Кристин Кашор
Лазурна (5)

3.

Обичайната ми работа е опропастена.

Това си помисли Битърблу на другата сутрин, седнала със замъглени очи зад писалището в кулата. Съветникът й Дарби, завърнал се от пиянския гуляй, известен на всички, но не споменаван от никого, тичаше нагоре-надолу между кабинетите, пренасяйки отегчителни документи по витото стълбище. При всяко влизане вратата се отваряше с гръм и трясък, той прекосяваше в галоп стаята и спираше рязко пред бюрото й. Всяко излизане беше същото. На трезва глава Дарби винаги кипеше от жизненост — винаги, защото имаше едно жълто и едно зелено око и притежаваше Дарба да не се нуждае от сън.

Междувременно Ранмуд се размотаваше из помещението, зает да бъде красив, а Тиел, твърде резервиран и мрачен да е красив, кръжеше около Ранмуд или се надвесваше над писалището й, преценявайки в какъв ред да я изтезава с хартията. Руд пак го нямаше.

Битърблу се измъчваше, че има прекалено много въпроси и прекалено много хора, на които не може да ги зададе. Знаеха ли съветниците, че под Чудовищния мост има стая, където разказват истории за Лек? Защо при ежегодните обиколки на града не посещава кварталите под мостовете? Дали защото сградите се разпадат? Гледката я изненада. И как да си набави пари, без да събуди подозрение?

— Искам карта — заяви тя.

— Карта ли? — сепна се първо Тиел, а после разлисти документите пред нея. — На местоположението на независимия град ли?

— Не. Карта на град Битърблу. Искам да разгледам улиците. Изпрати някого да донесе, Тиел.

— Има ли нещо общо с дините, кралице?

— Тиел, просто искам карта! Донеси ми карта!

— Разбира се, Ваше Височество — кимна Тиел. — Дарби — обърна се към светлооката персона, тъкмо влетяла в стаята, — изпрати някого в библиотеката да донесе карта на града осъвременена карта за кралицата.

— Нова карта. Ясно — Дарби се завъртя кръгом и пак хукна навън.

— Картата е осигурена, кралице — докладва Тиел.

— Да. Бях тук, Тиел — осведоми го саркастично Битърблу и потърка чело.

— Всичко наред ли е, кралице? Изглеждате малко… раздразнителна.

— Изморена е — намеси се Ранмуд, седнал върху перваза на прозореца със скръстени ръце. — Нейно величество е изморена от хартии, присъди и отчети. Щом иска карта, ще я има.

Битърблу се ядоса, че Ранмуд проявява разбиране.

— От сега нататък ще участвам в определянето на маршрута за ежегодните ми обиколки — отсече тя.

— Непременно — съгласи се с апломб Ранмуд.

Честно казано, Битърблу недоумяваше как го търпи Тиел. Тиел беше толкова прям, а Ранмуд — толкова префърцунен, ала все пак двамата работеха спокойно заедно, винаги готови да сформират обединен фронт, ако Битърблу пристъпи границата, чието местоположение знаеха само те. Тя реши да си държи устата затворена, докато дойде картата, за да не издава до какви висоти наистина се простира раздразнението й.

Най-сетне картата пристигна, придружена от дворцовия библиотекар и член на кралската стража — Холт — защото библиотекарят бе приготвил доставка, сериозно надвишаваща желанието й, и нямаше как да я пренесе по стълбите без помощта на Холт.

— Кралице, понеже заповедта ви беше неуслужливо неточна, избрах повече карти, за да увелича шанса да задоволя претенциите ви — обясни библиотекарят. — А сега бих искал да се върна на работното си място, без лакеите ви да ме прекъсват.

Библиотекарят на Битърблу притежаваше Дарба да чете нечовешки бързо и да запомня завинаги всяка дума — така поне твърдеше и явно не безпочвено. Понякога обаче Битърблу се питаше дали не е надарен и с жлъч. Казваше се Дийт.

— Ако няма друго, кралице, аз тръгвам — заяви библиотекарят, захвърляйки куп свитъци върху ръба на писалището й.

Половината се развиха и тупнаха глухо на пода.

