Кристин Кашор
Лазурна (34)

32.

На другия ден Рафин и По препуснаха преди разсъмване — през Източния град и по Крилатия мост. Не след дълго Катса ги последва, оставяйки Бан, Хелда и Битърблу да се споглеждат мрачно на закуска. Гидън още не се бе върнал от Силвърхарт.

По-късно сутринта Дарби изтрополи по стълбите до кабинета й в кулата и пусна сгъната бележка върху писалището й.

— Изглежда спешно, кралице — подсмръкна.

Тя позна почерка на Гидън. Не беше използвал шифър.

„Кралице, елате в конюшните възможно най-бързо и доведете Руд. Бъдете дискретна“.

Не знаеше защо Гидън я кани на такава среща и предположи, че причината едва ли е приятна. Е, той поне се бе върнал невредим.

Руд я последва към конюшните като послушно куче, вглъбен в себе си, сякаш се опитва да изчезне.

— Знаеш ли за какво става дума? — попита го тя.

— Не, кралице — прошепна й съветникът.

Влязоха в конюшните, но Гидън не се виждаше никъде. Тя избра най-близката редица с ограждения за конете и тръгна край риещите с копита и пръхтящи животни. След първия завой забеляза Гидън до вратичката на далечна клетка, надвесен над нещо върху земята. С него бе Орник — ковачът.

До нея Руд изхлипа.

Гидън го чу, обърна се и бързо приближи до тях, препречвайки пътя им. С една ръка спря Битърблу, а с другата задържа Руд на крака.

— Ужасно е. Трупът е престоял известно време в реката. — Поколеба се. — Съжалявам, Руд, но мислим, че е брат ти. Ще познаеш ли пръстените му?

Руд се строполи на колене. Гидън погледна безпомощно към Битърблу. Тя сложи длан върху ръката му.

— Ти помогни на Руд. Знам как изглеждат пръстените.

— Не искам да го виждате, кралице.

— Гледката ще разтърси повече Руд.

Гидън подвикна на Орник през рамо.

— Остани с кралицата.

Ненужна заръка, понеже Орник вече се бе приближил. Миришеше на повръщано.

— Толкова ли е зле, Орник? — попита Битърблу.

— Много зле, кралице — отвърна мрачно ковачът. — Ще ви покажа само ръцете.

— Бих искала да видя лицето му, Орник.

Нямаше представа как да обясни желанието си да види всичко. За да знае и вероятно да разбере.

И, да, позна пръстените, впили се в кожата на ужасно подутата ръка. Останалото обаче беше неразпознаваемо. Нечовешко, зловонно, почти непоносимо.

— Наистина са пръстените на Ранмуд — каза тя на Орник.

И това отговаря на въпроса дали Ранмуд е единственият организатор на покушенията срещу търсачите на истината. Не той е подпалвал пожари в града преди… — тя пресметна наум — преди четири нощи. И без друго щеше да умре, ако го бяха осъдили за престъпленията му. Защо тогава е толкова ужасно да го видя мъртъв?

Орник покри тялото с одеяло. Гидън дойде при тях. Битърблу се обърна и видя, че Дарби е коленичил и прегръща с една ръка Руд. Зад тях Тиел пристъпваше от крак на крак с празни очи, като призрак.

— Има ли начин да разберем какво се е случило? — попита Битърблу.

— Не мисля, кралице — поклати глава Гидън. — Тялото е престояло твърде дълго във водата. Три и половина седмици, предполагам, ако е умрял в нощта, когато изчезна. Руд и Дарби смятат, че е самоубийство.

— Самоубийство — повтори тя. — Ранмуд би ли се самоубил?

— За жалост, кралице, налага се да ви съобщя още нещо — продължи Гидън.

— Добре — кимна Битърблу и в същия миг забеляза как зад тях Тиел се отдалечава, тътрейки крака. — Дай ми само минута, Гидън.

Хукна да настигне Тиел. Извика го. Той се извърна вдървено.

— И ти ли мислиш, че е самоубийство, Тиел? Не предполагаш ли, че е имал врагове?

— Не съм в състояние да мисля, кралице — отрони Тиел с глас, който се пропукваше и изтъняваше. — Дали би се самоубил? Дотолкова ли е полудял? Сигурно аз съм виновен, задето му позволих онази нощ да избяга сам. Простете ми, кралице — отстъпи объркано назад. — Простете ми. Аз съм виновен.

