Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (51)

50.

 

Ги беше казал, че до два дена ще дойде за „пратката“, нощем, когато всички в къщата спят. Щял да отнесе всички доказателства за присъствието на роба. Най-разумно бе Джесика да не използва каретата, докато той не дойде под някакъв претекст, за да й каже, че Езекил е заминал — например да й донесе книга, която със сигурност ще й се стори интересна.

В късното утро на третия ден Ги все още не се беше появил. Джесика се чувстваше като лъв в клетка. Не преброи колко пъти наднича през задния прозорец на къщата, откъдето се виждаше беседката, розовата градина и гаражът за карети, но внимаваше много да не събуди любопитството на съпруга и сина си. Ги беше скрил беглеца в особено неподходящо време. Училището бе затворено заради Деня на благодарността. Тъй като времето бе студено и дъждовно, Томас си стоеше вкъщи и играеше на карти с Джереми младши, Арман и Джейк Дейвис. Дори Сайлъс тръгна за плантацията по-късно от обикновено. Беше наел управител, който пое значителна част от работата му в „Съмърсет“, така че сега разполагаше с повече време, за да се радва на живота, който водеха останалите плантатори. Едно от удоволствията му беше да се излежава до късно с Джесика, но тя бе толкова напрегната, че не откликваше.

Денят се изнизваше бавно и съмнението започваше да надвисва над нея като сянка. Ами ако нещо се беше случило на Ги? Ами ако са го заловили и той не успееше да си вземе пратката? Ами ако Езекил все още беше в апартамента над гаража? Ами ако миризмата на пълното гърне се усети на долния етаж? Ами ако му свършат храната и водата?

— Мис Джесика, да знайте, че през последните два дена се държите кат птиче, дет няма къде да кацне — отбеляза Мади. — Туй време май не ви понася.

— Така е, Мади — потвърди Джесика. — Нямам търпение да поработя в градината.

— Кат се ядосвате, почвата няма да се изсуши по-бързо. Що не идете да си видите приятелките? Ревматизмът на Джеремая не го мъчи чак толкоз, че да не може да впрегне каретата.

Докато я слушаше, на Джесика й дойде вдъхновение. Никой нямаше да си помисли нищо, ако тя оседлае коня си, за да спести на Джеремая болката в поразените от артрит стави.

— Остави човека — спря тя прислужницата. — Ако ми се излиза, аз ще се справя и сама.

Сега бе най-подходящият момент. Обядът беше приключил. Прислугата се хранеше в кухнята. Сайлъс беше тръгнал за плантацията, а Томас беше отишъл да играе на карти у семейство Дейвис. Джейк бе споменал, че баща му все още търсел избягалия иконом. Джесика си сложи бонето, загърна се в шала и си взе чадъра.

Не съобщи на Мади, че излиза, а се измъкна през вратата на страничната тераса, за да отиде до гаража за карети. Може пък никой в къщата да не забележи, че е излязла. Ако Езекил бе все още в апартамента, щеше веднага да отиде до пансиона, за да говори с Ги Хендли. Ако пък някой любопитен попиташе защо съпругата на Сайлъс Толивър посещава младия красив учител — имаше предвид нахалната хазяйка на Ги, — веднага щеше да каже, че иска да го покани да вечеря със семейството й на Деня на благодарността.

С огромно усилие изтегли тежката врата на гаража за карети. Трябваше да я остави отворена, за да се види, че оправя каретата, ако някой заподозреше нещо, а дъждът щеше да я скрие, когато излезе. Не усети миризма във влажното помещение. Зачака, ослуша се, но чу единствено барабаненето на дъжда по покрива. През обсипаните с капки прозорци на кухнята, блеснали от запалените керосинови лампи, тя видя слугите, насядали около масата за обяд. Бе малко вероятно някой да забележи, че вратата е отворена.

Джесика бързо се качи по стълбите към тясната площадка и почука на вратата.

— Има ли някого? — прошепна тя.

Отговор не последва. Тя натисна бравата и застина на място, когато усети, че среща съпротива.

— Кой е там? — попита по-високо.

Чу стъпки да се отдалечават от вратата, отвори и видя Езекил увит в одеяло, свит край далечната стена, очите му ококорени от страх. Джесика изпусна дълго сдържания дъх.

— Какво правиш още тук? — попита тя и влезе вътре, но остави вратата отворена, за да чуе, ако някой влезе при каретите.

— Човекът не дойде — отвърна Езекил. — Не знайте ли?

— Нямам известие от него.

— Каза, че щял да ви прати бележка.

— Не съм я получила. Затова дойдох — да разбера какво става.

Негърът се загърна в одеялото.

— Човекът каза, че не безопасно да се пътува. Май господарят и кучетата му дебнат наоколо. Човекът каза, че дойде късно довечера. Господарят Дейвис щял да бъде зает тогаз.

Ще играе покер със Сайлъс, спомни си Джесика. Беше третата сряда от месеца и бе ред на Лоримър да покани картоиграчите у тях. Обикновено се застояваха до след полунощ. Тя се огледа. Робът беше поддържал стаята в безупречен вид. Не бе спал на оправеното легло, а върху вещите си, които бе разстлал на пода. Не се бе хранил на масата, а направо от кошницата, не бе посмял да запали печката, въпреки че температурата беше паднала под нулата през последните две вечери. Не миришеше на мръсно тяло, нито на нощно гърне. Когато паднеше мрак, той бе рискувал да слезе по задното стълбище, за да изхвърли гърнето и да се измие под плющящия дъжд.

