Гийом Мюсо
Повикът на ангела (25)

24
Това, което мъртвите оставят на живите

Това, което мъртвите завещават на живите (…), е, разбира се, безутешната скръб, но също така и задължението да живеят, да осъществят онази част от живота, от която мъртвите видимо са се разделили, но която остава ненакърнена.

Франсоа Чен^[1]

В полумрака на кабинета си Джим Флеърти увеличи силата на духалката, но печката, благосклонно предоставена от администрацията, береше душа и изпускаше студен въздух. Толкова по-зле, ще бъде принуден да стои с шал и с вълнено яке. В навечерието на Коледа полицейският участък беше почти празен. По отношение на тревожните сигнали нощта беше спокойна: студът, който парализираше северозападната част на Англия, имаше поне това достойнство, че възпираше престъпността.

Остър звън оповести пристигането на имейл. Джим вдигна глава и очите му заблестяха. Беше пощата, която очакваше: докладът на експерта графолог, комуто беше изпратил фотографията на книжната салфетка, предадена му от Джонатан Лампрьор. Предния ден, когато попълни официалния формуляр, молбата му беше отхвърлена под претекст, че разследването по случая „Диксън“ е приключено и че администрацията няма нито време, нито пари да се занимава с него. Той избра заобиколен път и се обади на една от преподавателките си в полицейското училище: Мери Лодж, бивша ръководителка на отдела за експертизи „Сравняване на ръкописни почерци“ към Скотланд Ярд. Сега тя работеше като консултант за високите митнически тарифи, но прие да му направи услугата безплатно.

Джим прочете и препрочете известието трескаво. Заключенията от доклада бяха двойствени. Изреченията на хартиената салфетка можеше да са от ръката на Алис, но почеркът се променя и еволюира, когато човек расте: новата калиграфия беше по-„зряла“ от написаното на страниците на интимния дневник, което правеше трудно абсолютно сигурното идентифициране.

Джим въздъхна.

Тези шибани експерти никога не искат да рискуват…

Шум. Някой бутна вратата на кабинета, без да си прави труда да чука.

Флеърти вдигна глава и присви очи, за да огледа колегата си Тревър Конрад.

— Тук човек може да измръзне! — отбеляза младият полицай и вдигна ципа на якето си.

— Свърши ли? — попита Джим.

— Предупреждавам те, че за последен път ме караш да се трепя цяла нощ за досие, приключено преди месеци. Да извадя тези отпечатъци не беше лесна работа, повярвай ми… — каза той и му върна найлоновия плик, в който се намираше въпросната хартиена салфетка, изцапана с шоколад.

— Намери ли нещо, което може да се използва?

— Във всеки случай работих като луд. Поставих салфетката в химическа баня. Открих следи, фрагменти, но всичко е прекалено частично.

Той му подаде една флашка и го предупреди:

— Копирах ти всички извлечения, но цари безпорядък: не очаквай да намериш пълна дактилограма.

— Благодаря, Тревър.

— Добре, отивам си. С твоите глупости Кони ще реши, че имам любовница — измърмори младият инспектор и напусна стаята.

Останал сам, Джим включи флашката към компютъра. Тревър беше успял да изолира десетина фрагмента, от които два или три изглеждаха използваеми. Джим вкара данните, увеличи снимките и дълго, като омагьосан, съзерцава сплетените нишки от дъги, затворени контури, бразди, които насищат кожата на нашите пръсти, за да създадат неповторимото своеобразие на всеки от нас.

С боязън се свърза с автоматизирания каталог на отпечатъците. Знаеше, че залага всичко на една карта, но в самотата и в нощния студ му се искаше да вярва в добрата си звезда. Започна сравняването на три форми със стотиците хиляди, съдържащи се в базата данни. Алгоритъмът изпълни пресяването със свръхзвукова скорост. В това отношение английският закон беше един от най-взискателните на света: налагаше едновременното присъствие на шестнайсет точки на съвпадение, за да могат да се приемат два отпечатъка от пръсти като идентични.

Изведнъж екранът замръзна на тъжното лице на Алис Диксън.

Джим изтръпна: отпечатъците на салфетката бяха еднакви с тези на момичето.

Този Джонатан Лампрьор не му беше разправял врели-некипели. През декември 2009 г., повече от шест месеца след като й бяха изтръгнали сърцето, Алис Диксън все още е била жива!

Той усети, че ръцете му треперят, а мислите напираха в главата му. Трябваше да се поднови дознанието. Трябваше да предупреди шефа, медиите, Мадлин. Този път щяха да я намерят. Нямаше нито миг за губене, той…

Глух и неясен шум разкъса нощната тишина.

Изстрелян от упор, куршумът уби Джим на място.

* * *

Сянката се беше промъкнала през прозореца.

Облечен от глава до пети с черен комбинезон, убиецът продължи да изпълнява мисията, за която му плащаха. Той постави автоматичния пистолет в ръката на Джим, за да предположат, че се е самоубил, след това, както му бяха поръчали, прибра плика със салфетката, а също и флашката. После вкара един диск в компютъра на мъртвия полицай и въведе вируса „Чернобил 2012“: мълниеносна гадост, която за рекордно кратко време инфектираше програмите, изтриваше съдържанието на твърдия диск и пречеше на машината да се съживи.

Операцията отне по-малко от трийсет секунди. Сега трябваше да офейка. Макар че участъкът беше на три четвърти празен, все пак някой можеше всеки момент да влезе в стаята. Заглушителят, който бе поставен на беретата, беше относително ефикасен. Той намаляваше интензивността на детонацията, без обаче да я свежда до краткото свистене, което се чува във филмите.

Сянката бързо прибра партакешите си. В момента, когато се готвеше да се измъкне през прозореца, чу телефонът на Джим да вибрира върху бюрото. Не можа да се сдържи и погледна смартфона: едно име се изписа на екрана.

МАДЛИН