Кристин Кашор
Лазурна (22)

20.

Дъхът на Битърблу секна и за миг тя видя звезди.

Обърна се с гръб към съдиите, залата и галерията и се олюля зашеметено към масата зад подиума, където стояха чиновниците, та възможно най-малко хора да забележат изумлението й. Хвана се за масата да не падне, взе писалка, натопи я в мастило и започна да драска. Преструваше се, че си води бързо бележки, записва нещо жизненоважно, което току-що си е спомнила. Никога не бе стискала толкова силно писалка.

Когато белите й дробове склониха да поемат отново въздух, тя прошепна:

— Кой го е ударил?

— Ако седнете, кралице, ще зададем въпроса на обвиняемия — чу гласа на лорд Пайпър.

Битърблу се обърна внимателно с лице към изправената на крака зала.

— Отговори ми веднага — заповяда тя.

— Хмм… — Пайпър я изгледа учудено. — Обвиняемият да уведоми кралицата!

Кратка тишина. Тя не искаше да поглежда отново към Саф, ала бе невъзможно. Устата му приличаше на кървава яма, подутите клепачи почти скриваха едното му око. Палтото му — познато й до болка — бе разкъсано на рамото и лекьосано със засъхнала кръв.

— Монсийските стражи ме раниха — каза той и след миг додаде: — … Кралице. После повтори втрещен: — Кралице… кралице…

— Достатъчно — прекъсна го сурово Пайпър.

— Кралице — Саф се стовари рязко върху стола, разкикоти се истерично и добави: — Как можахте…

— Не те е ударила кралицата — скастри го Пайпър, — а и да те е ударила, не е твоя работа да я разпитваш. Стани, човече. Покажи уважение!

— Не, всички да седнат — нареди Битърблу.

Последва протяжен миг тишина. После стотици хора насядаха припряно. Тя забеляза в залата Брен, златокоса, с изопнато лице, седнала четири-пет реда зад брат си. Улови погледа й. Брен й отвърна с изражение, все едно се кани да я заплюе в лицето. Битърблу внезапно си представи как Теди лежи в стаята си. Колко ли ще се разочарова, когато разбере истината?

Вкопчила се в собствените си пръсти, Битърблу пристъпи към стола си и също седна. После скочи сепнато и пак седна — този път не върху сабята си. По? Чуваш ли ме? Ела! Ела бързо!

Без да затваря ума си за По, ала насочила вниманието си към многобройната стража около Саф, тя попита:

— Кой от вас, войници, ще обясни защо сте наранили този мъж?

Един от войниците стана и отправи към нея видимо насинените си очи.

— Кралице, аз съм капитанът на отряда — представи се той. — Затворникът оказа съпротива. Толкова яростна, че изпрати един от другарите ни в лечебницата със счупена ръка. Иначе нямаше да го докоснем.

— Каква подлост! — възкликна изумено Саф.

— Спри! — изкрещя Битърблу, изправи се и размаха показалец на стража, вдигнал юмрук да удари отново Саф. — Каквото и да говори — каза тя на войника, макар да разбираше отлично кого има предвид обвиняемият, — отсега нататък ще използвате сила срещу затворници само за самозащита.

О, По. Той не ме улеснява. Реши ли да разкрие истината, не знам какво да правя. Да се престоря, че е луд? Лудостта му няма да ми помогне да го освободя.

Всички бяха наставали отново. Прииска й се да изкрещи. Отпусна се на стола и продължи:

— Какви показания съм пропуснала? Кого се предполага, че е убил?

— Инженер в Източния град на име Айвън, кралице — отговори Пайпър.

— Айвън! Онзи, който построи мостовете и открадна дините? Той ли е мъртъв?

— Да, кралице. Същият Айвън.

— Кога са го убили?

— Преди две нощи, кралице.

— Преди две нощи — повтори Битърблу и после разбра какво означава това. Впи очи в Пайпър. — По кое време?

— Малко преди полунощ, кралице, под часовниковата кула на Чудовищния мост. Свидетел е видял всичко. Часовникът е ударил полунощ секунди след убийството.

