Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (2)

1.

Плантация „Куинскраун“, близо до Чарлстън, Южна Каролина

Елизабет Толивър наблюдаваше по-малкия си син Сайлъс изпод широката периферия на бонето, с което работеше в градината. Младият мъж бе застанал до парапета на верандата, насочил напрегнат, изпълнен с очакване поглед към засенчения от клоните на дъбовете път към семейния дом. Беше началото на октомври 1835 г. Елизабет го държеше под око от една от розовите градинки от двете страни на къщата, стиснала в ръка ножица, за да напълни кошница с червени рози „Ланкастър“, над които трепереше още от януари. Бе наистина невероятно какви чудеса сътворяваха водата, сламата и торът за източените бодливи стебла — както и за почти всички растения, — оставени твърде дълго без грижи, мислеше си тя. Природата предлагаше изобилие от примери за нов растеж и нови сили, когато някой стореше необходимото. Де да можеше човек да обърне внимание на това й да го приложи към човешката раса.

Как само й се искаше съпругът й да го бе забелязал и приложил към втория си син.

— Кого чакаш, Сайлъс? — провикна се тя.

Сайлъс се обърна към нея. Каква красива глава със забележителните черти на семейство Толивър, която доказваше, че е потомък на стар род английски аристократи, чийто портрети посрещаха гостите в дългия коридор на „Куинскраун“. Той присви зелените си очи, блестящи като смарагди и скрити под вежди, тъмни и гъсти като непокорната му черна коса. Трапчинката, разположена в средата на брадичката, бе неоспоримото доказателство за произхода му.

— Джереми — отвърна той рязко и отново зарея поглед в далечината.

Елизабет отпусна рамене. Сайлъс винеше нея за условията в завещанието на баща си.

— Можеше да го накараш да си промени мнението, мамо — беше я нападнал той, — затова сега ще си понесеш последствията. — Така и не повярва, че тя не бе имала представа за намерението на баща му да напише подобно нещо, макар синът й да знаеше — сигурно го знаеше, — че никога не би жертвала неговото щастие, за да осигури своето. Сега чуваше конския тропот на „последиците“ от провала си. Джереми Уоруик пристигаше на белия си жребец, за да примами сина й, четиригодишния й внук и бъдещата снаха в далечната, опасна земя, наречена Тексас.

Копитата на коня изчаткаха по алеята.

— Добрутро, мис Лизбет — провикна се Джереми още преди да слезе и да поздрави Сайлъс. — Как са розите ви?

Почти винаги я поздравяваше с тези думи, независимо къде се намираха, и едва след това щеше да я попита как е. Споменаваше розите като намек, че и семейство Уоруик, и семейство Толивър са потомци на кралски родове в Англия, които се идентифицираха с елегантните бодливи цветя, станали техни символи. Семейство Уоруик от Южна Каролина произлизаха от рода Йорк, чийто символ бе бялата роза, а семейство Толивър, потомци на Ланкастър, бяха приели червената. Макар да бяха съседи и близки приятели, нито едно от двете семейства не отглеждаше в градината си символа на другото.

Тази сутрин въпросът: „Как са розите ви?“ не бе проява на интерес към състоянието на любимите растения, които бе върнала към живот, след като месеци наред бе бдяла над болния си съпруг в болницата в Чарлстън, а загриженост за нея, след като го бе погребала преди четири седмици.

— Трудно ми е да преценя — провикна се в отговор тя. — От времето зависи дали ще издържат.

Разменяха тези entendres^[1] още от времето, когато момчетата бяха деца, и Елизабет откри, че Джереми Уоруик има бърз ум и чувство за хумор, но никога не си позволяваше да отправя подигравки. Обожаваше го. Висок и снажен, за разлика от слабия й, мускулест син със същия ръст, Джереми беше най-малкият от трима братя, чийто баща притежаваше съседната памукова плантация, наречена „Медоуландс“. Обвързани от положението си в семействата, близки по възраст, наследство и интереси, двамата със Сайлъс бяха съвършените приятели, връзка, която радваше Елизабет, тъй като собствените й синове се караха още от времето, когато по-малкият проговори.

