Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (63)

62.

„5 септември 1863

Виждам, че последно съм писала през юли 1861 година. Минали са повече от две години, откакто записах мислите и чувствата си за събитията през тези трескави, страшни времена, които сполетяха Америка. Като майка на син, не мога да мисля за страната, в която съм родена, като за две отделни нации. Трагедиите на войната ни обединяват.

Празното място между годините не означава, че не е имало събития. Просто нямах желание, а и хартията не достигаше, също и мастилото, за да пиша. Смея се, макар и подигравателно, когато си спомня как Лоримър Дейвис се хвалеше, че Конфедерацията ще накара янките да побягнат не по-късно от първи май 1862-ра, малко повече от година след началото на войната. Е, първи май дойде, но няма никаква причина да размахваме флагчета и цветя и да пеем и танцуваме. Никой не бе в настроение за празнуване.

Господи, беше ужасно. През април същата година Конфедерацията даде неподозирано много жертви край Шайло в Тенеси, а Ню Орлиънс бе превзет от Севера. През юли съюзническата флота завзе Галвестън, а през септември армията на генерал Лий изгуби важна битка и бе пометена от федералните сили край Аншитъм в Мериленд. Ранените се стичаха към домовете си, някои бяха останали без крайници, други не чуваха, трети не виждаха. Синът на месаря се върна без нос. А и какво разказваха тези млади мъже, когато се връщаха от бойното поле. Бяха заминали под звуците на оркестри, под развети знамена, стомасите им пълни с печени на скара меса и пържени пилета след пикниците и партитата, новите им униформи без капка кръв по тях. А сега говореха за лобни места. Повечето дори не говореха. Мълчаха, сякаш са попаднали в гробница.

Репортажите във вестниците са като юмрук в сърцето. Повечето войници и от двете страни едва навлизат в зрелостта, нямат никакъв боен опит, не знаят нищо за оръжията, нямат представа защо воюват. В схватките с врага се бият като по времето на Наполеон. Строяват младите мъже и те маршируват в боен ред към окопите на врага. Онези, които останат прави, започват ръкопашна схватка с бойците в окопите. Кървавият бой е ужасен, потресаваща гледка, която може да се сравни единствено с мръсните армейски лагери с мизерни условия, където плъзват какви ли не заразни болести. Един репортер бе написал, че ако не те убие куршум, то болестите ще свършат тази работа. Уолтър Бейтс, бръснарят, изгуби сина си по време на епидемия от коремен тиф, а Били Костнър почина от дизентерия. Нелекувани морбили, едра шарка, заушки и коклюш са само част от заразите, които застрашават живота на войниците в лагерите, пълни с отпадъци, остатъци от храна, купове тор и карантия. Заразената храна и вода са другите опасности, които не позволиха на мнозина да оцелеят.

Слушам разкази, чета вестникарски материали притаила дъх и разбира се, мисля за Томас и момчетата, за условията, при които живеят, за опасностите, с които се сблъскват. Той е в специализирана част, организират дръзки атаки в Луизиана, за да попречат на врага да пресече река Сабин и да навлезе в Тексас. Налага се лагерите им да са без заслон и най-често близо до вонящи блата, където гъмжи от змии, крокодили и маларийни комари. Малкото пъти, когато синът ни се връщаше вкъщи, той не каза почти нищо за смъртоносната същност на мисиите, но двамата с баща му разбираме истината от хлътналите му очи и бузи, от слабото му тяло, от състоянието на дрехите му. При последното му посещение Томас ме помоли за последното мастило и тетрадка, защото му бе възложено да пише на родителите и съпругите на мъжете от неговата част, загинали в пожар, подпален по време на битка в сухо поле.

— Всичката хартия ли искаш? — попитах го.

Той стисна устни.

— Всичката.

Стори ми се колкото тъжно, толкова и забавно, че Анри, Господ да благослови френското му сърце, настоя на момчетата да бъдат ушити униформи по поръчка. Въпросните униформи отдавна вече са износени.

Анри ми намери още мастило и хартия и днес, докато пиша, всички сме изтръпнали. Окупацията на източен Тексас ще започне след няколко седмици, освен ако войските ни — там са разпределени Томас, Джереми младши, Арман, Джейк и двамата братя на Присила — не успеят да удържат съюзническите сили при протока Сабин на крайбрежието на Мексиканския залив, откъдето може да се поеме навътре в щата по реката. Тъкмо на това място федералните сили се надяват да нахлуят и да плячкосат всичко, до което успеят да се доберат, за да осигурят гориво за военните си машини и да конфискуват памука за северните текстилни фабрики. Пристигнаха ужасни новини, че малки военни кораби и търговски параходи, натоварени с войници на Съюза, са навлезли в протока, защитаван единствено от форт без въоръжение, където момчетата са изпратени като подкрепление.

Ако синът ми загине, това ще бъде последното, което ще напиша в дневника. Някой друг — или Дюмонт, или Уоруик, дори Присила, ако е в настроение — ще трябва да продължи хрониката за семействата, създали Хаубъткър. Няма да има следващо поколение от семейство Толивър, което да прочете написаното от мен.

Поне така ми се струва сега. Всяка сутрин се надигам, притисната от тежестта на майчините тревоги за участта на единственото ми дете, а и скоро и за щастието на Присила. От първата им брачна нощ стана ясно, че в спалнята нещата не вървят, а след като дни наред слизаха на закуска с изопнати, разочаровани лица, двамата със Сайлъс подозираме, че Присила се страхува от съпружеска близост. Сайлъс не вини Томас.

— Погледни го само! — фучи баща му. — Ти представяш ли си някоя млада жена да не иска сина ни? Господи, та всяка, с която се запознае, буквално си сваля гащите сама!

Сайлъс вини майката на Присила — «онази съсухрена лелка със сексуалност като на дървена лъжица!» — и смята, че тя е набила в главата на дъщеря си нелепи страхове от мъжете. Аз също нося известна отговорност за неуспеха на Томас с Присила и за неспособността му да я разбере. Той израсна без сестри, с майка, която не иска да бъде гушкана, която не изпитва нужда любовта да бъде изразявана с думи или глезотии. На него никога не би му хрумнало, че Присила копнее за такива прояви на нежност.

Ако обаче Томас обича момичето, той по естествен начин би разбрал нуждите й. Ще му се иска да й достави удоволствие. Не споменавам пред Сайлъс, че досега Присила сигурно е разбрала, че Томас се е оженил за нея единствено за да се сдобие с наследник. Така че нежеланието й за секс може да има нещо общо с нежеланието да бъде използвана. Колкото и да обича Томас, тя си има гордост. Ако пък бездруго се възбужда трудно, подозрението, че той не изпитва силни чувства към нея, едва ли ще разгори страстта й.

Виждам как двамата се отдалечават един от друг и ми става тъжно. Когато разстоянието между хората се увеличи прекалено много, вече е невъзможно отново да се срещнат. Страх ме е да не се случи тъкмо това с Томас и Присила.“