Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (33)

32.

Сайлъс остана поразен. Изглежда, наистина беше истински пън, след като не бе забелязал онова, което за Джереми беше очевидно от доста време. Както обикновено, приятелят му всезнайко бе разгадал правилно чувствата на Джесика, но ако трябваше да бъде справедлив към себе си, как да разбере какви чувства таи тя под фасадата от ледено безразличие? Сайлъс погледна спящата фигура под мрежата за комари. Мили боже, момичето беше влюбено в него — или поне така си въобразяваше. Как, по дяволите, се бе случило подобно нещо? Ами какви бяха чувствата му към нея? Не можеше да отрече, че държи на нея — особено напоследък, дори… желаеше я и я харесваше. Все още обичаше Лети и колкото и да беше странно, заради зародилите се напоследък чувства към Джесика той усещаше още по-осезаемо загубата на бившата си годеница.

Подозираше, че чувствата на момичето към него не са любов, а най-обикновено физическо привличане. Та тя беше твърде млада и неопитна с мъжете, за да направи разлика. Сайлъс бе наясно, че жените го намират за привлекателен, дар от природата, който в безгрижните младежки години той охотно използваше, за да преследва жените, които хващаха окото му. Често оставаше разочарован. Дамите трябваше да са интересни, за да го заинтересуват, и той бе попадал на много малко такива, докато не срещна Лети и — не можеше да не признае — Джесика Уиндъм.

Сайлъс я наблюдаваше. Как бе възможно Джесика да вярва, че е твърде обикновена, за да я пожелае някой мъж? Трябваше да намери начин да избие тази заблуда от главата й. Тялото й беше истинско вълшебство. Дни наред след случката край потока той не можеше да прогони от мислите си съвършенството, което видя, как лицето й грейваше от радост или удоволствие, как тъмните й очи се кокореха от почуда или страхопочитание, как от нея се излъчваше прелест, която бе по-омагьосваща, отколкото идеала му за красота. Запита се как е възможно да оценява всичко това у Джесика, след като бе сгоден за момиче, което бе истинско олицетворение на женска красота.

Освен това трябваше да убеди Джесика, че загрижеността, която проявяваше към безопасността й, няма нищо общо с условията в договора, според който смъртта й ще анулира уговорката с баща й. Трябваше да я убеди, че това е негово задължение като съпруг, който я обича — поне такова бе искреното му желание — се опитва да я предпази от беди.

Добре, че инцидентът се случи близо до Ню Орлиънс. Още утре, ако Джесика бе достатъчно добре, за да пътува, щеше да я настани в „Уинторп“, където щяха да се грижат за нея както трябва. Щеше да се къпе всеки ден. Керванът щеше да лагерува извън града в продължение на седмица, за да поправи екипировката, да уговорят воден транспорт и да попълнят запасите си, преди да потеглят към Сабин. През тези седем дни Сайлъс трябваше да се погрижи тя да възстанови здравето си и да я настани в хотел. Едва тогава можеше да тръгне. Когато се върнеше, увлечението й към него сигурно щеше да е преминало.

Пъхна тетрадката в тайния джоб, върна възглавницата на мястото, от което я беше взел, и посегна към друга.

Имаше чувството, че тъкмо е заспал, когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха през отвора, който Джесика се опитваше да увеличи с върха на ботуша си.

— Добро утро — поздрави тя.

Сайлъс премигна, но успя да забележи стреснатия поглед на съпругата си, когато се изправи и извади възглавницата изпод гърба си. Очите й се плъзнаха към съседната в ъгъла.

— Добро утро — отвърна той. Внимателно остави набраната възглавница така, че да й бъде под ръка. — Как си?

— Пие ми се вода и ми се ходи по нужда.

Той й помогна да стане, тя посегна към възглавницата и я притисна към корема си, сякаш имаше нужда от топлина.

— Питах за главата — уточни той. — Как ти е главата?

В очите й заблестя облекчение, когато напипа тайника във възглавницата, едва тогава я остави и докосна превръзката.

— Все едно се е ударила в камък и го е надвила.

Сайлъс се усмихна широко и й подаде черпак вода. Значи помнеше разговора им.

— Тук ли прекара нощта? — полюбопитства тя.

— Да, цялата. — На утринната светлина той видя, че под превръзката е започнала да се появява синина, която очертаваше костта над веждата.

Тя се вгледа внимателно в него над ръба на черпака.

— Страх ли те беше да не умра?

— Не. Страхувах се, че ще оживееш и ще се превърнеш в трън в задните ми части, който ще се наложи да търпя цял живот. Въпреки това — той посегна към черпака и го напълно отново, — нямам нищо против тръните. Какво са розите без тях?

Погледът й проблесна от изненада.

— Забележка, която води към размисъл — измърмори тя и му върна черпака. — Благодаря ти за… бдението… Сайлъс.

— За мен беше истинско удоволствие, Джесика. — Импулсивно, тъй като не успя да устои на детската уязвимост в големите й кафяви очи, той я щипна по брадичката. — Ще изпратя Типи да ти помогне, след това трябва да сменим превръзката.

Джереми, Типи и Джошуа вече чакаха нетърпеливо пред каруцата, когато Сайлъс скочи на земята.

— Как е пациентката? — попита приятелят му.

— Струва ми се по-добре — отвърна Сайлъс. — Има нужда от теб, Типи. След като се погрижиш за нея, кипни малко вода. Джошуа, тичай да доведеш Томахок. Искам да превърже раната.

Джереми присви очи към нещо над рамото на Сайлъс. По пътя откъм Ню Орлиънс препускаше ездач.