Радостта на Джереми, че я вижда помръкна, когато разбра намека.

— За съжаление, времето невинаги е каквото ни се иска — каза той и наклони виновно глава, което потвърди опасенията на Елизабет за причината на идването му.

— Пристигна ли писмото, което чакахме? — попита Сайлъс.

— Най-сетне. В торбата е. Има и едно от Лукас Танър. Заедно с групата си се е добрал до чернозема.

Елизабет нямаше никакво намерение да влезе вътре. Ако двамата искаха да говорят насаме, можеха да се срещнат другаде, където никой да не ги чува, въпреки че тя искрено се надяваше да останат. Понякога единственият начин да разбере какво става в семейството й беше да подслушва най-безсрамно или да поръча на някого от слугите да свърши тази работа. Чу как Сайлъс нареди на Лазаръс да донесе кафе. Добре. Значи щяха да заговорничат на верандата в това прекрасно утро.

— Съдържанието на писмото ще ме зарадва ли? — попита Сайлъс.

— По-голямата част — отвърна приятелят му.

Елизабет знаеше за какво говорят. Пристъпваха към осъществяването на обща мечта, която обсъждаха от години. Като най-малки синове, двамата отдавна бяха наясно, че едва ли ще станат наследници на памуковите плантации на семействата след смъртта на бащите си. За Джереми това не бе проблем. Той се разбираше добре с двамата си братя, баща му го обожаваше и щеше да се погрижи да получи своя дял от семейните имоти. Джереми обаче искаше да си има собствена плантация и да я управлява както намери за добре.

Отношенията на Сайлъс с брат му и баща му бяха коренно различни. Бенджамин Толивър винаги предпочиташе Морис, първородния си син, и го беше посочил за наследник на „Куинскраун“. „Така е редно“, подчертаваше той пред Елизабет, не пожела да прескочи закона за наследяването на имота от първородния син, вкоренен в английския му произход, според който всичко се падаше на най-големия. Този закон бе отменен в Южна Каролина през 1779 г.

Имаше и други фактори. Бенджамин и Морис мислеха по един начин, и то не защото синът искаше да угоди на баща си. Морис наистина споделяше възгледите на баща си по всички въпроси — от религията до политиката, докато Сайлъс бе различен, понякога действаше като подстрекател и бунтар. Между бащата и по-малкия син, както и между двамата братя се зароди неприязън, а фактът, че Елизабет, за да запълни зейналата помежду им бездна, се отнасяше с повече обич към Сайлъс, влоши още повече нещата. Бенджамин много добре знаеше, че ако раздели имуществото си по равно, синовете му щяха да се хванат за гушите още преди да е погребан. За да избегне подобно развитие, той завеща плантацията, всичките си пари и семейната собственост — земя, къща и мебели, добитък, оборудване и роби — на Морис, като остави Сайлъс без пукната пара, ако не се броеше годишната „заплата“ и процент от приходите на плантацията, докато той работи като управител, подчинен на брат си.

Нищо чудно, че Сайлъс, вече на двайсет и девет, се чувстваше предаден и огорчен и искаше да напусне родната си земя и да се отправи заедно с Джереми Уоруик към „чернозема“ в източната част на Тексас, където условията за отглеждане на памук бяха превъзходни, или поне така твърдяха заминалите. Жалко, че щеше да замине обзет от горчивина към баща си, още повече че Елизабет знаеше нещо, за което синът й нямаше представа. Бенджамин Толивър беше пренебрегнал любовта към съпругата си заради по-малкия си син. Съпругът й я беше оставил на грижите на недодялания им син ерген, който едва ли някога щеше да се ожени, и тя щеше да остарее, без да се порадва на внуци, без да може да ги поглези. Сигурно щеше да съжалява, но позволи на Сайлъс — който потъпкваше жестоко обичта й към внука, когото обожаваше, и към момичето, което много скоро щеше да стане негова втора съпруга — да замине за Тексас, без да му обясни, че баща му бе написал завещанието си по този начин, за да го освободи.