Сърцето й потъна в краката, в пода, в земята под замъка. С усилие на волята насочи поглед към Саф. И, да, той, разбира се, се втренчи в нея със скръстени ръце, разкървавената му уста се изкриви в противна усмивка. Саф знаеше отлично, че в полунощ преди два дни държеше ръцете й върху покрива на печатницата, отговаряше на третия й въпрос и я уверяваше, че няма да се изтърколи в бездната. Подхвърли й часовника си, за да я разсее и да уталожи страха й от височини. Заедно чуха камбаната на часовника.

О, По, не разбирам какво става тук. Някой лъже. Какво да правя? Кажа ли истината, съветниците ми ще разберат, че съм се измъквала тайно от двореца. Непоносимо ще е да научат, никога вече няма да ми се доверяват, ще се препират с мен за всичко, ще се опитват да ме контролират. И цялото кралство ще ме одумва как имам тайна афера с лиенидски моряк-крадец. Никой няма да ми вярва. Ще посрамя и себе си, и хората, които ме подкрепят. Как да постъпя? Има ли изход?

Къде си?

Не ме чуваш, нали? Не идваш…

— Обвиняемият представи алиби, кралице — продължи Пайпър. — Твърди, че е съзерцавал звездите с приятел. Въпросният приятел, с когото били на покрива, живеел в двореца, ала не знаел истинската му самоличност. Вироглаво отказва да опише приятеля, та да го издирим. С други думи, всъщност няма алиби.

С други думи, дори обвинен в убийство, Саф защитаваше тайните на приятелите си. Макар да не са му оказали честта да споделят тайните си с него.

Изражението на Саф не се промени — стана само по-сурово, по-напрегнато и по-горчиво усмихнато. По него не се четеше нежност към нея. Нежността бе за Искрица, а Искрица вече я нямаше.

По. Нямам избор.

Битърблу се изправи и наред:

— Всички да останат седнали. — Не успяваше да овладее разтрепераното си тяло. За да не сключи ръце, хвана дръжката на сабята. Погледна към Саф и изрече: — Знам името на приятеля му.

Вратите в дъното на залата се отвориха рязко и По нахлу през тях. Всички присъстващи се обърнаха назад, проточили шии да видят източника на трясъка. Застанал между пейките, с охлузено лице и запъхтян, По извика на Битърблу.

— Братовчедке! Вратите ви заяждат!

Престори се, че обхожда с очи множеството. Последва най-майсторското отиграване на стъписано разпознаване, което Битърблу бе виждала през живота си. Тялото на По застина, а по лицето му се изписа съвършено изумление.

— Саф! — възкликна той. — Велики морета! Ти ли си това? Не те обвиняват в нещо, нали?

Битърблу разбираше, че облекчението й е преждевременно. Все пак не изпитваше друго чувство, когато седна отново. Не смяташе да казва нищо, докато не разбере какво точно е намислил По. Произнесе само една дума: „Пайпър“, та съдията да повтори обвиненията срещу Саф, а По да изиграе драматично ролята на удивен и ужасен приятел.

— Но това е невъзможно! — По застана до затворника, който се пулеше срещу него, все едно е танцуваща мечка, изскочила от торта. С едно плавно движение По прескочи ограждението около обвиняемия, разблъска смаяните, ставащи на крака стражи и улови рамото на Саф. — Защо ме защитаваш, човече? Не знаеш ли какво се случва с убийците в Монсий? Кралице, той не е убиец. Наистина беше на покрива онази нощ точно както твърди, а аз бях с него.

 

 

Благодаря, По. Благодаря. Благодаря.

Чувстваше се като хартиената птица, която По хвърляше към стената. Уплаши се да не би да се плъзне по ръба на стола и да се просне на пода.

Между По и съдиите й се бе разразил яростен спор.

— Не ви касаят съображенията ми — отвърна безизразно По, когато лорд Куол го попита с мазна усмивка защо в полунощ е съзерцавал звездите с моряк от покрив в Източния град. — И това няма нищо общо с въпроса дали Саф е невинен, или виновен. — Последва: — Откога сме приятели ли? Какво имате предвид? Не сте ли го питали? — Не знаем дали са го питали, рече му мислено Битърблу, ала По явно вече бе разбрал, че не са — за щастие — и продължи невъзмутимо: — Запознахме се през онази нощ. Чудно ли е, че се разговорихме? Вижте го! Никога не пренебрегвам сънародник!

Не привличай ненужно внимание към него, По. Той не го приема добре.

