Кристин Кашор
Лазурна (37)

35.

В библиотеката Дийт й подаде лист.

— Ключът е озхалигх — Битърблу произнесе колебливо думата, сякаш вкусва непознатото произношение.

— Да, кралице.

— Какво означава думата?

— Чудовище, кралице, или звяр. Отклонение, мутант.

— Като него — прошепна Битърблу.

— Да, кралице, като него.

— Горният ред е азбуката — продължи Битърблу. — Шестте следващи азбуки започват с шестте букви, изписващи думата озхалигх.

— Да.

— Първата буква от първата дума в пасаж се дешифрира с първата азбука. Втората — с втората азбука и така нататък. За седмата буква се връщаме на първата азбука.

— Да, кралице. Точно така.

— Не е ли прекалено сложно за дневник, Дийт? Използвам подобен метод в писмата си до крал Рор, но те са кратки и пиша по едно-две месечно.

— Едва ли се е затруднявал да пише, кралице, но препрочитането наистина е сложно. Предпазливостта му изглежда твърде крайна, след като вероятно никой друг не е говорел делийски.

— Той прекаляваше във всичко — отбеляза Битърблу.

— Да прочетем първото изречение от дневника — предложи Дийт, дръпна най-близката книга и преписа първите два реда.

— Дешифроват се така…

Дийт и Битърблу „преведоха“ изречението. После сравниха резултата.

— Получиха ли се истински думи? — попита Битърблу.

— Ях винсах кахла ахфрохсахшин онг кхох найз ях хантайла ин дахс кхох нийтаят хохт — прочете гласно Дийт. — Да, кралице. Означава… — Присви замислено устни. — „Зимният бал наближава, а не сме набавили свещите“. Наложи се да налучквам глаголните окончания, кралице, а и словоредът се различава от нашия, но смятам, че превеждам точно.

Прокарвайки пръст по символите, които бе написала, Битърблу произнесе шепнешком странните делийски думи. На места звучаха като нейния език, ала не съвсем. Ях винсах кахла. Зимният бал. Бълбукаха като мехурчета в устата й — красиви, ефирни мехурчета.

— След като разгада шифъра, ще се опиташ ли да запомниш трийсет и петте дневника, преди да започнеш да ги превеждаш? — попита тя.

— За да запомня толкова дълги текстове, кралице, ще се наложи да ги дешифрирам, докато чета. В такъв случай е по-добре да ги превеждам, та и вие да знаете за какво става дума.

— Надявам се трийсет и петте книги да не съдържат списъци с провизии за балове.

— Ще работя цял следобед, кралице, и ще ви донеса резултата.

 

 

Влезе в дневната и късно вечерта. Битърблу вечеряше с Хелда, Гидън и Бан.

— Добре ли си, Дийт? — попита го тя, защото той отново изглеждаше стар и окаян, а очите му не искряха победоносно както сутринта.

Подаде й тънък свитък, увит в кожа.

— Оставям ви да го прочетете сама, кралице — каза мрачно.

— О… — Битърблу разбра веднага. — Значи все пак не са списъци с провизии за бала?

— Не, кралице.

— Съжалявам, Дийт. Знаеш, че не си длъжен да го правиш.

— Напротив, кралице. — Обърна се и тръгна към вратата. — И вие сте длъжна.

След миг вратата се захлопна зад гърба му. Битърблу се втренчи в свитъка, обзета от съжаление, че си е отишъл толкова бързо.

Е, нищо не свършва, само ако се страхуваш да започне. Развърза връвта, разви кожата и прочете първия ред.

„Момиченцата са още по-съвършени, когато кървят.“

Битърблу сви припряно листа на руло. Помълча. Вдигна поглед, обходи с очи приятелите си и помоли:

— Ще останете ли при мен, докато чета?

— Разбира се — увериха я те.

Тя седна на дивана и разгърна свитъка.

„Малките момиченца са още по-съвършени, когато кървят. Успокояват ме, когато другите ми експерименти се провалят.

Опитвам се да определя дали Дарбата се крие в очите. Имам борци и четци на мисли и е лесно да им разменя очите, за да видя дали Дарбата им се е променила. Те обаче умират. А четците на мисли ми създават проблеми. Разбират какво става и се налага да им запушвам устата и да ги връзвам, за да не обяснят на другите. Жените с Дарба да се бият не са много и се вбесявам да ги прахосвам така. Лечителите ми твърдят, че умират от кръвозагуба. Съветват ме да не провеждам по няколко експеримента с един човек. Но как да се въздържа, когато пред мен лежи жена в цялото й съвършенство?

