Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (9)

8.

Сара плесна с юздите гърба на жребеца и помаха на Лети, която бе излязла от конюшнята, за да я изпрати. Каруцата на свещеника бе необичайна, поръчана от Първа презвитерианска църква и направена от селския ковач като нещо средно между каруца и закрита карета. Името „Първа презвитерианска църква на Уилоу Гроув, Южна Каролина“ бе изписано на вратите, за да не я претърсват и Сара я избра тъкмо затова, тъй като беше съвършеното скривалище за избягал роб до пристанището на Чарлстън под бдителните очи на преследвачите на роби. Дори най-дръзките не биха посмели да спрат бяла жена на пътя, тръгнала по църковни дела, а Сара вече бе позната в района като заместница на обичаната и много харесвана Лети Седжуик, безупречно прикритие за дейността й.

— Вече мога ли да махна кърпата, мис?

— Да, но не се показвай, докато не пристигнем. Преследвачите са плъзнали навсякъде.

Сара говореше на негър, пъхнал се под седалката на каруцата. „Кърпата“, която махна, бе черно парче плат, което да скрие зъбите и бялото на очите му, в случай че някой надникне в тъмната каруца. Тя не знаеше името му, нито пък той нейното. Тя не знаеше и името на плантацията, от която беше избягал. Беше прекарал нощта скрит в обора и бе инструктиран да се качи в каруцата, след като преподобният Седжуик, бащата на Лети, впрегне коня и си тръгне. Беше сряда сутринта, далече не най-подходящият ден от седмицата за бягство на роб, но покрай спокойствието преди празника по случай Деня на благодарността бдителността на собствениците на плантации бе доста отслабнала. Повечето бягства се подготвяха за събота вечер. Много господари оставяха робите си да почиват в неделя и никой нямаше да забележи, че липсва човек чак до понеделник сутринта, когато той щеше да има ден и половина преднина. Съобщение за бягството на роба и описанието му щеше да излезе във вестниците чак следващата седмица, а тогава беглецът можеше да е вече на безопасно място, близо до свободата на Север.

Едва когато каруцата потегли, Сара въздъхна с известно облекчение и сърцето й започна да се успокоява. Дотук добре. Много неща — незначителни, жестоки, неочаквани капризи на съдбата — можеха да съсипят дори най-добре подготвените планове и тя да бъде разкрита. Страхът приличаше на хронична болка в стомаха. Днес, ако нещо на пристанището се объркаше и „пратката“ й бъдеше заловена, щеше да е въпрос на време той да се пречупи под ударите на камшика и да признае пред властите онова, което те искаха да знаят. Следата щеше да ги отведе до нея. Щяха да я депортират на Север, ако преди това не я подложеха на нещо по-лошо, но поне тя нямаше да предаде никого от веригата за бягство. Не знаеше името на агента, който под прикритието на нощта бе уредил предишната вечер робът да се прехвърли в обора на семейство Седжуик. Не можеше да посочи на властите и мястото, на което се е крил досега, нито пътя, по който щеше да бъде отведен. Успехът на Тайната железница зависеше от скритите самоличности на участниците. Дори да я разкрият, тя нямаше да може да даде никаква информация, която да застраши мрежата в помощ на избягалите роби, отправили се към свободните щати и към области, където робството беше незаконно, като Канада и Мексико. С малко късмет и божието милосърдие човекът, скрит под седалката на каруцата, щеше да успее да се промъкне на кораба, който заминаваше за Монреал по мръкнало.

Ако успееха да го заловят, щяха да я питат защо и как е избрала Уилоу Гроув като място за аболиционистката си дейност и отговорът й щеше да е съвсем прост. Джесика Уиндъм, съученичка на сестра й, бе споменала, че там се освобождава учителско място, тъй като сегашната учителка се омъжва и заминава със съпруга си за Тексас. Уилоу Гроув бе разположен в сърцето на Юга. Какво по-добро място от Южна Каролина да служи на каузата на Тайната железница? Какво по-добро прикритие от учителка в малък град в самото сърце на робската общност? Нямаше да споменава участието на Джесика. От нейните уста никога нямаше да излезе, че дъщерята на най-видния плантатор в щата не само е предложила, ами и уредила тя да получи мястото.

