не, нямам смелост.

— Слушайте, не е моя работа и не знам какво точно сте му казали, когато сте заминали, но мисля, че не бива да оставяте вашия приятел в неведение…

— Прав сте — не е ваша работа.

Портативният телефон престана да подскача. Джонатан погледна младата жена осъдително.

— Той знае ли, че сте тук?

Тя сви рамене.

— Мисли, че съм в Лондон.

— При приятелката ви Жюлиан, нали?

Тя потвърди.

— Сигурно се е свързал с нея — отгатна Джонатан. — Знае, че не сте там.

— Ще му се обадя утре.

— Утре ли? Ще умре от безпокойство! Ще звъни по летища, по полицейски участъци, по болници…

— Стига сте разигравали кино! Защо не „тревога — отвличане“…

— Нямате ли сърце? Никакво съжаление към бедния човек, който се тревожи!

— Дразните ме! И Рафаел не е „бедният човек“!

— Всички сте еднакви!

— Не мислете, че защото имате проблем за уреждане с жените, аз трябва да плащам сметката!

— Не сте честна с него! Кажете му истината.

— А каква е истината?

— Че вече не го обичате. Че е бил помощно колело във вашия живот, патерица, която…

Тя вдигна ръка, за да го удари, но той хвана дланта й и като по чудо избегна плесницата.

— Съветвам ви да се успокоите.

Стана, облече си палтото, грабна своя телефон и излезе на тротоара, за да изпуши цигара.

* * *

Неонът на табелата светеше в нощта. Беше кучешки студ, придружен от ледена вихрушка. Джонатан събра длани, за да запази пламъка от запалката си, но бурята беше толкова силна, че трябваше да направи два неуспешни опита, преди да запали цигарата.

* * *

Бясна от гняв, Мадлин напусна мястото си, проправи си път до бара, където си поръча двойно уиски и го удави в ананасов сок. В джубокса дълбокият и дрезгав глас на Ленард Коен беше отстъпил място на китарите и ударните инструменти на „Бийтълс“. „I Need You“^[6], пееше Джордж Харисън. Беше мелодия тип „60-те години“, лека и наивна, която „третият бийтълс“ беше написал за Пати Бойд по времето на тяхната любов, преди тя да го напусне заради Ерик Клептън.

С коктейл в ръка, Мадлин се върна на масата. Наблюдаваше през прозореца този странен мъж, когото познаваше само от една седмица, но който в последните дни беше окупирал мислите й, като направо я обсебваше. Завит в палтото си, той гледаше към небето. Бледата светлина от уличната лампа му придаваше призрачен вид, в него имаше нещо детинско и меланхолично. Прост чар, лице, което вдъхваше доверие. Излъчването му беше трудно определимо — съдържаше и честност, и чистота, и благородство. На свой ред той се взря в нея и в миг настъпи някаква промяна. Обзета от трепет, тя усети как стомахът й жестоко се свива.

Изпълнена беше с неочаквано чувство, сърцето й туптеше, краката й трепереха, вътрешностите й се преобръщаха.

Изненадата я свари неподготвена. Напълно объркана, тя се запита на какво се дължи възбудата, която я оставяше без опорни точки. Не контролираше вече нищо. Силно развълнувана, неспособна да се бори, не можеше да отдели очи от неговите. Сега лицето му й изглеждаше близко, сякаш винаги го беше познавала.

* * *

Джонатан дръпна от цигарата и издуха синьо кълбо дим, което, сковано от нощния студ, дълго не се разпръскваше. Той усети вперения в него поглед на Мадлин от другата страна на стъклото, обърна глава и за първи път очите им се срещнаха истински.

Тази жена… Знаеше, че под нейната твърда и студена коруба се криеше чувствителна и сложна натура. Благодарение на нея се беше измъкнал от вцепенението си. Отново чувстваше невероятната връзка, която ги събираше. През последните дни те бяха предприели бързи стъпки един към друг. Бяха подхранвали зависимост един от друг, прониквайки в най-интимните си тайни, оголвайки ранимите си места, крехкостта си, упорството си, откривайки сили и слабости, които си приличаха.

