Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (7)

6.

Уили Мей седеше сред куповете неизмити чинии от снощното тържество и се наслаждаваше на втора чаша кафе и на рядкото удоволствие да помисли насаме в Голямата къща. Беше неделя сутринта. Всички в къщата — и господарят, и господарката, и мис Джесика, и прислугата, включително дъщеря й, — както и полските работници бяха на църковната служба, която днес се провеждаше край потока. След това щеше да има кръщене, което да отпразнуват под сянката на огромните орехи и кипариси на брега, докато похапват останалото от празненството по случай осемнайсетия рожден ден на мис Джесика. Семейство Деуит, слава богу, бяха заминали за Чарлстън, тъй като в събота следобед се връщаха в Англия. Добре поне, че на Уили Мей не й се налагаше да се притеснява заради тях покрай останалите поканени петдесет гости, на които трябваше да се сервира, а после да се вдигне и изчисти.

— Лягайте си всички — бе наредила снощи мис Юнис на прислугата, след като разтребиха масите и прибраха храната. — Чиниите могат да чакат до утре след службата. Уили Мей, ти също си лягай. Като те гледам, едва се държиш на крака.

Добра жена беше мис Юнис, не забравяше, че и икономката си има предел, въпреки че беше взискателна. Уили Мей нямаше нищо против изискванията. Животът бе много по-лесен и простичък, когато всеки си знаеше мястото и го приемаше, без да притеснява останалите. Тъкмо този въпрос я тревожеше днес сутринта, докато седеше сред тишината на Голямата къща. Изисквания. Типи не знаеше къде е границата и това бе по вина на Джесика Уиндъм. Дъщерята на господарите щеше да докара някоя беля на момичето й, при това голяма беда. Тя усещаше, че предстоят неприятности.

Част от Уили Мей беше натегната като възел още от деня, в който момиченцето й — тогава на десет години — влезе заедно с мис Джесика в хола, където господарката спореше с декоратор за цветовете и материала, от който да са завесите за венецианските прозорци. Уили Мей сервираше чай, когато видя дъщеря си да посяга към две мостри от различни тъкани в сходни цветове и напълно спокойно, без да каже и дума, ги подаде на мис Юнис.

— Я виж ти — бе възкликнала господарката. — Че това е съвършеният нюанс на зелено и комбинация от платове. Ще използваме кадифето за завесите, а коприната за ламперията.

Всички бяха зяпнали момиченцето й и в онзи момент Уили Мей бе усетила как всичко в нея се напряга и оттогава насетне така и не се отпусна, особено когато мис Джесика се намеси.

— Нали ти казах, че е умна, мамо!

След тези думи бе отправила лъчезарна усмивка на Типи.

Уили Мей и мис Юнис бяха наблюдавали безпомощно как приятелството на момичетата става все по-силно ден след ден. Отначало, докато децата растяха заедно, нито една от двете майки не обърна особено внимание на близостта им. В плантациите бе напълно естествено белите и чернокожите деца да си играят заедно, особено когато малките на прислугата живееха с родителите си в Голямата къща. Уили Мей бе неимоверно облекчена, че дъщеря й, родена само с един бял дроб, расте пред погледа й, а не в стопанския двор, където на децата на останалите роби им се налагаше да работят, а господарката бе доволна, че момиченцето й, което нямаше сестри, можеше да си играе с някого. Карсън Уиндъм така и не забеляза, че двете израстват заедно, не обърна внимание, че дъщеря му настоява и Типи да бъде глезена, да получава същите играчки и кукли като нейните. Мис Джесика даде и прякора на Типи, чието кръщелно име бе Изабел.

— Типи! — пропискваше тя, докато двете се учеха да ходят и малката й дъщеричка предпочиташе да стъпва на пръсти, вместо на цяло стъпало^[1]. Уили Мей и Юнис не направиха почти нищо, за да сложат край на близостта на дъщерите си, която в някои отношения бе отражение на тяхната. Карсън Уиндъм бе купил Уили Мей, все още ненавършила двайсет, за прислужница на Юнис Уиндъм, когато доведе булката си от Ричмънд, Вирджиния, в огромното си имение „Уилоушайър“. Съпругата му оставаше сама седмици наред, докато той обикаляше многобройните си плантации, щеше да се побърка от самота, ако не беше Уили Мей. Откъсната от родителите и селото си в Африка още на седемнайсет, Уили Мей знаеше добре какво е да си далече от дома. Мисионери от англиканската църква я бяха научили да говори английски и да се грижи за дома — истински късмет за търговците на роби, — и двете с господарката започнаха да си доверяват тайни, заедно се справяха в новите светове, в които бяха попаднали със съпрузи, които почти не познаваха, споделяха радостите и трудностите по време на бременността и раждането и грижите за най-внушителната господарска къща в Южна Каролина. Юнис скоро призна, че не знае как би се справила без Уили Мей, но единствено защото разчиташе, че икономката й няма да прекрачи границата на приятелството им.

Нито една от двете не можеше да каже същото за Типи, благодарение на Джесика Уиндъм, а сега вече и господарят започваше да забелязва.

Тази сутрин, докато всички потегляха за потока, той бе попитал с онзи тон, от който всички трепереха:

— Откъде е тази рокля, Типи?