„Госпожица Уиндъм знаеше ли, че сте помагач на Тайната железница?“

„Не, разбира се! Когато научих, че има вакантно място, веднага се свързах с нея и й обясних, че след провалена любовна връзка имам нужда от учителско място далече от Масачузетс.“

Джесика обаче знаеше. Когато тя научи за връзката на Сара с група, обучаваща поддръжници на аболиционизма, които да се инфилтрират на Юг като части от организация, чиято цел бе да подкопава робството, тя бе предложила учителското място като съвършеното прикритие на дейността на Сара.

— Дори има малка къща, която можеш да вземеш под наем и е идеална за целта — бе обяснила Джесика. — Собственост е на Първа презвитерианска църква в Уилоу Гроув. На църковна земя е, точно зад гробището и затова е незаета, но пък е отделно от другите къщи и ще имаш пълна самостоятелност.

Първоначално Сара й нямаше доверие. Училището не криеше, че е против робството, ала богатият и много влиятелен баща на Джесика можеше да я е записал тук, за да събира информация за системата, която помага на робите да избягат. Сара обаче скоро разбра, че подозренията й към Джесика са напълно неоснователни. Родителите на момичето нямаха никаква представа какво става в училището, в противен случай нямаше да я изпратят тук. Те дори не подозираха, че дъщеря им искрено и чистосърдечно ненавижда робството, смята го за жестока и неморална институция. Цветнокожата й прислужница беше най-добрата й приятелка и Сара прие мястото в Уилоу Гроув тъкмо заради Типи, след като Джесика със съжаление обясни, че не може да направи нищо, за да подпомогне мисията й.

— Татко ще изпрати Типи да работи на полето, ако разбере, че участвам — бе признала тя, а Сара, след като вече познаваше Карсън Уиндъм и знаеше що за човек е, бе сигурна, че този страх е напълно основателен.

— Ти направи достатъчно — увери я тя. — Пази Типи.

В пансиона бе обяснила на Джесика, че Тайната железница не е никаква железница, ами тайна мрежа от пътища за бягство и безопасни къщи, пръснати из цялата страна, дори в Канада и Мексико. В нея участваха смели хора, заели се да помогнат на робите по време на бягството им. „Агентите“ бяха хора, установили се на Юг, за да разпространяват аболиционистка литература, да се свързват със симпатизанти на движението против робството и да създават маршрути и безопасни убежища, управлявани от „началник-гари“. Къщите бяха известни под името „гари“ или „депа“, където бегълците можеха да си починат и да се нахранят. „Кондукторите“ превеждаха избягалите — или „товара“ — от една гара до следващата, това бе работата, за която бе обучена Сара.

Когато Сара докладва предложението на Джесика пред „инженера“ — водача на групата й, — той ентусиазирано я насърчи да приеме мястото. Сподели с нея, че вече имало агент в района на Уилоу Гроув. Нямаше да й разкрие името му, в случай че я заловят, докато той щеше да знае нейното и да се свърже с нея посредством код. Сара беше изпратила резюмето си до училищната администрация и обратното писмо й гарантира работно място и дата в средата на октомври, на която щяха да започнат учебните занятия. Скоро след това тя бе отплавала, за да се настани преди началото на годината, и бе посрещната от Лети и преподобния Седжуик в Чарлстън.

Семейство Седжуик бяха другата причина, поради която истинската цел на пребиваването й в Уилоу Гроув трябваше да остане неразкрита. Ако върху нея паднеше някакво подозрение, те също щяха да бъдат заподозрени, а двамата нямаха никаква представа какво върши тя в отдалечения си дом зад гробището. Там, след като вече бе научила тайния безмълвен „език“, с който щеше да се свързва с другия агент, Сара чуваше почукване на вратата късно вечер и откриваше шифровани бележки, пъхнати под вратата, или пък странни знаци, изписани на предната веранда. Дни след като се настани, тя скри избягал роб, който щеше да потегли в полунощ, изпращаше сигнали със свещ и лампа към гората зад потока и остави няколко шифровани съобщения, които някой прибра от задната веранда. Броят на успешно избягалите роби в района се увеличи, но досега никой не бе свързал този факт с пристигането й. Напоследък „товарът“ бе понамалял, тъй като зимата бе блокирала пътищата на север. Сара имаше чувството, че е минал цял един живот, откакто преди два месеца корабът й хвърли котва на пристанището в Чарлстън.

