Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (58)

57.

Сайлъс се прибра едва след като Джесика си беше легнала и от много време насам спеше дълбоко, а на следващата сутрин, когато тя се събуди, той вече беше излязъл. На възглавницата до нея бе поставена повехнала червена роза и бележка: „Прости ми, моя любов, че забравих годишнината ни, но все някак ще ти се реванширам, защото ти си моето сърце. Вечно твой, Сайлъс“.

Джесика вдигна цветето до носа си, за да усети уханието. Сигурно Сайлъс я беше донесъл от плантацията, където няколко от корените, донесени от Южна Каролина, цъфтяха сезон след сезон. Съпругата на Джаспър се грижеше добре за тях и затова цъфтяха и по това време на годината.

На Джесика й стана мъчно. Сега нямаше да може да каже на Сайлъс за смъртта на леля Елфи, нямаше как да му покаже писмото от адвоката и трябваше да чака чак до вечерта. Трябваше да решат бързо дали тя, южнячка, съпруга на плантатор, може да рискува и да замине за Бостън, врящия казан на аболиционистка дейност и трескава подготовка за война.

Джереми предложи възможно разрешение, когато се отби, за да донесе броя на „Атлантик Мънтли“. Трите семейства се бяха разбрали да си делят абонамента, за да спестят от безобразно високата сума за изпращането. Създадено в Бостън през 1857-а, списанието включваше статии от аболиционисти от Севера и даваше на съседите поредната причина да се съмняват в лоялността на тези семейства към южняшката кауза. Джереми омаловажаваше критиката им като нелепа. Според него, ако човек искаше да познава противника, трябваше да чете материалите, които той публикува.

Завари Джесика да подкастря розовите храсти, докато Ейми, петгодишната дъщеря на икономката, си играеше до нея и правеше фигурки от кал.

— Доброутро, Джес. Как са розите днес? — провикна се той.

— Не са добре, Джереми. Семейството ни претърпя голяма загуба. Имаш ли време за чаша кафе?

— Винаги.

— Ще кажа на Петюния. Да седнем в беседката, така ще наглеждам малката.

Докато пиеха кафе, Джесика му разказа за смъртта на леля си.

— Помня я — каза той. — Мила жена. Личеше, че те обича искрено.

— Сигурно. В завещанието си леля Елфи ми оставя цялото си имущество. — Разказа му за писмото на адвоката и обясни дилемата си. — Адвокатът дава ясно да се разбере, че предпочита да се отърва от къщата и вещите лично, а не да прехвърлям отговорността на фирмата, но съм сигурна, че Сайлъс ще бъде против заминаването ми във вражеска територия, след като войната е толкова близо, пък и аз не съм сигурна дали имам достатъчно смелост да го направя. Ако обявят войната, докато съм там, може и да не успея да се прибера.

— След няколко дена заминавам за Ню Йорк по работа и се надявам да се върна, преди топовете да загърмят. Ако ми имаш доверие, ще уредя въпроса с имуществото на леля ти. Няма да е проблем да отскоча до Бостън. Сигурен съм, че писмо до адвоката й, упълномощаващо ме да действам от твое име, ще бъде напълно достатъчно.

Джесика усети как надеждата й се връща.

— Наистина ли, Джереми? Разбира се, че ти имам доверие да действаш от мое име, но се опасявам, че продажбата на една къща, вещите, книжата, всичко, което трябва да се направи, ще те забави. Може да се наложи да останеш и не се знае какво ще те сполети.

Джереми й отправи чаровната си момчешка усмивка. Беше остарял от времето, когато стоеше до Сайлъс на сватбата им. И гарвановочерната коса на Сайлъс вече бе станала сребриста.

— Не се тревожи за мен — успокои я Джереми. — Аз лесно ще се прибера. Бизнес партньорите и приятелите ми там ще се погрижат за мен. — Допи кафето си и стана. — Поговори със Сайлъс и ми кажи какво сте решили. Заминавам вдругиден. И още нещо, Джес… — Той се поколеба и смръщи вежди.