— Тиел! — опита се да го спре тя, но той продължи напред.

Битърблу се обърна и видя Гидън в друга алея между огражденията да прегръща мъж, когото не познаваше. Прегръщаше го като отдавна изгубен братовчед. После прегърна коня, явно пристигнал току-що с мъжа. По лицето му се стичаха сълзи.

Какво ставаше? Всички ли бяха полудели? Тя насочи поглед към Дарби и Руд, все още коленичили на земята. Зад тях лежеше покритият с одеяло труп на Ранмуд. Руд плачеше неутешимо. Битърблу предположи, че смъртта на брата винаги наскърбява, независимо в какво се е превърнал братът.

Тръгна към съветника си да изрази съболезнования.

 

 

Мъжът, когото Гидън прегръщаше, се оказа синът на иконома му. Конят, който Гидън прегръщаше, бе един от неговите. Със същата тази кобила някой бил в града, когато Ранда започнал да опустошава имението. Никой не сметнал за необходимо да уведоми хората на Ранда, че един кон от конюшните на Гидън липсва.

Всички успели да избягат от сградите. Всички коне оцелели и всички кучета — до най-дребното изтърсаче. От вещите обаче нямало запазено почти нищо. Хората на Ранда претърсили мястото предварително и взели всичко ценно, а после подпалили пожара така, че да е максимално унищожителен.

Битърблу се върна с Гидън в двореца.

— Ужасно съжалявам, Гидън — прошепна тя.

— Успокоително е да споделям мъката си с теб, кралице — отвърна той. — Помниш ли обаче, че исках да ти кажа още нещо?

— За имението ти ли?

Не беше за имението му, а за реката. Битърблу слушаше с ококорени очи.

Реката край Силвърхарт била пълна с кости. Открили ги едновременно с тялото на Ранмуд, защото трупът се бил закачил за риф от кости. Около тялото се бил образувал лед, който го приковал на място. Намирало се при завой, където реката се разливала във вир и почти не се движела. Хората от града избягвали застоялата вода именно защото течението довличало на онова място трупове — мъртви риби и растения, разнасящи зарази, се събирали край бреговете и оставали там, докато се разложат.

Костите били човешки.

— Но откога са там? — обърка се Битърблу. — Дали са на хората, които Лек е изгарял на Чудовищния мост?

— Лечителят не мисли така, кралице. Не откри следи от изгаряне, но призна, че няма опит да изследва кости. Не пожела да гадае откога са в реката. Вероятно обаче не са отскоро. Ако не беше се наложило да ровим, за да измъкнем трупа на Ранмуд, едва ли щяхме да ги открием. Хората избягват тази част на реката, кралице, и никой не стъпва във вира, защото дъното е опасно.

Битърблу се замисли за нещо съвсем различно — По и халюцинациите му. В реката плуват мъртъвци. Ашен и бродерията й. Реката е костница.

— Трябва да извадим костите — каза тя.

— Там има много дълбоки подводни пещери, кралице. Няма да е лесно.

Спомен озари Битърблу като светлина, процеждаща се през процеп.

— Гмуркане за съкровища — прошепна тя.

— Кралице? — повдигна вежди Гидън.

— Веднъж Саф спомена, че вадил ценности от океанското дъно. Ще успее, предполагам, да се справи и с речно дъно. Възможно ли е човек да се гмурка в студено време? Дискретен е с информацията. Но не и с поведението си — добави недоволно.

— Дискретността не е проблем, кралице. Целият град знае за костите — обясни Гидън. — Открили ги точно преди да пристигна. Чух да говорят за тях няколко пъти, преди да се свържа със съюзника на Съвета. Ако ще организираме операция по изваждане на кости на половин ден езда от столицата, няма как да я опазим в тайна.

— Особено ако решим да претърсим и други части от реката — додаде Битърблу.

— Налага ли се?

— Мисля, че костите са на жертви на Лек, Гидън. Възможно е някъде тук, близо до замъка, да има и други. По не ги усети, когато ги търсеше, но докато бълнуваше от треската и не владееше Дарбата си, ги е почувствал подсъзнателно.

— Разбирам. Ако Лек е хвърлял кости в реката, водата сигурно ги е отнесла чак до пристанището. Костите плуват ли?

— Нямам представа. Мадлен вероятно знае. Май не е зле да изпратя Мадлен и Сапфайър в Силвърхарт. Ох, рамото ме боли и главата ми се пръска! — Тя спря в големия двор и разтри кожата на главата си под прекалено стегнатите плитки. — Как ми се иска, Гидън, няколко дни да няма лоши новини!