Понякога имам чувството, че греша. Не съм преобразил кралството така, както знам, че е възможно.

Ако изкуството ме удовлетворяваше, главата нямаше да ме боли, все едно черепът ми се разтваря. Искам единствено да се обградя с красотата, която изгубих, но творците ми не се поддават на влияние като другите. Казвам им какво искам да направят и половината изгубват напълно таланта си, показват ми нескопосани творения и ме гледат празно и гордо, сигурни, че са създали шедьовър. Някои са неспособни да работят, полудяват и са безполезни. Малцина, един-двама, изпълняват изискванията ми, но за да ме саботират, вплитат в творенията си някаква гениална, ужасна истина и те изглеждат по-красиви, отколкото съм желал и съм си представял. Готов съм да се закълна, че в гоблена на Гад чудовищата убиват мен. Гад ме уверява, че не съм аз, но усещам истината, когато погледна мъжа. Как го е направил? Беламю също ми създава десетки главоболия. Изобщо не се подчинява на нарежданията ми. Казах й да изработи статуя на огненокосата ми красавица и отначало изглеждаше така, но накрая се превърна в скулптура на Ашен, изпълнена със сила и чувства. Беламю извая скулптура на детето ми и съм убеден, че очите му ме гледат съжалително. Не спира да изработва вбесяващи преображения. Творбите им ме омаловажават присмехулно. Ала не съм в състояние да отлепя очи от тях, понеже са толкова красиви.

Настъпи Новата година. Обмислям да убия Гад. Новата година е време за равносметка, а аз искам съвсем малко. Засега обаче не бива да убивам Беламю. В ума й има нещо, което желая, а експериментите ми показват, че умът не може да живее без тялото. Тя ме лъже. Знам го. Намерила е някак си сили да ме лъже и докато не разбуля естеството на измамата, няма да я отстраня.

Творците ми не заслужават да се тревожа за тях.

Научих тежък урок — че величието поражда страдание.

Прислужниците окачват лампи по рамките на стъкления покрив над големия двор. Подготвят го за зимния бал. Глупостта им понякога е непоносима. Трима паднаха, защото не бяха завързали добре краищата на въжената стълба. Двама умряха. Единият е в болницата и ще живее известно време. Ако е подвижен, ще го включа в експериментите с другите.“

Това й бе донесъл Дийт. Страниците бяха оформени прегледно: делийски ред, а под него — превод, та тя да вижда и двата текста и да научава делийските думи.

До масата Бан и Хелда обсъждаха тихо проблемите с естилските фракции — благородници срещу обикновени граждани. Гидън ги прекъсваше понякога, зает да сипва капка след капка в пълна до ръба чаша, явно заинтригуван кога водата ще прелее. Бан подхвърли бобено зърно от другия край на масата. То цопна в чашата на Гидън и причини потоп.

— Не е за вярване колко си противен! — възмути се Гидън.

— Вие двамата сте най-големите деца, които познавам — отбеляза Хелда.

— Провеждах научен експеримент. Той хвърли боба! — оправда се Гидън.

— Проверявах въздействието на зърното върху водата! — защити се Бан.

— Как не!

— Да пробвам ли въздействието на боба върху красивата ти бяла риза? — Бан размаха заплашително оръжието си.

После и двамата забелязаха, че Битърблу ги наблюдава. Усмихнаха й се и чистосърдечието им й се стори като душ, отмиващ омерзението и паниката, предизвикани от думите на Лек.

— Много ли е зле? — попита Гидън.

— Не искам да ви развалям доброто настроение — отвърна тя.

Гидън я погледна с лек укор. И тя изпълни желанието му — подаде му листовете. Той седна на дивана до нея и ги прочете. Бан и Хелда се настаниха на фотьойлите и също ги прочетоха. Никой не изглеждаше склонен да заговори.

Най-сетне Битърблу наруши мълчанието:

— Е, във всеки случай не се изяснява защо някой избива търсачите на истината в града ми.

— Да — кимна мрачно Хелда.

— Дневникът започва от началото на годината, което потвърждава предположението на Саф, че книгите описват всяка година от царстването на Лек.

— По ред ли ги превежда Дийт, кралице? — попита Бан. — Щом Беламю изработва скулптури на вас и на кралица Ашен, Лек е женен, вие сте родена, а дневникът осветлява по-късен етап от управлението му.

— Не знам дали са озаглавени по начин, улесняващ датирането им — поклати глава Битърблу.

— Навярно ще ти е по-лесно да ги четеш, без да следиш как се е ожесточавал с течение на времето — прошепна Гидън. — Каква ли е била тайната на Беламю?

— Не знам. Къде е скрита Хава, предполагам. Явно са го привличали Даровитите и по-специално момичетата.