— Приятелю — рече тя, като почти не помръдна устни и сниши напрегнатия си глас, — очертават се неприятности. Сложи си отново кърпата и да не си посмял да мръднеш.

— Господи, смили се — простена товарът.

Група ездачи се появиха от една горичка отстрани на пътя. Навити камшици висяха от седлата и всички до един бяха въоръжени. Щом Сара забеляза вдигнатата ръка на един от ездачите, дръпна юздите и спря Джимсънуийд. Веднага позна широките рамене в безупречно ушитото сако на най-заможния сред тях: Майкъл Уиндъм, брат на Джесика.

Той насочи великолепния си арабски жребец към каруцата и в погледа, насочен към нея изпод широкополата плантаторска шапка, се забелязаха неприкрити изненада, любопитство и възхищение. Сара усети как настръхва. Той беше копие на баща си. Майкъл вдигна небрежно пръсти към периферията на шапката.

— Добрутро, мис Конклин. Какво ви води на пътя точно преди Деня на благодарността?

— Тръгнала съм към пощата в Чарлстън — отвърна тя. — Ами вас?

Той се разсмя и извърна очи към придружителите си.

— Не е ли очевидно? Търсим беглец от „Уилоушайър“. Случайно да сте виждали чернокож, който тича с всички сили по пътя? Подвизава се под името Тимъти.

Тих стон се понесе изпод седалката. Тимъти. Значи беглецът беше от „Уилоушайър“. Мили боже, Джесика, какво направи? Сара притаи дъх от страх, че Майкъл Уиндъм е чул приглушения вопъл, но вниманието му си остана насочено към нея.

— За съжаление, не съм — отвърна тя, като се постара да говори небрежно и пренебрежително, а след това прихвана отново юздите, за да подскаже, че трябва да продължи.

Майкъл Уиндъм стегна бедра и конят пристъпи напред. Сара знаеше, че той е привлечен от нея като мъж, който обича да се наслаждава на лова и удоволствието да убива. Пълното безразличие, с което се отнасяше към него, даваше обратен резултат. Ако флиртуваше и се умилкваше, той щеше да изгуби интерес, но тя представляваше предизвикателство и той бе решен да спечели. Само ако знаеше колко много мрази и него, и всички като него.

— Ще ми позволите ли да дойда с вас до Чарлстън, мис Конклин — предложи той. — Придружителите ми ще се погрижат за коня и ще продължат да търсят момчето без мен, а двамата с вас ще обядваме в „Търмидор“, след като си свършите работата в пощата.

Сърцето й биеше до пръсване, докато тя обмисляше бързо как да отговори на предложението му. Какви аргументи да изтъкне, за да се отърве от тази противна жаба? Моля те, Тимъти, да не си гъкнал.

— Искрено ви благодаря за вниманието, мистър Уиндъм, но вече приех покана за обяд със стар приятел, господин, който ще бъде в Чарлстън днес, а утрото е толкова приятно, че предпочитам собствената си компания до града.

Вместо да се отдръпне, както тя предполагаше, че ще стане, той отметна глава назад и се изсмя весело.

— Винаги съумявате да ме поставите на мястото ми, мис Конклин, но да знаете, че няма да се отървете лесно от мен. — Той докосна отново шапката си, внушителна фигура в лъснати ботуши до коленете, закръглената талия изглеждаше измамно слаба, благодарение на разкроеното дълго сако, с пъстър шал на врата. — Насладете се на разходката и обяда с господина, а аз ще почакам някой друг път да се порадвам на удоволствието от изтънчената ви компания.

Махна и с двете си ръце и ездачите се отдръпнаха. С вирната глава и изпънат гръб, Сара подкара Джимсънуийд през групата, без да отвърне на кимването, и скоро чу как чаткането на копита се отдалечава.

Под седалката се чу шумолене.

— Може ли вече, мис?

Сара притисна ръка към гърдите си, за да успокои полудялото си сърце.

— Може, Тимъти.