— Всъщност обясних съвсем ясно на Дарби, че ни е необходима само една съвременна карта — сопна се Тиел и се наведе да ги събере. — Отнеси тези, Дийт. Ненужни са.

— Всички карти са съвременни — изсумтя Дийт, — предвид необятността на геоложкото време.

— Нейно величество иска просто да види града, какъвто е днес — уточни Тиел.

— Градът е жив организъм, променя се постоянно…

— Нейно величество иска…

— Искам всички да излезете — отрони отчаяно Битърблу, по-скоро на себе си, отколкото на другиго.

Двамата мъже продължиха да спорят. Включи се и Ранмуд. После Холт, войникът от кралската стража, остави картите върху писалището — внимателно, за да не паднат — метна Тиел върху едното си рамо, метна Дийт върху другото и се изправи с тежестите. В последвалата смаяна тишина той се заклатушка към Ранмуд, който разбра намека и напусна доброволно стаята. Холт изнесе разгневените си товари точно когато си възвърнаха дар словото. Битърблу ги чу как крещят възмутено по целия път надолу.

Холт имаше красиви очи — сиво и сребърно. Беше на около четиридесет години, едър, широкоплещест, с дружелюбно, открито лице и надарен със сила.

— Странно — разсъди Битърблу на глас.

Ала й стана приятно, че е сама. Разгърна първия попаднал пред погледа й свитък и видя, че е астрономическа карта на съзвездията над града. Изруга Дийт и го побутна настрана. Следващият бе карта на замъка преди нововъведенията на Лек, когато дворовете били четири, а не седем, а по покривите на кулата, на вътрешните дворове и на коридорите на последния етаж нямало прозорци със стъкла. Третата карта — чудо на чудесата! — беше на градските улици, но тук-там думите бяха изтрити и нямаше мостове. Четвъртата — най-сетне — се оказа съвременна карта, включваща мостовете. Да, очевидно бе съвременна, защото градът носеше нейното име, а не на Лек или на предишния крал.

Битърблу притисна краищата на картата с купчините хартия. Изпълни я злорадство, че им е намерила приложение, което не изисква да ги чете. После се зае да разучи картата, решена при следващото си тайно излизане да се ориентира по-добре.

 

 

Всички са наистина странни, помисли си тя по-късно след поредната среща със съдия Куол. Видя го в коридора пред долните кабинети. Той застана на един крак, после на другия, смръщен срещу недалечното празно пространство.

— Бедрени кости — промърмори, без да я забелязва. — Ключици, гръбначен стълб.

— За човек, който не обича да говори за кости, Куол, ги споменаваш ужасно често — отбеляза Битърблу без предисловия.

Очите му я подминаха невиждащо, после се фокусираха объркано.

— Да, кралице. Простете ми — опомни се той. — Понякога потъвам в размишления и губя представа за действителността.

По-късно, докато вечеряше в дневната си, Битърблу попита Хелда:

— Забелязваш ли необичайно поведение в двореца?

— Необичайно поведение ли, кралице?

— Днес например Холт вдигна Тиел и Дийт и ги изнесе на рамо от кабинета ми, защото ме изнервиха — сподели й Битърблу. — Не е ли малко странно?

— Много странно — съгласи се Хелда. — Ще ми се да видя дали му стиска да опита същото с мен! Подготвили сме ти няколко нови рокли, кралице. Ще ги пробваш ли днес?

Битърблу проявяваше безразличие към роклите, но винаги приемаше охотно да ги пробва, защото суетенето на Хелда около нея я успокояваше — приятно й беше мекото, бързо докосване и мърморенето на икономката през карфиците между устните й; харесваше й как съсредоточено я оглежда и как ръцете й преценяват внимателно тялото й и вземат правилните решения. Тази вечер помагаше и Фокс, повдигаше плата или го приглаждаше по нареждане на Хелда. Досегът им я приземяваше.

— Възхитително е как полата на Фокс е разделена и е станала на панталон — изкоментира Битърблу на Хелда. — Ще ми ушиеш ли и на мен такава дреха?

По-късно, след като Фокс си тръгна, а Хелда си легна, Битърблу измъкна панталона си и пелерината на Фокс от дъното на дрешника. През деня носеше нож в обувката си, а нощем спеше с ками в ножници, закопчани на ръцете й. Научи го от Катса. Тази вечер Битърблу взе и трите ками като предохранителна мярка срещу непредвидимото.