— Страхувам се, че дневниците ще ви ужасят повече от бродерията, кралице — обади се Хелда.

Битърблу не знаеше как да отговори и на това. До нея Гидън седеше с отметната назад глава и затворени очи.

— Кога за последно си излизала от двореца? — попита я, без да помръдне.

Битърблу се опита да си спомни.

— През нощта, когато ужасната жена ми счупи ръката.

— Нападнаха те преди два месеца, нали?

Да. От два месеца не бе напускала двореца. Битърблу посърна при тази мисъл.

— На възвишението под западната крепостна стена има пързалка. Знаеш ли? — попита Гидън.

— Пързалка ли? Какви ги говориш?

— Снегът е сух и хубав, кралице. — Гидън се изправи. — Хората се возят с шейни. Сега обаче няма никого там. Достатъчно е осветено, предполагам. Страхът ти от височини включва ли пързалките?

— Откъде да знам? Никога не съм се пързаляла!

— Ставай, Бан! — Гидън го перна по ръката.

— Няма да се пързалям в единайсет през нощта — заяви категорично Бан.

— Напротив — намеси се многозначително Хелда.

— Хелда, не искам да увещавам Бан насила, но ако намекваш, че е неприлично кралицата да се пързаля с ерген посред нощ, порядъчно ли е да се вози на шейна с двамина? — поинтересува се Гидън.

— Порядъчно е, защото и аз идвам — отсече Хелда. — А щом ме принуждавате да мръзна на леда по тъмна доба, Бан ще страда с мен!

Така Битърблу откри, че пързалянето в нощния сняг под погледите на обърканите стражи по бойниците и в най-дълбоката тишина на земята, е магическо, оставя те без дъх и те кара да се заливаш от смях.

 

 

Следващата нощ, когато Битърблу отново вечеряше с приятелите си, в стаята влезе Хава.

— Извинете, кралице — подхвана запъхтяна. — Преди малко Фокс влезе в галерията през тайния тунел зад гоблена. Скрих се и я проследих до залата със скулптурите. Опита се да повдигне една от статуите на мама с голи ръце, кралице. Не успя, разбира се, и излезе от галерията. Тръгнах след нея. Наближи покоите ви, кралице, и слезе по стълбите към лабиринта. Аз дотичах тук.

Битърблу скочи на крака.

— Значи сега е в лабиринта?

— Да, кралице.

Битърблу отърча да вземе ключовете. Върна се и застана до тайната врата.

— Хава, вмъкни се тук. Бързо. Скрий се. Виж дали ще дойде. Не се показвай, просто я наблюдавай. Постарай се да разбереш какво е намислила. А ние ще продължим да вечеряме — инструктира приятелите си тя — и да обсъждаме маловажни теми. Времето и как сме със здравето, да речем.

— Най-лошото е, че сега не е безопасно Съветът да се доверява на Орник — отбеляза мрачно Бан, след като Хава излезе. — Орник се е сближил с нея.

— За теб това е най-зле — уточни Битърблу. — За мен е най-зле, че от самото начало знае за Саф и за короната. Възможно е дори да е разбрала за шифъра на Ашен и на Лек.

— Добре ще е да опънем препъваща тел по всички тайни стълбища, включително там, където слезе Хава, та да се защитим от шпиони — замисли се Бан.

— Продължава да вали — прекъсна го Гидън, вслушвайки се в заръката на Битърблу да обсъждат незначителни въпроси. — Напредваш ли с настойката против повръщане, Бан?

— По-гнусна е от всякога — отвърна Бан.

След известно време Хава почука по вътрешната врата. Битърблу й отвори и тя докладва, че Фокс наистина е влязла в покоите на Лек.

— Има нови шперцове, кралице — обясни тя. — Отиде до скулптурата на детето, най-малката в стаята, и се помъчи да я вдигне. Успя да я помести, но, разбира се, не я вдигна. Остави я и се втренчи в нея. Изглеждаше замислена, кралице. Сетне надникна в банята и в килера, втурна се по стълбите и долепи ухо до вратата към дневната ви. После си тръгна.

— Краде ли, или е шпионка? Или и двете? — почуди се Битърблу. — За кого шпионира? Следим ли я, Хелда?

— Да, кралице. Но всяка нощ успява да заблуди опашката си. Прекосява тичешком търговските докове и се насочва към Зимния мост. Минава под доковете, кралице, и преследвачите й изпускат дирите, защото се страхуват да я последват.

— Аз ще я проследя, кралице — предложи Хава. — Ще мина под тях, без да ме забележи.