— Налегнали са ви много грижи, кралице — прошепна Гидън.

Отрезвена от тона му, тя се засрами от себе си, задето се оплаква. Взря се в лицето му и в очите му забеляза отчаяние, което той успяваше да не издава с гласа си.

— Гидън, вероятно е безполезно да го казвам и се надявам да не те обидя — подхвана тя, — но искам да знаеш, че винаги си добре дошъл в Монсий и в двореца ми. Ако някой от хората ти няма работа или иска да се премести тук, също е добре дошъл. Монсий не е съвършено кралство. — Тя си пое дъх и стисна юмруци да прогони чувствата, надигнали се при тези думи. — Тук обаче има добри хора и… исках просто да знаеш.

Гидън пое дребничкият й, свит юмрук, повдигна го и го целуна. Светлина озари сърцето на Битърблу — плахата искрица на вълшебното усещане, че е направила малко добро. О, как й се прииска да се случва по-често!

Когато се върна в кабинета си, Дарби й съобщи, че Руд е в леглото, обгрижван от съпругата си, а внуците му подскачали по него, макар Битърблу да не успя да си представи как някой може да скочи върху Руд, без да го пречупи. Дарби не реагира добре на вестта за костите. Той се отдалечи, олюлявайки се, а с напредването на деня походката и говорът му ставаха все по-колебливи. Битърблу се почуди дали не пие тайно зад писалището си.

Никога досега не беше й хрумвало да попита къде точно живее Тиел. Знаеше само, че покоите му са на четвъртия етаж в северното крило, но очевидно извън лабиринта на Лек. Същата вечер тя се обърна към Дарби да я упъти.

В коридора помоли прислужник да й посочи вратата и той й се подчини мълчешком с изцъклени рибешки очи.

Необяснимо разтревожена, Битърблу почука. Тишина. После вратата се отвори навътре и Тиел се извиси над нея. Ризата му не беше закопчана догоре и запасана в панталоните.

— Кралице… — отрони изненадано.

— Тиел, да не те събудих?

— Не, кралице.

— Тиел! — възкликна тя, забелязала червено петно над маншета му. — Тече ти кръв! Добре ли си? Какво стана?

— О… — той погледна надолу, търсейки издайническото място по гърдите и ръцете си. Намери го и го закри с длан. — Дреболия, кралице, от несръчност. Веднага ще се погрижа. Ще… ще влезете ли?

Той отвори широко вратата и се отдръпна смутено настрани да й направи път. Стаята беше малка — с легло, умивалник, два дървени стола, нямаше камина, а писалището изглеждаше твърде малко за толкова висок и едър човек, сякаш коленете му се удрят в стената, когато седне. Въздухът студенееше, а лампите мъждукаха. Нямаше прозорци.

Той й предложи по-хубавия от столовете с прави облегалки. Битърблу седна, смутена и необяснимо объркана. Тиел застана пред умивалника, закрил ранената си ръка от нея. Нави си ръкава, подготви превръзки и пусна водата. В отворен калъф до стената имаше струнен инструмент. Арфа. Битърблу се почуди дали, когато Тиел свири, мелодията стига до лабиринта на Лек.

Видя и парче от счупено огледало върху ръба на умивалника.

— Винаги ли си живял в тази стая, Тиел? — попита тя.

— Да, кралице. Съжалявам, че не изглежда по-уютно.

— Тук… те настаниха или ти я избра? — поинтересува се предпазливо Битърблу.

— Аз я избрах, кралице.

— Не ти ли е тясно? Не предпочиташ ли да живееш в покои като моите?

— Не, кралице. — Седна срещу нея. — Тази е съвсем подходяща.

Не беше подходяща. Голият, неудобен куб, сивото одеяло върху леглото, разнебитените мебели ни най-малко не подхождаха на достолепието му, на будния му ум и на важната му роля в кралството.

— Ти ли караш Дарби и Руд да идват на работа всеки ден? — попита го тя. — Никога не съм ги виждала да постоянстват толкова без сривове.

Той огледа дланите си и прочисти деликатно гърло.

— Да, кралице. Днес, разбира се, не настоях Руд да присъства. Признавам, че ги съветвах, когато се допитваха до мен. Надявам се да не го приемете като натрапничество.

