Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (3)

2.

Сайлъс усещаше отчаянието на майка си, примесено с мъката й на вдовица. То долиташе до него с есенния ветрец, но не можеше да промени абсолютно нищо. Щеше да замине за Тексас заедно със сина си и с новата си булка. Разправяха се по този въпрос от цяла вечност. Семейството бе всичко за майка му. Земята, връзката на човека с нея бе всичко. Ако нямаше своя земя, която да оре и засее, човек бе нищо, без значение от кое семейство произлизаше. Майка му изтъкна всички причини, за да го спре да напусне уютния, сигурен дом и да не отведе семейството си в част на Тексас, която бе на ръба на революция. Говореше се, че колонистите от Тексас се организират и се канят да обявят независимостта си от Мексико, крачка, която неминуемо щеше да доведе до война с тази страна.

— Какво да правя, мамо? Да остана тук и да позволя на брат ми да ме тъпче, а синът ми, също като баща си, никога да не притежава собствен дом.

— Не прехвърляй желанията си на Джошуа — опита се да го вразуми майка му. — Ти искаш тези неща за себе си — винаги си ги искал, — но сега трябва да мислиш за Лети и за детето си. — Тя бе скрила лицето си в ръце, когато си представи ужасите, за които го предупреждаваше: страховити болести (през 1834-та в колонията на Стивън Ф. Остин бе избухнала епидемия от холера), кръвожадни индианци, диви животни, отровни змии, озверели мексиканци, опасни реки, които трябваше да пресекат, природни стихии. Списъкът с трудности продължаваше, а най-отчайващ бе страхът, че никога повече няма да види сина си, Джошуа и Лети.

— Не ги лишавай от онова, което могат да имат, мамо. Ако ми бяха предложили земя някъде другаде на юг, където е безопасно, ти пак щеше да настояваш да остана в „Куинскраун“, за да бъдем заедно като семейство, въпреки че баща ми на практика ме обезнаследи, а брат ми ме ненавижда.

— Преувеличаваш. Баща ти направи онова, което прецени, че е най-доброто за „Куинскраун“, а брат ти не те ненавижда. Просто не те разбира.

— А пък аз ще направя онова, което преценя, че е най-доброто за „Съмърсет“.

— Съмърсет ли?

— Името, което ще носи плантацията ми в Тексас в чест на създателя на рода Толивър, херцог Съмърсет.

Майка му бе онемяла, доводите й бяха напълно безполезни пред тази сляпа амбиция.

Сайлъс й напомни, че трябва да благодари на последната воля на съпруга си за тази мъка, но решението на баща му съвсем не бе извинение за дръпнатото му отношение към нея през последните седмици и той се засрами. Обичаше майка си, тя щеше много да му липсва, но все пак не успяваше да се отърси от чувството, че умишлено си бе затворила очите и не бе направила нищо, за да промени несправедливото решение на баща му. Ако Бенджамин Толивър бе разделил имота си по равно, Сайлъс щеше да изостави мечтата си. Беше си обещал да направи всичко по силите си, за да живее мирно и кротко заедно с брат си. Морис, все още ерген, обичаше племенника си, харесваше бъдещата си снаха, кротостта и добродушието й. Лети и майка му се разбираха прекрасно. Елизабет се отнасяше към нея като към дъщерята, която никога не бе имала, а за годеницата му бъдещата свекърва заместваше майката, която бе изгубила като дете. Щяха да си живеят мирно и спокойно.

Дори Морис разбираше какво ще изгуби, след като бе спечелил.

— Все ще измислим нещо — беше подхвърлил той, но за Сайлъс нито едно предложение на брат му нямаше да компенсира липсата на бащина обич, демонстрирана така грубо чрез завещанието. Нямаше да приеме от брат си онова, което баща му не бе пожелал да му даде.

Затова заминаваше за Тексас.

Докато Джереми слизаше от нервно пристъпващия жребец, Сайлъс погледна с благодарност към човека, който щеше да поеме редом с него. Джереми Уоруик винаги позволяваше на коня си да полудува, позволяваше го и на себе си. Сайлъс ценеше това му качество и макар приятелят му да беше известен със забележителния си здрав разум, понякога бе готов да поема рискове, но двамата едва ли щяха да се впуснат в по-опасно начинание от онова, което бяха намислили.

Преди да хване стегнато юздите, Джереми подхвърли на Сайлъс торбата с писма, заради които бе яздил чак до Чарлстън. Сайлъс освободи нетърпеливо каишките и се зачете в писмото от Стивън Ф. Остин, известен заселник в Тексас, още преди лъснатите ботуши на приятеля му да стъпят на верандата.