— Опасно е, Хава — предупреди я Битърблу. — Студено е, а под доковете е мокро. Декември е!

— Ще се справя, кралице! — настоя Хава. — Никой не умее да се крие по-добре от мен. Моля ви! Тя опипа всички статуи на мама!

— Добре — кимна Битърблу, спомнила си същите ръце върху бродерията на нейната майка. — Ала внимавай, Хава.

„Искам само спокойно средище на изкуство, архитектура и медицина, но вече не владея положението. Хората са прекалено много, а аз съм изтощен. Съпротивата в града не секва. Заловя ли четец на мисли, появява се друг. Твърде много трябва да изтрия и твърде много да създам. Стъклените покриви ми харесват що-годе, но мостовете не са достатъчно големи. Сигурен съм, че над Крилатата река в Делс бяха по-високи. Крилатата река е по-величествена от моята. Ненавиждам моята.

Наложи се да убия градинаря. Изработваше чудовища в градините, винаги ги оформяше както пожелая, но все пак не са живи, нали? Не са истински. Убих и Гад. Прибързах ли? Гоблените му ме изпълват с тъга и също не са истински; дори не са изработени от вълна на чудовища. Нищо не ме задоволява. Не е съвършено и намразвам усилията си. Мразя този шифър. Необходим е и уж е гениален, но от него почва да ме боли главата. Болницата също ми създава главоболия. Хората са твърде много. Изморявам се да преценявам какво трябва да мислят, да чувстват и да правят.

По-добре щеше да е да се занимавам само с животните в клетките. Те не говорят и това ги защитава. Когато ги режа, пищят, защото няма как да им обясня, че не боли. Винаги, винаги знаят какво правя. Олеква ми от чистотата в страха им. Приятно ми е да съм с тях.

Усещам чистотата и когато броя ножовете си. И в болницата понякога има чистота, когато оставя пациентите да почувстват болката. Някои крещят толкова изтънчено. Сякаш самата кръв крещи. Сводестият таван и влагата осигуряват отлична акустика. Стените излъчват черен блясък. После обаче виковете разтревожват другите. Мъглата в съзнанието им започва да се разнася, проумяват какво чуват, а мъжете разбират какво правят. Принуден съм да ги наказвам, да ги плаша, да ги посрамвам, да ги ужасявам и да ги заблуждавам, че съм им нужен, докато забравят, всички до един, а това ме затруднява повече, отколкото да ги заслепявам през цялото време.

Някои пазя за себе си и не ги пращам в болницата. Беламю например. И Ашен. Не позволявам на никого да гледа, освен ако не го използвам като наказание. Наказвам Тиел да ме гледа какво правя с Ашен. Не му позволявам да я докосва и понякога го порязвам. В такива моменти, когато съм в покоите си и държа ножовете, за миг съвършенството се връща. Изпитвам мимолетно умиротворение. Уроците ми с детето също ще протичат така. С нея ще е съвършено.

Възможно ли е Беламю да ме е лъгала осем години?“

Битърблу започна да дава преводите първо на приятелите си, за да я предупреждават, когато Лек споменава майка й или нея. Всяка нощ Дийт й носеше нови страници. Понякога Битърблу не съумяваше да събере сили да ги прочете. Молеше Гидън да й предаде съдържанието накратко. Тогава той сядаше на дивана до нея и й разказваше с тих глас. Избра Гидън, защото Хелда и Бан отказаха да обещаят да не пропускат най-ужасните моменти, а Гидън се съгласи. Говореше съвсем тихо, сякаш да обезсили думите. Не сполучваше — не съвсем — ала ако ги произнасяше на по-висок глас, наистина щеше да е по-зле. Битърблу слушаше, свита и разтреперана.

Безпокоеше се за Дийт, който виждаше думите пръв и без буфер. Трудеше се над тях часове наред.

— Разбрахме колко жесток човек е бил и какви лудости е вършил. Вероятно наближава моментът да спрем. Подробностите нямат значение — каза му тя веднъж, удивена, че думите излизат от нейната уста.

— Но това е история, кралице — възрази Дийт.

— Не е! Още не! След сто години ще бъде история. Сега е преживяното от нас.

— Преживяното е дори по-важно от историята, кралице. Нали се опитвахте да откриете в дневниците отговори на днешни въпроси?

— Да — въздъхна тя. — Да. Не ти ли е непоносимо да ги четеш?

— Кралице, трийсет и пет години живях извън света — Дийт остави перодръжката и се вторачи в лицето й. — От трийсет и пет години се питам какво е правил и защо. За мен дневниците запълват празнотата.

