Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (95)

94.

Сърцето му се сви.

— Реджайна ли?

— Дъщеря ти, Томас — повтори Присила.

Томас се изправи толкова рязко, че бутна чайника и по бялата покривка се посипаха капки и чаени листенца.

— Не желая да обсъждам Реджайна с теб, Присила. Трябва да вървя. Не ме изпращай.

— Ще си тръгнеш, преди да призная, че те излъгах кой е баща й ли?

Томас бе взел книгата и се намираше почти до вратата. Застина на място и се обърна бавно.

— Излъгала ли си ме?

— Нямаше да го направя, ако знаех, че ще се разведеш с мен, че дори ще се замислиш над подобен ход — дори не ми е минавало през ума. Хората от твоята среда не се развеждат.

Томас не помръдваше.

— Не беше никакъв ход, Присила. Беше напълно разбираема постъпка за извършеното от теб прелюбодеяние.

Тя стана от масата. Томас забеляза, че е доста неустойчива. Кожата под все още ясните й сини очи беше потъмняла. Болна ли беше, запита се той, или това бе просто резултат от отшелническия й начин на живот, който личеше по спуснатите транспаранти, мириса на застояло и впечатлението, че слънчева светлина и хора рядко влизат в къщата.

— Исках да те нараня, при това много — каза Присила, използва масата за опора и я заобиколи. — Знаех, че единственият начин да докосна студеното ти сърце, беше Реджайна.

Томас стисна зъби.

— Не знам каква игра играеш, но няма да участвам. Честно казано, пет пари не давам дали си спала с Дънкан. Няма никакво значение кой е бащата на Реджайна. Тя ми беше дъщеря във всеки смисъл на думата, дори да не е била моя плът и кръв.

— Кой лъже сега? — натякна Присила. Смесица от задоволство и молба заблестя в очите й. — Много добре знаеш, че се мяташ насън, че плачеш нощем от отчаяние, че дъщерята, която обичаше, боготвореше, е била от друг мъж. През деня споменът за нея е помрачен от мисълта, че кръвта на съюзнически офицер, на враг, срещу когото си се сражавал, на янки, тече във вените й — че дъщерята, на която приписваше най-хубавите черти на семейството си, не е нито Толивър, нито Уиндъм.

Томас преглътна с усилие, неспособен да прикрие болката. Да, години след смъртта на Реджайна, дори сега, образът на дъщеря му бе помрачен от мъката заради смъртта й и въпроса дали любимото му дете е било от друг баща.

— Щом така ти изнася, Присила, значи има значение — каза Томас, — и можеш да бъдеш доволна, че да, нарани ме по време, когато мислех, че не съм в състояние да изпитам по-дълбока болка. — Той отвори вратата.

— Затова те повиках. Томас, за да ти кажа истината. Трябва да повярваш — провикна се Присила напрегнато, когато той излезе в коридора.

Томас взе шапката си от закачалката.

— Защо да ти вярвам? — попита.

— Защото умирам и искам да оправя нещата.

Той спря и се обърна, за да я погледне.

— Лъжеш ли ме, Присила?

— Много скоро ще разбереш — отвърна подигравателно тя и отметна назад глава. — Томас, твърде слаба съм, за да споря с теб. Ако искаш ми вярвай, ако не искаш, недей. Спала съм с Андрю Дънкан три пъти, но не тогава забременях, така че Реджайна може да е единствено и само твоя дъщеря.

Томас се върна обратно в хола, за да погледне по-внимателно бившата си съпруга и да прецени дали тя лъже, или казва истината. Трудно бе да се определи при Присила, но нямаше съмнение, че е болна. Забеляза колко е бледа кожата й, колко са хлътнали очите и бузите й. Стана му жал за нея, но не можеше да позволи на съжалението да го накара да забрави на какви подлости е способна.

— Откъде да знам, че не ми казваш думите, които искам да чуя? Че това… така наречено признание не е начин да замажеш онова, което ти се иска да не си изричала.

Присила затвори уморено очи.

— Мисли каквото искаш. Казах каквото имаше да казвам. Ако искаш, вярвай. Какво ме интересува, че ще се чудиш така ли е или не, до края на живота си? Нали си имаш Джаклин — изсъска Присила, — тя ще те утеши. — Бавно и внимателно тя посегна към звънеца за прислугата, след това се строполи на един стол, обгърната от облак коприна. — Сега, ако обичаш, тръгвай си, защото трябва да взема обезболяващи. Момичето следи да взема колкото трябва.

Стиснал книгата под мишница, с шапка в ръка, Томас не знаеше какво да мисли. Да й повярва ли? Прииска му се да беше по-убедителна. Наистина ли умираше… майката на сина му?

— Присила, аз… истината ли казваш… за всичко?

— Казах ти онова, което беше дошъл да чуеш, Томас. Не ти дължа нищо повече. Какво ще правиш с наученото си е твоя работа. Сега вън.

— Жалко, че животът ти приключва по този начин…

Присила махна пренебрежително с ръка на този израз на съчувствие.

— Съжалявам единствено, че не се омъжих за човек, който щеше да ме цени като майор Андрю Дънкан.

— И аз съжалявам за същото, Присила — отвърна Томас.

— Поне бях добра майка и родих три прекрасни деца.

— Така беше, Присила. Никой не може да те вини за това.

— Изпрати ми Върнън. Кажи му да дойде час по-скоро и без жена си. Тя ще го направи най-щастливия съпруг на света, но всички останали в живота му трябва да се пазят.

— Същото каза и мама.

Присила се усмихна немощно.

— Пустата му Джесика. Нищо не изпуска.

Влезе прислужница с поднос лекарства и се отправи към господарката, отпусната безжизнено на стол до прозореца. Остави подноса на масата и дръпна завесите още по-плътно, за да не влиза следобедното слънце, така че холът потъна в още по-гъст мрак. Присила беше затворила очи и сякаш бе забравила, че Томас е при нея. Докато прислужницата отвиваше капачето на шишенцето, той пристъпи към стола и стисна ръката й. Тя не откликна. Томас се обърна и понечи да излезе, но Присила заговори, без да отвори очи.

— Има само един начин да си сигурен, че Реджайна е твоя дъщеря, Томас.

Той спря на място.

— Какъв начин? — попита.

— Прочети историята — отвърна Присила и отвори широко уста, за да лапне пълната лъжица приспивателно.