— Пише притеснителни неща — отбеляза Джереми и сниши глас, да не би Елизабет да чуе. — Господин Остин е готов да ни продаде колкото допълнителни акра от неговите пожелаем, стига да се съгласим да заживеем в Тексас, но ни предупреждава, че наближава война. Има и вестник, в който се описва недоволството на заселниците от политиката на управление в Мексико Сити. Има и писмо от Лукас Танър. Той пък пише, че районът е тъкмо такъв, какъвто сме се надявали да се окаже — хубава девствена земя, предостатъчно дървен материал и вода, чудесно време, — но подчертава, че трябва да се бием, за да го опазим. Вече е имал търкания с индианци и мексиканската милиция.

— Тъй като до следващата пролет няма да тръгнем, може пък конфликтът с мексиканското правителство най-сетне да се уреди, но трябва да предам новините на останалите, които ще тръгнат с нас — настоя Сайлъс. — Редно е да са запознати с допълнителните рискове.

— И на Лети ли? — попита тихо Джереми.

Острото щракане на ножиците престана, последва мълчание, тишината се понесе до верандата. Елизабет слушаше, беше наострила уши, за да чуе отговора. „Да, кажи, Сайлъс. Това включва ли Лети?“ Синът й бе спасен от отговора, тъй като Лазаръс бутна с лакът вратата, за да поднесе кафето. Сайлъс протегна ръка, за да му отвори.

— Благодаря ви, мистър Сайлъс — рече сивокосият негър и постави подноса на масата, където поколения от семейство Толивър бяха сервирали ментов джулеп^[1] и следобеден чай. — Да налея ли кафето, сър?

— Не, Лазаръс. Аз ще налея. Кажи на Касандра, че паят изглежда великолепно.

Лазаръс и съпругата му Касандра щяха да заминат с него за Тексас. Те му принадлежаха, бяха наследство от Мейми Толивър, бабата на Сайлъс. Тя не бе оставила нищо на другия си внук. Напоследък Сайлъс забелязваше, че походката на Лазаръс е станала по-тежка, а пък съпругата му вече не пееше, докато месеше хляб.

— И на Лети — отговори Сайлъс на въпроса на приятеля си и му подаде чинията с десерта. След това наля и на двамата от димящото кафе. — Само че когато аз преценя — добави.

— Ясно — кимна Джереми.

— Това пък какво означава?

— Този пай е невероятен — промърмори Джереми и лапна огромна хапка. — Вие двамата с Лети ще отидете ли на празненството на Джесика Уиндъм?

— Лети не би го пропуснала. Преподавала е на Джесика, преди да замине за пансиона и много я харесва. Разликата им е едва четири години. Аз обаче не я помня. А ти?

— Слабо. Имах бегъл спомен за едно сериозно девойче с големи очи, мургаво, но сутринта на пристанището в Чарлстън, когато пристигаше от Бостън, я познах. Майка й и брат й бяха отишли да я посрещнат. Тя направи невероятна сцена, като отиде да помогне на негър носач, когато видя, че един от пътниците го тормози.

— Бял мъж ли?

— Ами, да.

— Охо, какво ли ще каже баща й по въпроса!

— Дано възмущението му не развали тържеството. Доколкото разбрах, семейство Уиндъм не жалят средства, за да отпразнуват осемнайсетия рожден ден и завръщането й у дома след края на обучението й в Бостън. На гости са им и роднини от Англия — лорд и лейди Деуит.

— Семейство Уиндъм могат да си го позволят — отбеляза Сайлъс и извади карта от торбата с пощата.

— „Куриър“ сочи Карсън Уиндъм като най-богатия човек в Южна Каролина — рече Джереми и отново посегна към пая.

— Горкият, ще трябва да отбива атаките на всички зестрогонци в щата.

— Може Морис да се ожени за нея и да му спести неприятностите.

Сайлъс изсумтя.

— Морис не може да направи разлика между валс и полка, между дамска кърпичка и парцал, така че точно той няма никакъв шанс да спечели ръката на девойчето. Ами ти, Джереми, защо не се ожениш за нея? Тъкмо ще спестиш неприятностите на баща й. Красавец като теб няма да срещне никакви препятствия.

Джереми се разсмя.

— Не искам да обидя Лети, но едва ли бих събудил интереса на изтънчена млада дама с потеклото на Джесика Уиндъм. Малко вероятно е да прояви желание да се омъжи за човек, който възнамерява да се установи в Тексас. Лети е луда по теб. Готова е да те последва и в ада.

Сайлъс разтвори картата с приложеното към нея писмо на Стивън Ф. Остин и се намръщи, когато видя пътя, маркиран от заселника с тъмно мастило. Разстоянието беше огромно, теренът от другата страна на Ред Ривър към Тексас будеше страх. Беше очертан район, където пътят се отклоняваше от логичната посока. В полето бе надраскана бележка: „Не припарвайте там. Ловни полета на индианците команчи“.

— Може да се окаже, че точно там я водя — въздъхна Сайлъс.