У Битърблу те създаваха празнота и безчувственост. Големи, празни места, където съществува нещо немислимо, защото осмислеше ли го, щеше да разбере твърде много или да полудее. Слезеше ли сега в долните канцеларии, където чиновниците и стражите се суетяха с празни погледи, видеше ли Дарби, Тиел и Руд, осъзнаваше думите на Ранмуд. Струва ли си заради истината да изгубиш разсъдъка си?

— Достатъчно, Гидън — спря го една вечер Битърблу, отново разтреперана. — Имаш красив глас, знаеш ли? Ако продължим така, гласът ти ще изгуби прелестта си за мен. Предпочитам да чета думите му сама, вместо да ги чувам от приятел.

Гидън се поколеба.

— Правя го, защото съм ти приятел, кралице.

— Знам. Но го ненавиждам, а и на теб ти е противно. Не ми харесва всяка нощ да правим нещо омразно заедно.

— Не съм съгласен да четеш дневниците му сама — Гидън поклати упорито глава.

— Тогава е добре, че не ми е нужно разрешението ти.

— Почини си, кралице — намеси се Бан и седна от другата й страна. — Моля те. Чети по-дълги откъси веднъж седмично, вместо къси, мъчителни пасажи всеки ден. Ще продължим да четем с теб.

Идеята й прозвуча утешително — докато измина седмица и настъпи часът да прочете преводите, трупали се седем дни. След две страници силите на Битърблу се изчерпаха.

— Спри — каза Гидън. — Просто спри да четеш. Призлява ти.

— Предпочитал е жертвите му да са жени — отрони Битърблу. — Защото освен всички безумия, на които ги е подлагал, е експериментирал с бременността и бебетата.

— Не бива да четеш повече — отсече Гидън. — Ще те замести някой, който не е участвал в играта, а после ще ти съобщава само необходимото. Дийт ще резюмира, да речем, докато превежда.

— Той ги е изнасилвал — прошепна Битърблу, самотна, вледенена, оглушала. — В болницата. Изнасилвал е и майка ми.

Гидън изтръгна листовете от ръцете й и ги запрати в отсрещния край на стаята. Битърблу подскочи, сепната от неочакваната му постъпка, и го видя по-ясно отпреди — надвесен над нея, стиснал устни, с разискрени очи. Разбра колко е разярен. Зрението й се проясни и стаята около нея се върна на фокус. Чу пращенето на огън в камината, мълчанието на Хелда и Бан до масата — бдително, напрегнато, безрадостно. Въздухът миришеше на лагерен огън. Битърблу се уви по-плътно в одеялото. Не беше сама.

— Наричай ме по име — каза тя тихо на Гидън.

— Битърблу — продължи той също тъй тихо, — умолявам те. Спри да четеш безумствата на баща си. Вредят ти.

Тя погледна пак към масата, където Хелда и Бан ги наблюдаваха смълчани.

— Не се храните достатъчно, кралице — обади се Хелда. — И вие, и лорд Гидън си изгубихте апетита.

— Какво? — извика Битърблу. — Гидън, защо не си ми казал?

— И ми поиска лекарства против главоболие — додаде Бан.

— Престанете и двамата — прекъсна го раздразнено Гидън. — Битърблу, в очите ти се чете ужас. Разтреперваш се от дреболии.

— Сега разбирам — прошепна тя. — Сега разбирам всички тях. А аз не ги оставях на мира. Принуждавах ги да си спомнят.

— Не си виновна. Кралицата се нуждае от хора, които не се страхуват от неудобни въпроси.

— Не знам какво да правя — призна задавено тя. — Не знам какво да правя.

— Обясни на Дийт какви факти са ти необходими, за да се справиш с неотложните проблеми в кралството — посъветва я Бан. — Запознавай се с тях и само с тях.

— Ще ми помогнете ли? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Бан.

— Вече съм подготвила критериите — кимна решително Хелда, а Гидън се свлече на дивана с облекчена въздишка.

Последва разгорещен спор, който успокои Битърблу, защото в него имаше логика и светът около нея отново се уравновеси. Накрая отидоха в библиотеката да потърсят Дийт. От зимното небе продължаваше да се сипе безкраен, бавен, тих сняг. В големия двор Битърблу вдигна глава към стъкления покрив. Снежинките се носеха плавно надолу. Облъхна я тъга. По-скоро предвестник на тъга, защото скръбта бе твърде дълбока, за да я приеме отведнъж.

Представи си, че е на небето, над снежните облаци, и се взира в Монсий като луната или като звездите. Представи си, че гледа как снегът покрива Монсий като превръзка, раздиплена от нежните ръце на Мадлен, и как под топлата, мека покривка Монсий започва да оздравява.