Очевидната изненада на По да види новия си най-добър приятел на подсъдимата скамейка, обвинен в убийство, бе добре изиграна, ала бледнееше в сравнение с удивлението на Саф от факта, че Даровитият лиенидски принц стои до него, знае кой е, твърди, че са другари, запознат е с местонахождението му преди две нощи и лъже Дворцовия съд, за да го спаси.

Куол попита По дали е в състояние да осигури още свидетели.

По пристъпи крачка напред.

— Срещу мен ли е процесът? Да не би да смятате, че двамата сме убили жертвата?

— Не, принце, в никакъв случай. Но е разбираемо да изпитваме недоверие към лиенидски Даровит, който твърди, че няма Дарба — обясни съдия Куол.

— Кога съм отричал да имам Дарба?

— Никога, принце. Говоря за обвиняемия.

По се обърна към Саф.

— Саф? Наистина ли каза на съдиите, че нямаш Дарба?

Саф преглътна.

— Не, принце — прошепна той. — Казах само, че не знам каква е Дарбата ми, принце.

— Схващате ли разликата, съдия Куол? — осведоми се саркастично По.

— И все пак обвиняемият несъмнено лъже, принце, защото твърдеше, че истинската ви самоличност му е неизвестна.

— Причината е очевидна — за да ме защити — възрази нетърпеливо По. — Предан е до крайност.

— Принце, предпочитам да ме осъдят за неизвършено престъпление, отколкото да ви изложа на опасност — вметна окаяно Саф.

О, приключвай, По, помоли го мислено Битърблу. Непоносимо жалък е!

По се извърна към Битърблу и по лицето му се изписа мимолетна ирония. Учудена, Битърблу огледа по-внимателно Саф. Смирението му сигурно бе престорено. Възможно ли бе обаче Саф да играе роля в такъв момент?

— Гордее се с лъжите си! — констатира триумфално Куол.

Битърблу се отказа от опитите да гадае искрени ли са чувствата на когото и да било. Личеше само, че на По му е дошло до гуша от Куол. Той прескочи отново ограждението около скамейката на подсъдимите — не толкова елегантно като първия път — и застана пред подиума.

— Какво има? — обърна се към Куол. — В истинността на показанията ми ли се съмнявате?

Куол раздвижи устни с известно усилие.

— В никакъв случай, принце.

— Значи признавате, че той е невинен, ала не слагате точка. Защо не го харесвате? Защото е Даровит? Или защото е лиенид?

— Странен лиенид — отбеляза Куол с нотка на презрение, издаваща известно незачитане.

— Вероятно според вас, но нямаше да носи пръстените и златните обеци, ако лиенидите не го смятаха за лиенид — поясни хладно По. — Много лиениди изглеждат точно като него. Докато вашият монсийски крал избиваше безогледно поданиците си, нашият лиенидски крал разтвори обятията си за Даровитите, потърсили свободата. Лиенид е причината кралицата ви да е жива днес. Лиенидската й майка е имала по-силно съзнание от всички вас. Монсийският ви крал уби сестрата на моя баща. Кралицата ви е наполовина лиенид!

По, рече мислено Битърблу, вече изцяло объркана. Не смяташ ли, че излязохме съвсем от коловоза?

— Монсийският ви свидетел е престъпен лъжец — Той посочи широкоплещест, привлекателен мъж на първата редица в залата.

По! Никой не ти е казал кой е очевидецът!

Битърблу скочи на крака, принуждавайки всички да се замислят дали да станат, или не, вместо върху необичайната прозорливост на По. Опомни се, укори го тя.

— Арестувайте свидетеля — нареди тя на стражите около Саф — и пуснете обвиняемия. Свободен е да си върви.

— Той счупи ръката на монсийски войник, кралице — напомни й Пайпър.

— Който го е арестувал за неизвършено убийство!

— Все пак не бива да поощряваме такова поведение, кралице. Освен това обвиняемият излъга съда.

— Осъждам го на подуто око и окървавена уста. Получил си е наказанието! — Битърблу прониза Пайпър с поглед. — Свободен е да си върви, ако няма други възражения.

Пайпър прочисти гърло.

— Приемам решението ви, кралице.

— Отлично — кимна Битърблу.

Обърна се и без да поглежда никого — нито По, нито Саф, нито ококорените хора в залата — излезе с отсечена стъпка през вратата зад подиума.

По, не му позволявай да си тръгне. Искам да поговоря насаме с него. Доведи го в покоите ми.