— Някой идва — рече той.

Сайлъс проследи погледа му и в първия момент му се стори, че вижда призрак. Слаба фигура в черно с шапка с перо яздеше абаносов жребец и идваше към лагера им. Ездачът седеше с изпънат гръб, но без всякакво усилие на седлото и създаваше впечатлението, че всичко наоколо е негова собственост.

— Обзалагам се, че е французин — подхвърли Сайлъс. — Какво ли иска? Ще го посрещнеш ли, Джереми? Трябва да се облекча и да изпия чаша кафе.

Когато се върна, човекът му се представи с дълбок поклон и широк замах на интересната си шапка като Анри Дюмонт. Денди, помисли си Сайлъс, но човекът стисна здраво ръката му, без да отклонява поглед. Беше яздил дотук, за да попита дали може да се присъедини към кервана. Нямал търпение да замине за Тексас — „Яка работа са тексасците и смятам, че ще се чувствам добре сред тях“, както им обясни.

— Извинете — прекъсна го Джереми, докато оглеждаше елегантните дрехи на французина и се питаше дали има представа как се оре, — но какво ще правите там?

Човекът махна с ръка и под ръкава се показа маншет от бяла дантела, а на малкия му пръст проблесна пръстен с печат.

— Ще отворя универсален магазин, голям като татковия в Ню Орлиънс, който се надявам да посетите, докато сте тук — рече той, без да крие увереността си, че начинанието му ще бъде успешно. — Кажете, господа, колко време възнамерявате да лагерувате тук, преди да потеглите?

— Седмица — отвърна Джереми. Погледна Сайлъс, който отсечено кимна. — Ще имате ли достатъчно време, за да си стегнете багажа?

— Предостатъчно, господа — увери ги Анри, очевидно предоволен, поклони се отново и размаха шапка. — Мерси. Искрено ви благодаря. Мога ли с нещо да ви помогна, докато сте тук? Ще ви препоръчам най-добрите места за нуждите ви.

— В момента имаме спешна нужда от лекар — каза Сайлъс. — Съпругата ми се нарани.

— Доктор Фонтено — предложи на мига Анри. — Най-добрият лекар в Ню Орлиънс. Да го доведа ли?

— Ще съм ви безкрайно признателен — кимна благодарно Сайлъс. Забеляза, че пръстенът на новия им познат е с кралски герб. Значи човекът беше френски аристократ. — Имах намерение днес да настаня съпругата и сина си в хотел „Уинторп“ в Гардън Дистрикт, където да останат, докато не се върна, за да ги отведа в Тексас — обясни той, — но ще съм много по-спокоен, ако лекарят я прегледа, защото не искам да рискувам състоянието й да се влоши, докато каруцата се друса по пътя.

— Разбира се — съгласи се Анри. — До обяд ще се върна с доктор Фонтено и може би тогава, господа, ще ме посъветвате как да се подготвя за пътуването до Тексас.

Човекът сдържа думата си, но когато доведе лекаря, Томахок вече беше почистил раната и бе нанесъл пресен сок от алое. По думите му тя била започнала да се затваря. Нямаше и следа от инфекция, единствено далечно пулсиране на мястото напомняше на Джесика за преживяното.

Сайлъс помогна на младата жена да слезе, за да види дали може да остане права, без да й се завие свят. В сянката на каруцата, готов да й помогне, ако усети, че краката не я държат, той обясни:

— Ако лекарят одобри, ще тръгнем още днес за Ню Орлиънс. — Наблюдаваше я внимателно, за да разбере как тя ще приеме новината, че най-трудното вече е минало. Не се изненада, че тя отвори леко уста, преди да перне нервно петно засъхнала кал от роклята си.

— Сигурна съм, че безопасността на Джошуа е най-голямата ти грижа, както и моята, разбира се, но да знаеш, че много ще липсваш на сина си — подхвърли напрегнато Джесика. — Той изрази желание да тръгне с теб за Тексас. Бъди готов за реки от сълзи.

— И ти ли ще пролееш реки от сълзи? — не се сдържа Сайлъс.

Тя вдигна поглед, изненадана от въпроса.

— Нямам навика да плача заради решения, в които нямам думата, мистър Толивър.

— Да разбирам ли, че си разочарована от решението ми да те оставя в Ню Орлиънс?

Разумът му подсказваше да престане, преди да отвори врата, която после нямаше да може да затвори, но нещо по-силно от обикновено любопитство не му позволи да подмине момента.

Веднага забеляза, че въпросът му я притесни, а за момиче с толкова остър език, тя така и не намери подходящ отговор. Накрая вирна леко брадичка и отвърна на погледа му.

— Вече свикнах… с трудностите по пътя, мистър Толивър, и се опасявам, че дългият престой в хотел в Ню Орлиънс ще съсипе навика да пътувам, без да се къпя.

— Това ли е единствената причина?

Издайническа руменина затопли страните й.

— Не се сещам за друга — натърти тя.

— Добре.

Сайлъс разбра, че тя няма намерение да му позволи да разкрие чувствата й, и изпита силно желание да я прегърне и да сломи съпротивата й. Но вместо това само стисна ръката й.

— Уверявам те, че не те оставям в Ню Орлиънс, за да се отърва от теб, Джесика, а за да съм сигурен, че си добре и в безопасност. Смъртта ти ще бъде за мен по-голяма загуба от условията на договора.

Остави я стъписана, когато отиде да се срещне с Анри Дюмонт и доктор Фонтено. Усмихна се вътрешно. Нека помисли над думите му, реши той.