— Отегчаваш ли се?

— О, кралице, седя в тази стая без работа и само мисля — разгорещи се той, сякаш самият въпрос го спасява от скуката. — Мислите ме парализират, кралице, когато бездействам.

— И за какво мислиш, Тиел?

— Как ако ми позволите да се върна в кулата, кралице, ще се постарая да ви служа по-добре.

— Тиел, ти ни помогна да избягаме, нали? — прошепна Битърблу. — Дал си нож на мама. Нямаше да се измъкнем без него. И си отвличал вниманието на Лек, докато бягаме.

Тиел постоя вглъбен в себе си, мълчалив.

— Да — отрони най-сетне.

— Понякога сърцето ми се къса, задето не помня — призна Битърблу. — Не помня, че двамата сте били толкова близки приятели. Не помня каква опора си бил за нас. Помня само откъслеци. Как ви отвеждаше двамата долу да ви накаже. Несправедливо е, че не съм запомнила добротата ти.

Тиел въздъхна тежко.

— Кралице, най-тежкото наследство на Лек е, че ни лиши от някои спомени и запечата в паметта ни други. Не сме господари на съзнанието си.

— Бих искала утре да се върнеш — каза тя след малко.

Той я погледна с обнадеждено лице.

— Ранмуд е мъртъв. Страницата е затворена, но загадката не е разрешена, защото някой продължава да преследва в града приятелите ми, търсещи истината. Не знам как ще се спогодим, Тиел. Не знам как ще се научим отново да си вярваме и разбирам, че не си способен да ми помагаш за всичко. Липсваш ми обаче и искам да опитаме.

Тънка струйка кръв се процеди отново, стекла се някъде отвисоко под ръкава на Тиел. Битърблу стана да си върви и очите й обходиха още веднъж стаята. Не успяваше да се отърси от усещането, че прилича на затворническа килия.

 

 

Тя тръгна към лечебницата. Огънят в мангалите затопляше стаята на Мадлен, осветена ярко в есенния сумрак и, както винаги, пълна с книги и документи. Убежище.

Мадлен си събираше багажа.

— Костите? — попита Битърблу.

— Да, кралице. Загадъчните кости. Сапфайър се прибра вкъщи да се подготви.

— Ще изпратя неколцина войници от лиенидската стража с вас, Мадлен, защото се безпокоя за Саф. Ще го наблюдаваш ли и ти обаче като лечител? Не съм наясно доколко умее да вади неща от водата, особено в студа, а се мисли за неуязвим.

— Непременно, кралице. А щом се върна, ще погледнем под гипса. Очаквам с нетърпение да изпробвам силата ви и да видя как са подействали лекарствата ми.

— Може ли да меся хляб, след като ми свалиш гипса?

— Ако съм доволна от напредъка ви, да, ще месите хляб. Затова ли дойдохте, кралице? Да поискате разрешение да месите?

Битърблу седна в края на леглото на Мадлен до планина от одеяла, листове и дрехи.

— Не — поклати глава тя.

— Така си и мислех.

Битърблу изрече думите наум, преди да ги произнесе гласно, притеснена да не би Мадлен да я сметне за луда.

— Възможно ли е човек да се порязва нарочно?

Ръцете на Мадлен застинаха. Тя се втренчи в Битърблу. Избута вещите върху леглото със силната си длан и се настани до нея.

— За себе си ли ме питате, кралице, или за някой друг?

— Знаеш, че не бих си причинила такова нещо.

— Бих се радвала наистина да го знам със сигурност, кралице — отвърна Мадлен и замълча с мрачно изражение. — Смятаме, че познаваме някои хора, а те често ни удивляват. Недоумявам как да ви обясня защо някой ще пожелае да се нарани. Дали е наказание за нещо, което човек е неспособен да си прости? Или външен израз на вътрешна болка? Или начин да осъзнаеш, че всъщност копнееш да живееш.

— Не го представяй като жизнеутвърдителен порив — прошепна гневно Битърблу.

Мадлен се вторачи в ръцете си — големи, силни и безкрайно нежни, както Битърблу знаеше от опит.

— За мен е облекчение, кралице, че вашите болки не ви подтикват да се наранявате.

— Защо да го правя? Глупаво е! — пламна от ярост Битърблу. — По-скоро бих сритала хората, които го правят.

— Така едва ли ще им помогнете, кралице.