Преди да излезе, претършува сандъка на Ашен, където държеше не само накитите на майка си, но и някои от своите. Имаше толкова много безполезни неща — красиви вероятно, ала не обичаше да носи бижута. Намери огърлица от гладко злато, изпратена от вуйчо й от Лиенид, и я пъхна в ризата под пелерината. Под мостовете имаше заложни къщи. Забеляза ги снощи и една-две бяха отворени.

 

 

— Работя само с познати — отпрати я мъжът в първата заложна къща.

Във втората, жената зад тезгяха повтори същото. Застанала до прага, Битърблу извади огърлицата и я показа.

— Хм — проточи жената. — Нека я видя.

Половин минута по-късно Битърблу замени огърлицата срещу огромна купчина монети и троснато:

— Не ми казвай откъде си я взел, момче.

Монетите далеч надминаха очакванията на Битърблу и издутите й джобове подрънкваха по улицата, докато не се сети да пъхне част от тях в ботушите си. Неудобно, но по-незабележимо.

Стана свидетел на неразбираема улична схватка — подла, ненадейна и кървава. Две групи мъже започнаха да се блъскат и дърпат и мигом размахаха бляскави ножове. Тя избяга, засрамена, но не искаше да вижда свършека. Катса и По щяха да ги усмирят. Като кралица Битърблу също би трябвало да се намеси, но сега не беше кралица и би било лудост да опитва.

Тази нощ историята под Чудовищния мост разказваше дребничка жена с мощен глас. Стоеше като замръзнала върху бара и стискаше полите си. Не притежаваше Дарба, ала успя да заплени Битърблу, която смътно си спомняше драматичния сюжет — за мъж, паднал в горещ извор в Източните планини и спасен от гигантска златна риба. Лек й разказваше приказки за чудновато пъстри животни. От него ли я знаеше? Или като малка я беше прочела в книга? Ако я знаеше от Лек, дали беше лъжа? Как да разбере — осем години по-късно — кое какво е?

Мъж до бара разби чашата си в главата на друг мъж. Докато Битърблу успее да се стъписа, юмручната свада бе избухнала. Изумена, тя видя как враждата заразява цялото помещение. Дребната жена на бара използва предимството на височината, за да нанесе няколко възхитителни ритника.

В периферията на сражението, където се бе оттеглило цивилизованото малцинство, някой блъсна мъж с кафява коса, а той на свой ред разля сайдера си върху пелерината на Битърблу.

— Олеле. Извинявай, момче — разкая се кафявокосият, грабна съмнителна кърпа от съседната маса и започна да попива дрехата на Битърблу, която се притесни не на шега. Позна го — придружителят на Даровития крадец с пурпурните очи. Вече го видя да се впуска доволно в мелето зад кафявокосия. Отблъсна ръцете му и посочи:

— Приятелят ти! Помогни му!

Онзи пак посегна решително с кърпата.

— Забавлява се, не му е нужна… помощ — възрази младежът, докато гласът му изтъняваше изумено при вида на крайчеца на плитката й, подал се изпод качулката. Очите му се спуснаха към гърдите й, където явно намериха достатъчно доказателства да осветлят положението.

— Велики реки! — възкликна той и отдръпна рязко ръка. За пръв път погледна към лицето й без особен успех, защото Битърблу смъкна качулката още по-ниско. — Простете, госпожице. Добре ли сте?

— Добре съм. Остави ме да мина.

Даровитият и мъжът, който се опитваше да го убие, изблъскаха кафявокосия назад, още по-близо до Битърблу. Той имаше приятно лице с крива усмивка и красиви лешникови очи.

— Позволете ми да ви изпратим, госпожице. С приятеля ми ще се погрижим да не пострадате — предложи той.

— Не се нуждая от ескорт. Просто ме пусни да мина.

— Минава полунощ, а вие сте дребничка.

— Твърде дребна, та да се занимават с мен.