* * *

В продължение на няколко секунди те бяха свързани в съвършено съгласие. Омайване, озарение, инстинкт за живот. Преценявайки пътя и поетите рискове, за да стигнат един до друг, бяха длъжни да признаят, че са станали twin souls^[7] души близначки, които са се разпознали, след като дълго са вървели, за да намерят общата посока. Сега между тях имаше сигурност, копнеж, алхимия. Примитивно чувство, което водеше началото си от страховете и надеждите в детството. Изумителната увереност, че най-после се намираш срещу онзи, който е способен да запълни твоята празнота, да накара страховете ти да замълчат и да излекува раните от миналото.

* * *

Мадлин капитулира и се подчини на новото усещане. Беше опияняващо като скок в бездната без парашут и без ластично въже. Тя отново се замисли за тяхната среща. Нищо нямаше да се случи без сблъсъка на летището. Нищо нямаше да се случи, ако не бяха разменили телефоните си по невнимание. Ако тя беше влязла в ресторанта трийсет секунди по-рано или трийсет секунди по-късно, никога не биха се срещнали. Така е било писано. Странен тласък на съдбата, която е избрала да ги сближи в решителен момент. Ангелски повик, както казваше баба й…

* * *

Неподвижен в мрака, Джонатан се остави на течението, разкъсван от вътрешен огън, който изпепеляваше връзките с миналото и рисуваше наброските на бъдещето.

Магията продължи по-малко от минута. Изведнъж очарованието изчезна. Неговият телефон иззвъня в джоба му. Беше Рафаел, който отново опитваше късмета си. Този път Джонатан реши да вдигне. Той се върна в ресторанта, отиде до масата и подаде апарата на Мадлин.

— За вас е.

Жестоко завръщане към реалността.

 

 

 

— Не се вдетинявайте! Както сте облечена, ще се поболеете. Студът ставаше все по-рязък. С пуловер и с кожено яке Мадлин следваше Джонатан по 14-а улица, но упорито отказваше да си сложи палтото, което той й предлагаше.

— Няма да сте толкова горделива утре, като вдигнете 40 градуса температура…

На ъгъла на 6-о авеню, той спря пред супермаркет, за да купи вода, също и кафе, както и голям платнен чувал, пълен с дърва за подпалки.

— Откъде знаете, че има камина?

— Защото, представете си, познавам къщата. Помогнах на Клер да я купи, като станах поръчител.

— Били сте много близки, нали?

— Да, тя ми беше чудесен приятел. Добре, ще си облечете ли палтото, да или не?

— Не, благодаря. Тук е наистина чудесно — възхити се тя, като огледа квартала.

В град, който непрекъснато се променя, Гринидж Вилидж представляваше райско кътче, защитено от модернизацията. Когато Мадлин се появи в Манхатън с Рафаел, те останаха в Мидтаун, посетиха „Таймс Скуеър“, музеите и бутиците около 5-о авеню. Тук тя откриваше Ню Йорк, освободен от небостъргачите. По-пригоден за обитаване Ню Йорк, с елегантните браунстоун с тухлени фасади и с външни каменни стълбища, които напомняха за буржоазните квартали в стария Лондон. Най-вече, противно на правите пътища, които разделяха на зони останалата част на града, Вилидж предлагаше криволичещи улички, които следваха трасето на отколешните пастирски друмища, останки от времето, когато Гринидж беше малко градче от селски тип.

Въпреки студа и късния час баровете и ресторантчетата все още бяха оживени. По оградените с дървета алеи срещнаха бягащи за здраве с кучетата си, докато студентите от Нюйоркския университет празнуваха началото на коледната ваканция, като пееха коледни песни под уличните лампи.

— Това наистина е градът, който никога не спи! — констатира тя.

— Да, легендата не лъже…

Когато стигнаха до „Уошингтън Скуеър“, Джонатан зави по павирана уличка, влизането в която ставаше през портал.