 

 

Битърблу се върна в покоите си, втурна се в спалнята, затръшна и дори заключи вратата. Започна да дърпа трескаво плитките си, разплете косата, после задърпа наметалото и роклята си. По страните й се стичаха сълзи. Някой почука.

— Махай се! — изкрещя тя, сновейки напред-назад.

Как да му помогна? Попитам ли го направо, ще отрече. После ще се превърне в празна черупка и ще се разпадне.

— Кралице — обади се гласът на Хелда от другата страна на вратата. — Кажете ми, че сте добре, иначе ще накарам Бан да разбие ключалката.

Хем разплакана, хем засмяна, Битърблу намери халат и отвори вратата.

— Хелда, съжалявам, че проявих грубост — извини се тя на жената, застанала достолепно пред прага с ключ в ръка, обезсмислящ донякъде драматичната й заплаха. — Бях… разстроена.

— Хм… Е, имате достатъчно грижи, кралице. Съвземете се и елате в дневната, ако желаете. Бан е измислил място, където да скрием вашия Сапфайър, ако проблемът с короната се задълбочи.

 

 

— Катса го предложи, кралице — обясни Бан. — Дали ще приеме доброволно да се скрие в избрано от нас убежище?

— Вероятно. Ще се опитам да говоря с него. Къде е мястото?

— На Крилатия мост.

— На Крилатия мост ли? Тази част на града не е ли пренаселена?

— Намира се върху моста, кралице. Почти никой не стъпва там. А и мостът е подвижен, помните ли? От близката му страна има стая в кула — за човека, който задвижва моста. Катса я открила първия път, когато тръгнала към тунела. Пътят й минавал по моста, а нямала провизии за през онази нощ.

— Но нали Крилатият мост е достатъчно висок, та под него да преминат три кораба с разпънати платна един върху друг, без да го докоснат?

— Да — кимна кротко Бан. — Не очаквам да се наложи да вдигате моста. Тоест, никой не поглежда към стаичката в кулата. Обзаведена е, има посуда, тигани, печка и прочее. Типично за Лек да сложи там човек без работа. Обичайната нелогичност. Сега обаче стаята пустее. Според Катса е потънала под дългогодишен пласт прах. Тя разбила вратата и взела нож и още няколко неща, но другото е непокътнато.

— Започвам да харесвам предложението — кимна Битърблу. — На Саф ще му се отрази добре да постои в студена стая, да покиха и да размисли над грешките си.

— Във всеки случай е по-находчиво, отколкото да го скрием в дрешника ти, кралице. И ще е подготовка да го изведем в Естил.

Битърблу повдигна вежди.

— Май сте му измислили задача.

Бан сви рамене.

— Щяхме да му помогнем и без друго, кралице — сви рамене Бан, — защото ви е приятел. Има начин обаче и да го използваме.

— Ако се наложи да бяга, лично той би предпочел Лиенид, предполагам.

— Няма да го принуждаваме, кралице — успокои я Бан. — Нямаме полза от хора, които не искат да работят с нас. Той следва интуицията си. Това ни допада, но знаем също, че постъпва както пожелае. Кажете му за моста. Някоя нощ ще отида там да се уверя, че убежището е подходящо. Понякога най-видното място е най-доброто скривалище.

Същата нощ, вместо да разчита бродерии, Битърблу тръгна към художествената галерия. Не знаеше нито защо се запъти натам, нито защо е по роба и чехли. Хелда и Бан спяха, а Гидън имаше свои грижи. Тя усещаше смътна необходимост да поприказва с някого.

Хава обаче я нямаше.

— Хава? — извика тя веднъж-дваж, да не би момичето да се крие. Никакъв отговор.

Краката я отведоха пред гоблена с мъжа, нападнат от пъстроцветни зверове. За пръв път се запита дали не разглежда истинска история.

Чу изщракване и гобленът се раздвижи, изду се. Зад него имаше някого.

— Хава? — прошепна тя.

Излезе Фокс и примижа, заслепена от лампата й.

— Кралице!

— Фокс… Откъде изскочи?

— Има вита стълба. Слиза чак до библиотеката, кралице — отговори Фокс. — За пръв път се спускам по нея. Орник ми каза, че е там, кралице. Минава и край покоите на лейди Катса. Понякога я използва Съветът. Ще ми позволят ли някога да присъствам на сбирките им, кралице?

— Принц По ще реши — отвърна безизразно Битърблу. — И другите. Срещала ли си се с тях, Фокс?

