Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (22)

21.

 

И двамата поставиха условия. Сайлъс представи списък с искания, които накараха Карсън Уиндъм да избухне.

— Да те обезщетя за каруците ли? В никакъв случай — прогърмя гласът му. — Защо, по дяволите, да го правя?

Той стрелна дъщеря си с бърз поглед и Сайлъс разбра, че Джесика няма представа, че баща й има нещо общо със съсипаните каруци.

— Сигурен съм, че знаете много добре, мистър Уиндъм — отвърна и многозначителният му поглед разкри, че е склонен да запази тайната, ако плантаторът приеме условията му. — В противен случай сделката отпада и ще ви пожелая приятен ден.

— Я чакай! — Карсън дръпна списъка с разкривено лице. — Добре! Ще го направя!

Сайлъс настоя също така да участва в съставянето на предбрачния договор, в който щяха да бъдат упоменати финансовите условия. След като документът бе приготвен, и двете страни се подписаха под своята част от инвестицията. Ако Джесика избягаше или Сайлъс се разведеше с нея, или тя починеше до десет години от началото на брака, той или трябваше да предаде плантацията си на Карсън, или да върне пълната сума пари.

— И в единия, и в другия случай ще си върна инвестицията — заяви студено Карсън на бъдещия си зет. Докато бракът им беше непокътнат, той щеше да изпълнява условията на предложението, което бе направил на Сайлъс в хола на „Куинскраун“.

Джесика пък заяви, че няма да подпише предбрачното споразумение, ако не позволят на Типи да замине с нея. Баща й се канеше да възрази, но нова светлина, пресметлива, заблестя в очите му.

— Добре — съгласи се. — Ще я пусна да замине с теб, но не си въобразявай, че ще можеш да я освободиш. Типи ще те пази и ще бъде допълнителна застраховка, че ще спазиш твоята част от уговорката. Досещаш се какво ще се случи с майка й в противен случай.

— След като си готов да продадеш мен, татко, напълно сигурна съм, че си в състояние да предложиш и Уили Мей на пазара — тросна се Джесика. След това изложи ново искане. — Момчето Джаспър. Какво направи с него?

— Никой не дойде да го поиска, а ние не успяхме да открием господаря му. Намерили сме го, значи е наш. През пролетта ще трябва да работи на полето, но сега чисти конюшните и все още не е получил наказанието, което заслужава. Защо?

— Искам и той да дойде с нас.

Щом погледна в решителните й тъмни очи, които бяха в състояние да пронижат сърцето му, Карсън се поколеба за частица от секундата. Но всички съмнения изчезнаха, когато си даде сметка колко разумен е пътят, който беше определил за дъщеря си. Ако тя останеше сред тях, щяха да я заклеймят като „симпатизант на роби“ и да й лепнат поне други два епитета, а някой ден, без значение колко влиятелен бе той, бе възможно да дойде момент, в който някой ще захвърли пребитото й с камшик тяло на прага му.

— Добре — съгласи се Карсън. — Вземи и него. Сега подпиши документа.

Повикаха Юнис да участва в уточняването на останалите подробности. Бе решено двамата да се оженят на скромна церемония в „Уилоушайър“ след една седмица. Щеше да ги венчае свещеник от методистката църква. Сайлъс щеше да остане в „Куинскраун“, а Джесика в „Уилоушайър“, докато керванът не потегли на първи март. Всички, освен Джесика изглеждаха смутени, когато се съгласиха, че и дума не може да става за първа брачна нощ. Дали ще живеят заедно бе решение, което младоженците щяха да вземат заедно, когато преценят. Пък и трябваше да са подготвени за скандала, който щеше да избухне заради разваления годеж с Лети.

— Мога ли да попитам кога възнамеряваш да й кажеш? — поинтересува се Юнис.

— Разбира се — отвърна Сайлъс и наклони глава с уважение, ала не отговори на въпроса. Юнис и Карсън се спогледаха изненадано. Бъдещият им зет може и да беше беден като просяк, но не се чувстваше длъжен да споделя с тях намеренията си, за които бе преценил, че не им влизат в работата.

След като преговорите приключиха, Юнис повика Джона и шокира всички, като поръча шампанско. След като Карсън, Джесика и Сайлъс си взеха чашите, тя вдигна своята. В очите й блестяха сълзи, а гласът й потреперваше.

— Не съм и предполагала, че ще вдигна наздравица за годежа на дъщеря си с човек, когото тя не обича и който не я обича — рече тя, — но се надявам и горещо се моля да откриете нещо друго, което да ви задържи заедно, освен финансовия договор, Сайлъс, и заплахата да прекараш дните си в манастир, Джесика. Сигурна съм, че ако се постараете, въпреки трудностите, които ви очакват, ще намерите много причини да се обичате, както стана в моя брак и както навярно е било и при твоите родители, Сайлъс.