— „Макдугъл Али“ някога е подслонявала конюшните на вилите, които били разположени в съседство с парка — обясняваше той, набирайки кода за отваряне на бариерата. Като че ли това беше последната улица в Манхатън, осветявана от газови лампи.

Вървяха по малката сляпа уличка, дълга стотина метра. Трудно беше да се предположи, че се намираха в Ню Йорк, в началото на XXI в., дотолкова в мястото имаше нещо магическо и извънвременно.

Спряха пред живописна едноетажна къща. Джонатан последва инструкциите на Клер, повдигна теракотеното гърне, разположено в подножието на фасадата, под което портиерката беше оставила връзка ключове.

Той включи осветлението и отоплението, след което подготви съчките за камината. Мадлин се разходи по всички стаи. Къщата беше обзаведена с вкус. Мебелите бяха модерни, но бяха запазени някои първични елементи като стените от червени тухли, откритите греди и странна осигуряваща светлина шахта, която придаваше на дома фееричния му вид.

Младата англичанка прояви любопитство и разгледа снимките, наредени по стените. Клер Лизийо беше красиво момиче, високо и спортен тип. Тя веднага се изпълни с ревност.

— Не ви ли се струва странно, че присъствате на повече от половината фотоси в тази къща?

— Как така? — попита Джонатан и запали кибритена клечка, за да се разгори огънят.

— Навсякъде ви виждам: Клер и Джонатан пред фурната, Клер и Джонатан на рибния пазар, Клер и Джонатан в магазин „Дийн и Делука“, Клер и Джонатан на пазара за биохрани, Клер и Джонатан позират с една или друга знаменитост…

— Тя е моя приятелка. Нормално е да пази приятни спомени.

— Освен баща й вие сте единственият мъж на тези снимки!

— Сцена ли ми правите?

— Какво е това момиче? Любовница ли ви е?

— Не! Колко пъти ще ми поставяте въпроса?

— Била е влюбена във вас, видно е.

— Не знам.

— Аз ви го казвам.

— Това какво променя?

— След раздялата с Франческа сте могли да се сближите с нея. Млада е, красива като звезда, видимо интелигентна…

— Добре, достатъчно.

— Не, обяснете ми.

— Няма нищо за обяснение.

— Искате аз да го направя ли? — предизвика го тя и настъпи напред.

— Не, не искам.

Джонатан се опита да отстъпи, но се беше опрял на камината и огънят вече се разпалваше.

— Все пак ще го направя! Клер Лизийо е съвършена, тя е нежна, мила и сериозна. Би била идеалната майка, ако искате да имате и други деца. Вие я уважавате и цените много, но… как да кажа?… Би било много лесно, прекалено хармонично…

Мадлин се приближи още повече. Сега устните й бяха на няколко сантиметра от устните на Джонатан. Тя продължи:

— Но вие не търсите това в любовта, нали? Необходима ви е страст, битка, завоевание. Накратко, Клер не е жена за вас…

Джонатан се поколеба какво да отговори. Усети дъхът на Мадлин да се смесва с неговия дъх. Тя доведе провокацията докрай:

— Ами аз? Дали съм жена за вас?

Той прилепи тялото си до нейното и я целуна.

* * *

Джонатан не беше се любил, откакто скъса с Франческа. Така че несръчно свали якето на младата жена и я освободи от пуловера. Тя разкопча ризата му и го ухапа по врата. Той се отдръпна, за да може по-добре да гали лицето й и да вкусва устните й. Тя имаше свеж и разпръскващ се наоколо аромат на цитруси, на мента и на лавандула.

Нежното и стройно тяло на Мадлин се обви около него и двамата паднаха на канапето. Бедрата им се притискаха. Телата им се вплетоха, за да оформят скулптура в движение, в извивки и във вдлъбнатини, която се диплеше на приглушената лунна светлина.

Косите им, миризмите им, кожите им, устните им се смесваха. С очи, впити в лицето на другия, те се отдадоха на върховното удоволствие.

 

 

Навън животът продължаваше — в града, който никога не спи.