— Не познавам принц По — каза Фокс и премина към останалите.

Битърблу я слушаше с половин ухо, понеже само По имаше значение. Съжали, че не го е помолила да поговори с Фокс, преди да замине. Разсея се и защото нещо съвсем отвлечено обсеби мислите й — представяше си скрити входове зад диви, странно оцветени създания. Вратата към стълбището на Лек, скрита зад синия кон в дневната й. Тайният вход към библиотеката, скрит зад гоблена с огненокосата жена. Странните, пъстроцветни насекоми по плочките в банята на Катса, а сега — врата в стената зад ужасната сцена с пъстроцветните чудовища.

— Извинявай, Фокс, но съм изморена — прекъсна я Битърблу. — Време е да си лягам.

Върна се в покоите си и взе ключовете. Излезе пак край стражите си, спусна се по стълбите, прекоси лабиринта. Стараеше се да не бърза, защото бе глупаво да възлага надежди на необосновано хрумване.

Застана пред малката сова от гоблена, повдигна долния край на тежката тъкан и се провря зад нея.

Не виждаше нищо и цяла минута киха от прахоляка. Очите й сълзяха, носът й течеше като чешма. Притисната към стената и полузадушена от произведението на изкуството, тя се запита какво, в името на небесата, очаква да последва? Да се отвори врата? Тунел от светлина? Опипай, помисли си. По отвори вратата зад ваната на Катса, като натисна плочка. Опипай стената. По-нагоре! Лек беше по-висок от теб!

Дланите й обходиха стената и не откриха нищо, освен гладко дърво. Обезсърчи се и я обзе известно смущение. Ами ако някой умен човек, на чието мнение държи, влезе ненадейно в стаята, види издутината зад гоблена, повдигне го и открие кралицата по роба да опипва ламперията на стената? Или, по-лошо, ако я вземат за крадец и започнат да я налагат през гоблена? Ако…

Пръстът й закачи грапавина върху дървото — много нависоко, защото се надигаше на пръсти. Тя се пресегна нагоре, доколкото ръстът й позволяваше, и пъхна показалец в отвора. Чу се изщракване, последвано от завъртане. Пред нея зейна помещение.

Изпълзя обратно в стаята да вземе фенера. Върна се зад гоблена и повдигна лампата. Тя освети виеща се надолу каменна стълба.

Битърблу стисна зъби и заслиза. Искаше й се да има свободна ръка, за да се подпира на стената. Накрая стълбището я доведе до прав, полегат, каменен проход. Продължи напред и откри, че на места има завои и стъпала. Вървеше все надолу, ала се затрудняваше да определи къде се намира спрямо покоите на Лек.

Лампата й освети сияйно изображение върху стената и тя спря да го разгледа. Картината бе нарисувана директно върху камъка. Глутница сребристи, златисти и бледорозови вълци виеха към сребърна луна.

Опитът й подсказа да не подминава картината, без да пробва. Остави фенера на земята и прокара ръка по камъка, търсейки нещо особено. Пръстът й напипа отвор в единия край на картината. Отворът имаше необичайна форма. Позната. Битърблу проследи с показалец ръбовете и разбра, че е ключалка.

Задъхана от вълнение, извади ключовете от джоба на робата. Отдели третия ключ от другите, пъхна го в ключалката и внимателно го завъртя. Чу изщракване. Каменната стена пред нея хлътна навътре.

Битърблу вдигна отново лампата и се провря в килер с нисък таван. По стената в дъното се редяха рафтове с книги с кожени подвързии. Остави лампата на пода. Взе напосоки една книга и коленичи. Вече цялото й тяло трепереше. Под кожената подвързия бяха подредени листове. Разгърна ги несръчно и поднесе един под светлината на лампата. Видя заврънкулки, странни наклонени черти, овали и тирета.

Спомни си — странния, завъртян почерк на баща си. Веднъж бе хвърлила в огъня писанията му. Тогава не бе успяла да ги разчете. Сега разбра защо.

Още шифровани тайни, помисли си Битърблу. Тайните на татко са записани в шифър.

Дори да не е останала никоя от жертвите на Лек, която да ми разкаже какво е правел, дори никой да не поиска да ми разкрие тайните, които всички се опитват да потулят, тайните, уловили всички в капана на болката, Лек ще ми ги разкаже. Тайните му ще ми кажат как е съсипал така кралството ми. И най-сетне ще разбера.