— Кажи, Джереми?

— Не забравяй, че в Тексас наследената собственост, която жената придобива по време на брака си, остава нейна, не на съпруга й.

Джесика не скри учудването си.

— И защо ми го казваш?

— Съветвам те да оставиш парите на леля си в банка в Бостън. Всички сме единодушни, че ако започне война, Югът ще бъде пометен. Банките ни ще пострадат, парите ни ще се превърнат в ненужни хартийки. Единствено онези, които предвидливо са изнесли парите си от Тексас и са ги вложили на безопасно място, ще могат да вдигнат глави след това.

— А ти изпълнил ли си собствения си съвет? — попита Джесика. Въпреки че семейство Уоруик никога не говореха за финансовите успехи на Джереми, не бе тайна за никого, че са най-богатите хора в окръга и сред най-богатите в Тексас. Джереми бе от онази рядка порода инвеститори, които имаха усет и нюх към бизнеса.

— Тъкмо затова заминавам за Ню Йорк — призна той и си сложи шапката, готов да потегли. — Просто ти казвам. Забрави, ако не ти е приятно.

Изобщо не й беше неприятно, помисли си Джесика, след като Джереми си тръгна. Имаше нужда някой да й напомни за правата, които жените от Тексас имаха още от 1840-а, когато щатското законодателство гарантира, че собствеността, придобита по време на брака, и онази, която притежаваха по време на брака си, остава тяхна. Не че Сайлъс би го направил, но след 1840-а Типи не беше вече негова и той не можеше да я продаде, дори да искаше.

Дълбоко замислена, Джесика пъхна писмото в джоба си и стана от люлката, за да отведе Ейми в къщата. Време бе детето да похапне нещо и да го преоблече след играта. Взе малката на ръце и отнесе вътре, за да изпие чаша мляко с парче кейк със сливи, който майка й беше направила. Докато миеше лицето и ръцете на Ейми, Джесика си мислеше колко е практичен съветът на Джереми.

Беше разумно да остави парите на леля си — вече нейни — в банката, но се страхуваше от разговора със Сайлъс. Плантацията просперираше, но често им се случваше да живеят от реколта до реколта. Сайлъс не можеше да се въздържи от купуването на нови земи, нов добитък за работа и най-модерните машини, да строи хамбари, навеси и огради. Сушата миналото лято бе изчерпила паричния им резерв и това бе пример колко лесно можеха да се изпразнят джобовете им. След войната, когато нямаше да са сигурни дали ще успеят да си осигурят работна сила, парите им станеха просто хартийки, а земята нямаше да има стойност, как щяха да управляват плантацията без парите на леля Елфи?

Джесика изпрати Ейми в кухнята при майка й и се качи в дневната, за да анализира по-задълбочено странната посока на мислите си. Ако депозираше парите от наследството в местна банка, те щяха да бъдат похарчени по същия начин като резервите им. След двайсет и пет години брак тя познаваше добре слабостите на съпруга си — както и своите. Сайлъс нямаше да устои на изкушението да похарчи парите за плантацията, нито пък тя щеше да има сили да му откаже. Джесика вярваше в плана на Сайлъс да спаси „Съмърсет“ след войната, но можеха да възникнат какви ли не проблеми, които да му попречат, и тогава трябваше да разполагат със средства, за да съхранят земята за Томас.

Джесика извади писмото от джоба и го пъхна в тайно чекмедже на писалището си. След това дръпна звънеца, за да повика Джеремая, а след като го изпрати по работа, извади лист и топна писеца в мастилницата.

Джереми се върна скоро след като тя бе написала писмото.

— Джеремая ми донесе съобщението ти тъкмо навреме, Джес — рече той, когато влезе в дневната. — Бях тръгнал към канцеларията. За предложението ми ли става въпрос?

Джесика му подаде писмото, което бе написала, запечатано с тъмнозелен восък, на който личеше изображението на роза, емблемата от герба на семейство Толивър.