Карсън изсумтя и изгледа стреснато съпругата си. Трудности ли? Какви трудности? Въпреки недоумението си той също вдигна чаша.

— Наздраве! Наздраве!

Юнис отпи глътка и остави чашата.

— Бихте ли ме извинили… — Тя прихвана полите си и излезе от стаята бързо, почти разплакана. Единственият звук след излизането й бе припукването на огъня в камината. В погледа на Карсън се наслои тъга, след като съпругата му се оттегли. Той прочисти гърло, но така и не успя да премахне дрезгавината от гласа си.

— Ще се моля за щастието ви — рече. — Сега ви моля да ме оставите.

Джесика изненада Сайлъс, като даде знак на Джона да си върви, когато прислужникът понечи да го изпрати. Тя сама го придружи до верандата. Той нямаше представа какво друго има да му казва тя. Смяташе, че всичко е вече казано.

— Мислите, че татко е изгорил каруците ви, нали? — подхвърли Джесика, след като затвори вратата. Едва стигаше до рамото му и студената светлина на зимния ден придаваше блясък на бялата като алабастър кожа, обсипана с лунички.

— Бяха подпалени в края на дадения от него срок, а това е прекалено голямо съвпадение, за да не заподозра нещо подмолно — отвърна Сайлъс. — Шерифът обаче не откри никакви доказателства за подозренията ми.

— Шерифът! — Презрителният тон на Джесика показа, че се отнася напълно пренебрежително към човека. — Не бих се изненадала, ако глупакът лично ги е подпалил по нареждане на баща ми — изтъкна тя. — Съжалявам за загубата ви, мистър Толивър.

— И аз за вашата — отвърна Сайлъс.

— Моята е едно нищо в сравнение с вашата. — Тя вдигна кафявите си очи към него. — Кога ще кажете на Лети?

— Тръгвам към тях.

— Много ми е… мъчно за нея. Не мога дори да си представя как ще се почувства. Кажете й, моля ви, че аз…

— Че я обичате ли? Добре, ще й кажа, Джесика. Тя ще разбере, че нямате нищо общо с тази работа. Ще й кажа истината, както я казах на вас. Това няма да й донесе никаква утеха, но съм сигурен, че ме познава достатъчно добре, за да разбере, че ако остана, чувствата между нас ще бъдат погубени.

Джесика прехапа устни.

— Мислех… че любовта може да преодолее всички препятствия.

Тя изрече тази голяма глупост замислено, с изтънял като на ученичка глас, като човек, който нямаше никакъв опит в любовта и едва ли някога щеше да придобие. В този момент му се стори дори по-млада от годините си и Сайлъс пристъпи към нея, за да я успокои, както човек би сторил с дете, но в последния момент се спря.

— Има по-силна любов, която другата любов не е в състояние да преодолее — каза той и усети как гърлото му се стяга. — Иска ми се да не беше така.

— И на мен ми се иска да не беше така, мистър Толивър — отвърна тя и думите й отново го изненадаха. — Едва ли някой от вас с Лети ще изпита с друг любовта, която гореше между вас. Направихте лоша сделка, сър.

Един от конярите беше довел коня му.

— Вие също, мис Уиндъм. — Забеляза, че тя не е наметната с шал. — Ще изстинете — предупреди я.

— Сигурно, мистър Толивър, но трябва да свиквам. Много ме е страх, че никога вече няма да усетя топлина. Приятен ден.

 

 

Сайлъс отказа да мисли, чувства, да си представя и предвижда, когато пое на най-дългата езда в живота си. Конят го носеше в галоп напред към дома на жената, пленила сърцето му. Завари я в малкия хол на жилището на свещеника, място, отделено от големия хол, където баща й провеждаше обучение по библейски теми. Най-различни вещи за сватбата и подаръци бяха натрупани навсякъде и изненаданата от посещението му Лети побърза да донесе чаршаф, който метна върху воала, преди той да успее да го види.

— Лоша поличба е, когато младоженецът види която и да е част от булчинската премяна преди сватбата — обясни тя и го целуна звучно. Тъй като Сайлъс не отговори, младата жена отстъпи крачка назад и го погледна разтревожено. — Какво има?

Той се насили да остане сляп и глух за нея. Не биваше да си припомня как светлината играеше в косата й или как шумолеше роклята й, когато тя се втурваше, за да го прегърне през врата. Таванът му се стори нисък, а стаята се стесни още повече.

— Може ли да отидем навън… на люлката — помоли той.

— Навън е студено и всеки момент ще завали.

— Тогава пред камината.

— Ще трябва да говорим тихо. Макар че дамите са така погълнати от обсъждането на евангелието от Матея, че едва ли ще чуят и дума от онова, което ще си кажем. За каруците ли става въпрос?

Тя знаеше, че без каруците заминаването за Тексас се отлага за неопределено време, може би дори завинаги. Сърцето й се късаше заради него, но тя бе уверена, че нещо неочаквано добро ще излезе от това нещастие.