— Кога видя… човека за последно? — Джесика бе забелязала, че робът не нарича Ги по име, следователно и тя нямаше да го назове. Бе малко вероятно Езекил да не знае, че кондукторът му е местният учител. Ако го хванеха, робът щеше да познае Ги, но нямаше да го издаде.

— Към полунощ снощи. Донесе храна и сако — каза Езекил. Разгърна одеялото и й показа доказателството. — Тогаз ми рече, че оставам до таз вечер.

— Бележката, която спомена… каза, че я е изпратил до мен.

— Да ви рече, че още съм тук.

Джесика настръхна. Бележката сигурно е била изпратена по куриер. Въпросът бе по кого? И на кого я беше дал куриерът? Ако беше предадена на някой от слугите, тогава тя със сигурност щеше да я получи. Да не би пък да я е дал на Томас? Бе напълно възможно синът й да е забравил да й я даде. Дали беше написана с шифър, за да се защитят? Къде се намираше бележката в момента? Да не би някой да я е взел по пътя или пък да е била доставена в погрешната къща?

— Трябва ли ти нещо, преди да си тръгнеш? — попита тя.

Преди той да успее да отговори, по дървените стълби се чуха стъпки. Езекил веднага се пъхна зад дългата завеса, където бе скрито нощното гърне, но върховете на обувките му стърчаха. Джесика едва успя да се обърне, когато Сайлъс се появи на прага. От шапката и връхната му дреха капеше вода.

— Какво, мама му стара, става тук? — попита той.

Джесика не помръдваше, устата й се отвори от ужас и шок.

— Ти… ти как разбра, че съм тук? — успя да ахне тя.

— Питаш за друга причина, освен че те нямаше в къщата и че вратата на гаража зееше отворена, а полата ти беше оставила мокра следа до стълбите? Той къде е?

— Кой?

— Ги Хендли.

— Ги Хендли ли?

Сайлъс се обърна към завесата и студеният му поглед се насочи към щръкналите обувки на роба. С две широки крачки приближи до завесата и я дръпна рязко.

— За бога! Езекил! — възкликна Сайлъс и се олюля.

— Мистър Толивър — поздрави немощно Езекил и кимна официално, сякаш го посрещаше в плантацията на семейство Дейвис.

— Моля те, Сайлъс — започна Джесика. Пристъпи към него и стисна брадичката му, за да откъсне шокирания му поглед от роба, който се опитваше да опази достойнството си, като се притискаше до стената между двете нощни гърнета. — Умолявам те, изслушай ме. Знаеш много добре какво ще се случи, ако предадеш Езекил на Лоримър. Моля те, Сайлъс, много те моля, замисли се какво би било, ако ставаше въпрос за твоята съпруга. Какво щеше да направиш, ако ме продадат и изпратят някъде далече? Нямаше ли и ти да избягаш, за да ме намериш?

Сайлъс сведе удивен поглед към нея.

— Какви ги приказваш? — попита той.

— Лоримър е продал съпругата на Езекил на плантатор в Хюстън, той затова е избягал — за да я спаси — обясни Джесика.

— Къде е Ги Хендли?

— Не знам.

— Не е ли тук?

Джесика облиза пресъхналите си устни. Трябваше да се престори, че няма представа за участието на Ги, докато не разбереше какво знае Сайлъс.

— Какво да прави тук? — попита тя.

Високите скули на Сайлъс поруменяха.

— Значи нямаш… не сте си определили… тайна среща?

Джесика най-сетне разбра и отстъпи възмутено крачка назад.

— Сайлъс Толивър! Кое те накара да си помислиш подобно нещо?

Той извади бележка от джоба си.

— Това — подаде й листчето. — Да не говорим, че напоследък се държиш… дръпнато. Пресрещнах момчето, което я донесе. Каза, че трябвало да я предаде единствено на теб, но когато го заплаших с бастуна ми я даде.

Джесика прочете бележката.

„За съжаление, няма да успеем да се видим, както се уговорихме. Ще те видя скоро. Искрено твой, Ги Х.“

— Мили боже. — Значи бележката беше попаднала в ръцете на Сайлъс и той бе разбрал погрешно написаното. Сега вече нямаше избор. Сайлъс знаеше, че Ги Хендли е замесен, че или е неин любовник, или участва в бягството на роба. Нямаше начин да защити Ги. Джесика вдигна поглед към съпруга си и усети как я бодва силна вина заради мъката, която му бе причинила, макар да бе сигурна, че ако той предаде Езекил на Лоримър, с брака им ще е свършено.

— Не е каквото си мислиш — увери го тя и прокара пръсти по пламналите му скули. — Никога няма да ти изневеря. Ги Хендли е кондуктор в Тайната железница. Помоли ме за помощ, за да предпази Езекил от главорезите на Лоримър, докато не уреди да бъде отведен на безопасно място. Ги трябваше да дойде вкъщи и да ми съобщи, когато мисията е изпълнена, но очевидно се е натъкнал на проблем. Ако ще ме бесят, то поне да бъде за онова, което съм сторила.

Сайлъс затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Господи, Джесика, ти ще ме умориш. Когато прочетох бележката, си помислих най-лошото… — Погледна роба, притиснат към стената от страх, очите му гледаха диво като на животно, хванато в капан. После се обърна към съпругата си. — Няма ли някога да ми бъдат спестени своеволията ти? Какво искаш да направя?

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя обнадеждено.

— Няма да преча на бягството на Езекил.

— Наистина ли, Сайлъс? Няма значи да го предадеш на Лоримър?

— Лоримър може да препуска из калта колкото иска — заяви Сайлъс, — но от мен помощ няма да получи.

— Господ да ви благослови, мистър Толивър — обади се Езекил, свлече се на пода и се разрида.