— Де да беше така в града на Битърблу! Дайте ми миг да усмиря ентусиазирания си приятел — помоли той и пак го халосаха изотзад. — После ще ви изпроводим до дома ви. Казвам се Теди. Той е Саф и не е такъв дръвник, както изглежда в момента.

Теди се обърна и нагази героично в мелето, а Битърблу се запрокрадва край стените, търсейки път за бягство. Излезе навън, стиснала ножовете в ръце, и прекоси тичешком първо гробище, а после алея, толкова тясна, че раменете й докосваха сградите от двете страни.

Мислено се опитваше да отмята улиците и ориентирите, запаметени от картата, но й беше по-трудно на практика, отколкото на хартия. Гледаше да се придвижва на юг. Спря да тича и с по-бавна крачка навлезе в улица с порутени сгради, решена никога вече да не попада в положение, изискващо бягане с ботуши, препълнени с монети.

Някои от сградите изглеждаха оглозгани заради дървения материал. Стресна я силует в канавката, който придоби очертанията на труп. После изхърка и я уплаши още повече. Мъж, вмирисан на мърша, но жив. Върху гърдите му дремеше кокошка, а ръката му я обгръщаше закрилнически.

Натъкна се на ново място за истории и незнайно как тя веднага разбра какво представлява. Приличаше на другото помещение — врата в тясна уличка; влизащи и излизащи хора; двамина здравеняци, застанали отпред със скръстени ръце.

Тялото на Битърблу реши вместо нея. Пазачите изглеждаха заплашително, ала не я спряха. Стълбите зад вратата се спускаха в земята, към втора врата, която я отведе в ярко осветена, миришеща на изба и сайдер стая, стоплена от хипнотичния глас на друг разказвач.

Битърблу си купи питие.

Историята — удивително! — описваше ужасното детство на Катса, когато чичо й Ранда, крал на най-централното от седемте кралства, Мидлънс, използвал уменията й да се бие и я принуждавал да убива и осакатява враговете му.

Битърблу знаеше историите. Самата Катса й ги разказваше. Сега чу версия, отговаряща отчасти на истината — как Катса мразела да убива по заповед на чичо си. Имаше обаче и преувеличени и неверни сюжети — битките бяха зрелищни и кървави, а Катса — невъобразимо мелодраматична. Прииска й се да защити Катса и да извика на разказвача колко погрешно я представя. Обърка се обаче: слушателите сякаш харесваха преиначената версия. За тях тази Катса бе истинска.

 

 

По-късно през нощта Битърблу наближи източната стена на замъка и видя няколко неща едновременно. Първо, един от фенерите върху стената не светеше и околното пространство тънеше в непрогледен мрак. Битърблу се озърна подозрително и установи, че съмненията й са оправдани. Уличните лампи също бяха угаснали. После долови движение — почти невидимо — по средата на тъмната, гладка стена. Гъвкав силует — човек, разбира се? — който застина, дочул отсечените стъпки на монсийския страж над него. Размърда се отново, щом стражът се отдалечи.

Битърблу осъзна, че наблюдава как някой се катери по източната крепостна стена. Притаи се под свода пред вратата на магазин и се замисли дали да се разкрещи сега, или да изчака нарушителят да стигне до върха на високата стена, където няма път за бягство, и стражите по-лесно ще го заловят.

Човекът обаче не се изкачи върху стената. Спря точно под малка каменна сянка, кацнала под върха. Съдейки по разположението, Битърблу предположи, че е един от многото крилати водоливници, надвиснали от корнизите и втренчени в земята под тях. Чу се странен стържещ звук. Секна за миг, докато стражът минаваше горе, а после започна пак. Продължи така известно време. Любопитството на Битърблу аха да се превърне в отегчение, когато катерачът изпъшка, последва откъртване и човекът се плъзна що-годе плавно надолу с водоливника. Втори човек, когото Битърблу не бе забелязала досега, се размърда в сенките в основата на стената и улови първия, макар поредица от задавени стенания и тихи ругатни да й подсказа, че единият е пострадал. Втората фигура извади торба, в която първата прибра водоливника, нарами я и двамата се отдалечиха крадешком.

Минаха точно пред Битърблу, снишила се до вратата на магазина. Позна ги веднага — приятният кафявокос младеж Теди и Даровитият му приятел Саф.