— Да, Лети. Става въпрос за каруците.

Той й обясни, накара сърцето си да тупти студено, да не си представя как радостта й се превръща в стъписване и разочарование.

— Джесика ли? Ще се ожениш за Джесика Уиндъм?

— Да, Лети.

Той наведе глава, за да избегне погледа й. Не биваше да си припомня мъката, която нахлу в сините й очи, нито стреснатия вик от болка. Не биваше да се предава, когато настъпи мълчание, предизвикано от недоумението й, след като обясни отново, не твърде успешно, че няма да може да преживее, ако нещата в „Куинскраун“ си останат същите. Ден след ден, месец след месец, година след година той щеше да гние безмълвно. Така й каза Сайлъс. Части от него щяха да умират, докато един ден тя нямаше да познава човека, за когото се бе омъжила. Той щеше да се чувства като изхвърлен на сушата кораб, оставен да се разрушава.

— Тогава трябва да вървиш — заяви Лети, изправи се, изпъна гръб и застана до него, същевременно далечна като мраморна статуя. — Господ да бди над двама ви с Джесика, Сайлъс.

— Лети, аз…

— Не казвай нищо повече. Сбогом, Сайлъс.

— Искам да ти кажа… — настоя той и изрече с усилие думите, сякаш бе запален жив. — С цялото си същество копнея да изтръгна онази своя част, която ми позволява да ти причиня подобно нещо, Лети, моя единствена, неповторима любов. Господ ми е свидетел, че ако можех, щях да го направя, но не мога.

— Знам, Сайлъс. — Тя застана пред дантеленото перде на прозореца, през който се процеждаше последната сива светлина и очертаваше напрегнатото й тяло, и той веднага забеляза и любовта, и смелостта, изписали се на лицето й, позволили й да го остави, за да се ожени за друга. Прииска му се да пристъпи към нея за една последна нежна прегръдка, но тя му обърна гръб, издигна помежду им невидима стена и той разбра, че ще носи този образ до края на дните си — наведената й глава и отпуснатите рамене.

Небесата се разтвориха, докато се връщаше към „Куинскраун“, и се изля плющящ, проливен дъжд. Той не потърси заслон и пристигна мокър до кости в плантацията. Лазаръс се втурна да вземе шапката и палтото му, зацъка с език и настоя да си отиде в стаята и да се преоблече в сухи дрехи, но Сайлъс му каза да не се притеснява.

— Просто ми донеси кърпа и незабавно повикай майка ми и брат ми в хола — нареди той на дългогодишния прислужник.

— Добре, мистър Сайлъс. Да повикам ли и младия господар Джошуа? Той играе заедно с чичо си.

— Не, Лазаръс. Синът ми да си отиде в стаята, докато не се кача при него.

Елизабет и Морис го изслушаха в мълчание, потресени, а гърдите на майка му започнаха да се надигат, сякаш не й достигаше въздух, още преди той да приключи. Сайлъс ги беше помолил да запазят забележките и въпросите си за накрая, но нито един от двамата не беше в състояние да изрече и дума.

Най-сетне Морис заговори.

— Завистлив човек бърза към богатство и не мисли, че сиромашията ще го настигне^[1]. Трябва да прочетеш Притчи, Сайлъс.

— А ти трябва да препрочетеш завещанието на татко, Морис. Не ми говори за бедност.

— Сине… — опита се да се надигне от стола Елизабет. — Не можеш да причиниш подобно нещо на Джошуа. Малкото му сърчице никога няма да се възстанови, а трябва да мислиш и за Лети.

— Джошуа има по-голям шанс сърцето му да се възстанови, майко, докато моето едва ли някога ще заздравее, и съм помислил за Лети. По-добре да я нараня сега, отколкото по-късно, когато е прекалено късно да поправи грешката си. Както и да е — продължи той и се обърна с гръб към нея, за да си налее уиски, — сделката вече е сключена. Ще се оженя за Джесика Уиндъм след седмица.

Елизабет се отпусна назад в креслото.

— Ще ти кажа следното, Сайлъс Уилям Толивър, сине мой. Ако сключиш този брак поради изтъкнатите причини, в Тексас ще те последва проклятие. Нищо добро няма да излезе от нещо, създадено с подобна жертва, егоизъм и алчност.

Сайлъс изпи уискито на един дъх. Фигурата на майка му се размаза пред погледа. Щеше да замине без благословията й и напълно да се отчужди от семейството си. Пред погледа му изникна земя, побеляла от памук, над която се издигаше великолепна къща и в нея той бе господар. Синът му щеше да заеме мястото си до него и някой ден да има свои наследници, които да властват над „Съмърсет“.

— Вече съм прокълнат, мамо — рече той. — В мен тече кръвта на семейство Толивър.

Бележки

[1] Притчи 28:22. — Б.пр. ↑