— Реших да приема благородното ти предложение да действаш от мое име, Джереми. Пълномощното ти е готово. Писмото е до адвоката на леля Елфи и ти дава правото от мое име да продадеш къщата и вещите й.

— Какво искаш да направя с парите?

— Писмото също така ти дава право да отвориш сметка на мое име в банката на леля Елфи.

Джереми изви въпросително вежди.

— Значи Сайлъс се е съгласил да оставите парите в Бостън, така ли?

Джесика наведе глава и погледна Джереми изпод вежди.

— Виждал съм това изражение на муцунката на боксера, след като изяде тайно цялата торта, оставена на масичката за кафе — подхвърли Джереми. — Какво става, Джес?

Тя го подкани с жест да седне и се върна на стола зад писалището, а полата й се разстла около нея.

— Сайлъс не знае за смъртта на леля Елфи, нито че ми е оставила наследство. Не е чел писмото от адвоката. Тази сутрин излезе, преди да му го покажа.

— Както ти казах, заминавам след няколко дена. Разполагаш с предостатъчно време да обсъдите какво ще правите с парите — отвърна Джереми.

Джесика го погледна възмутено.

— Нямам намерение да го обсъждам с него. Не искам да знае за парите. Имам си причини, Джереми, така че не ме гледай по този начин. Наясно съм, че крия нещо важно от Сайлъс, но го правя за негово добро и за доброто на сина ни. Сайлъс ще похарчи парите, ако са депозирани тук, и се моля да ми прости предателството, че ще кажа подобно нещо, но и двамата с теб знаем истината. Семейство Толивър никога не са били… разумни в бизнеса като вас, семейство Уоруик. — Джесика вирна брадичка и добави надменно: — Ако прецениш, че искам от теб прекалено много, като те карам да лъжеш най-добрия си приятел, ще те разбера.

Джереми помълча, преди да отговори. Все още не беше прибрал писмото.

— Ако не направя всичко това за теб, какво ще предприемеш?

— Ще замина за Бостън, за да свърша всичко лично. Ако войната ме завари там, ще остана в дома на леля Елфи под защитата на Сара Конклин.

Джереми се изправи.

— Виждам, че си премислила всичко. — Той се извърна, сякаш имаше нужда да остане сам, за да помисли, и потри гладко обръснатата си брадичка. Нито той, нито Сайлъс си бяха пуснали бради, както бе модерно. След малко се обърна рязко. — Казваш, че го правиш за „Съмърсет“.

— Правя го за Сайлъс и Томас.

— То е същото. — Джереми пристъпи към Джесика, която продължаваше да седи на писалището, и се вгледа в очите й. — Знаеш ли какво ще стане, ако Сайлъс открие какво върша зад гърба му?

— Разбирам добре какви са рисковете, Джереми, и се ненавиждам, че те моля да ми съдействаш. Разбирам колко много цените приятелството си, същевременно не знам друг начин да спася мечтата на Сайлъс за „Съмърсет“. Той ще има нужда от пари, когато войната приключи, а тогава няма да имаме нищо.

— Много по-дълго време знам за мечтата на Сайлъс за „Съмърсет“ от теб, мила — отвърна Джереми. — Добре, ще го направя с надеждата Сайлъс никога да не открие участието ми.

Джесика стана, копринената й рокля прошумоля, когато пристъпи към него. Положи ръка върху ревера на безупречното му сако.

— От мен няма да научи, Джереми. Давам ти дума и имаш най-дълбоката ми благодарност.

— Мощна комбинация, която всеки път ме печели на твоя страна — рече Джереми и скрепи договорката, като стисна за кратко ръката й. — Сигурно ще искаш да навестя Типи, докато съм в Ню Йорк.

— Ще бъде прекалено, ако те помоля и за това.

— И да се свържа със Сара Конклин, докато съм в Бостън.

— Дори не смея да те помоля — промълви Джесика, а в очите й заблестя надежда.

Джереми се засмя и пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си.

— Смееш, и още как, Джесика Уиндъм Толивър — отвърна той. — Ще мина за адресите, преди да замина.