Всички се смразиха, включително мис Джесика, която най-сетне наби в дебелата си глава, че държанието й застрашава Типи.

— Аз я уших, сър.

Господарят бе потрил плата между пръстите си. Роклята бе красиво ушита, моделът бе по последна мода.

— Сурова коприна. Откъде взе плата?

— От Бостън, сър. Шивачката на мис Джеси ми даде остатъци.

Господарят бе стрелнал дъщеря си с поглед.

— Ти имаш ли рокля от същия плат?

Мис Джесика бе проявила достатъчно разум да наведе глава.

— Да, татко.

Тогава той се обърна към Типи.

— Върви веднага в стаята си и я съблечи. Не позволявам цветнокожа прислужница в този дом да носи рокля от същия плат като дъщеря ми.

Типи бе избягала от антрето, като потискаше кашлицата, която измъчваше единствения й бял дроб цяла нощ.

Преди няколко години господарят не би обърнал внимание нито на роклята, нито на кройката. Уменията на Типи да шие и тъче, подчертани от усета й към цветовете и формите, бяха добре известни и дори ги хвалеха, но всичко бе започнало да се променя в „Уилоушайър“ от 1831 г. Тогава Нат Търнър, негър проповедник, бе повел роби на двудневен бунт срещу белите господари в област Саутхамптън, Вирджиния, където господарят Карсън притежаваше тютюнева плантация. Той бе заминал за Вирджиния, за да присъства на процеса и обесването на бунтовниците, и се бе прибрал различен господар.

После пък, през 1833 г., като капак, някой си Уилям Лойд Гарисън бе основал Американското антиробско сдружение в Бостън, същия град, в който мис Джесика щеше да учи, придружена от цветнокожа прислужница, към която се отнасяше като към сестра. На господаря дори не му беше минало през ума, че дъщеря му ще бъде изложена на радикалните приказки на въпросния човек и последователите му, още по-малко, че те ще й повлияят, но се оказа, че е сбъркал, както вече бе ясно и на Уили Мей, и на мис Юнис.

Уили Мей стана и си върза престилка. Тук, в „Уилоушайър“ и тя, и останалите като нея, се чувстваха добре. Господин Карсън се грижеше за собствеността си, хранеше добре робите си, обличаше ги и им осигуряваше жилища. Не работеха през уикендите и на Деня на благодарността, почиваха и на Коледа, а полските работници можеха да се оттеглят по десет минути на сянка и им се даваше колкото вода могат да изпият. Имаха право да създават свои си традиции и начин на живот. От Голямата къща не им се месеха, стига да спазваха приличие. Колът, на който биеха прегрешилите, бе забит в средата на двора, но тя не помнеше скоро да е използван. За последен път наказаха един от робите, пребил съпругата си почти до смърт. Господарят, за разлика от останалите плантатори, не одобряваше разделянето на семействата на цветнокожите, затова не продаваше децата им. Карсън Уиндъм беше строг, но справедлив и очакваше надзирателите и управителите му да се държат по същия начин. С изключение на господарите на „Медоуландс“ и „Куинскраун“, отношението на господин Карсън беше много различно от останалите плантатори и надзиратели, които превръщаха живота на робите в истински кошмар. В „Уилоушайър“ животът беше сигурен и сравнително приятен.

Само че времената се променяха. И това се усещаше на всяка крачка. Миналия юли цяла тълпа нападна пощенската станция в Чарлстън и изгори литературата против робството, изпратена от аболиционисти от Север за разпространение на Юг. Президентът Джаксън бе подкрепил протеста, но така и не успя да забрани разпространението на „подбудителски“ материали посредством американските пощи. Патрулите станаха повече, лоши хора, въоръжени с камшици и пушки, яздеха по пътищата нощем и търсеха избягали негри, за да ги накажат. В „Уилоушайър“, за разлика от преди, робите вече нямаха свободата да посещават роби в други плантации без специалното разрешение от господаря. Говореше се, че надзирателите на господин Карсън — роби, на които бе възложено да отговарят за други роби на полето — вече не са толкова приятелски настроени към работниците. Неколцина цветнокожи надзиратели бяха заменени с бели, а Джонсън Плюнката, който вечно мърмореше и бе недоволен от всичко, една нощ изчезна. Понесоха се слухове, че е отведен в Чарлстън и продаден на търг.

Покрай всички тези промени Уили Мей се страхуваше за дъщеря си. Младо момиче с един бял дроб не биваше да демонстрира пред господарите си, че умее да чете, пише и рецитира поезия, че говори като бяла жена и дава съвети на господарките какъв плат да изберат и как да носят косата си. След днешния ден тя нямаше да се изненада, ако възложеха на Типи по-неприятни задачи от това да придружава госпожица Джесика. Съществуваше опасност да я преместят от стаята до господарката й и да я настанят в някоя от бараките в двора, където щеше да живее с друго семейство. Уили Мей се молеше единствената й дъщеря да прояви достатъчно здрав разум и да се държи прилично, да не би някой от ездачите да се появи и да я извлече от леглото й, за да покаже какво може да се случи на негър, който не си знае мястото.