Кристин Кашор
Лазурна (4)

2.

Никога не беше виждала мостовете отблизо. През ежегодните обиколки не бе минавала по улиците на Източния град. Познаваше мостовете само от височината на кулата, гледаше ги от небето и се питаше дали изобщо са истински. Сега, застанала в основата на Крилатия мост, тя прокара пръсти по студените мраморни парчета, изграждащи гигантските темели.

И привлече внимание.

— Махай се — тросна се мъж, излязъл през прага на една от мръсните белокаменни сгради, сместени натясно между колоните на моста. Изпразни кофа в канавката. — Нямаме нужда от откачалки.

Отношението към човек, чието единствено престъпление е докосването на мост, й се стори възгрубо, но Битърблу продължи смирено напред, за да прекрати срещата. По това време ужасно много хора изпълваха улиците. Всички я плашеха. Стараеше се да ги заобикаля, придърпваше качулката над челото си и се радваше, че е дребничка.

Високи, тесни постройки се подпираха, долепени една до друга, и рядко предлагаха изглед към реката. На кръстовищата улиците се разклоняваха в различни посоки, умножавайки възможностите. Тя реши засега да не се отдалечава от реката, защото подозираше, че иначе ще се изгуби и обърка. Подмамваха я обаче лъкатушните алеи, изчезващи в мрака.

Реката я отведе до следващия колос в списъка й — Чудовищния мост. Сега Битърблу попиваше повече подробности, осмеляваше се дори да погледне лицата на хората. Съзираше лукавство, припряност, изтощение, умора. Виждаше и празни и безизразни очи. Постройките, предимно от бял камък, но и дъсчени, се издигаха, облени в жълтеникаво сияние, а краищата им се стопяваха в сенките. Смути се колко излинели и запуснати изглеждат.

Озова се пред странното място за истории под Чудовищния мост, понеже обърка посоката. Всъщност и Лек изигра роля. Отскочи в странична алея да избегне двамина едри, пъргави мъже и се оказа в капан, когато и те свърнаха след нея. Размисли, разбира се, дали да не се върне обратно покрай тях, но за да не привлича внимание, продължи забързано напред, преструвайки се, че знае къде отива. За жалост уличката свърши внезапно пред врата в каменна стена, охранявана от мъж и жена.

— Е? Какво искаш? Ще влизаш ли, или не? — попита я мъжът, когато тя запристъпва объркано от крак на крак.

— Просто се разхождам — прошепна Битърблу.

— Добре — кимна мъжът. — Върви си по пътя тогава.

Тя се обърна послушно, а мъжете подире й я заобиколиха и вратата се отвори да ги пусне вътре. После се затвори и пак се открехна пред малобройна весела група младежи. Отвътре долетя глас — дълбок, дрезгав, неразбираем, ала мелодичен като на обветрено старо дърво. Интонацията напомняше разказвач на история.

Сетне гласът произнесе разбираема дума — „Лек“.

— Вътре — заяви тя на мъжа, взела мигновено безразсъдно решение.

Той сви безразлично рамене, сякаш му е все едно, стига тя да тръгне нанякъде.

И така, Битърблу последва името на Лек и за пръв път влезе в стая за истории.

Приличаше на кръчма, с тежки дървени маси, столове и бар, осветен от стотици лампи и препълнен с мъже и жени — прави, седнали, сновящи насам-натам, облечени неугледно, отпиващи от чаши. Полазиха я тръпки от дълбокото облекчение, че е влязла просто в гостилница.

Вниманието на присъстващите бе погълнато от разказвача, застанал до бара. Имаше грозновато, сипаничаво лице, което някак се разхубавяваше, докато говори. Битърблу позна историята, но не й се довери веднага не защото сюжетът изглеждаше неправдоподобен, а понеже мъжът имаше едно тъмно и едно бледосиньо око. Каква Дарба притежаваше? Красив глас ли? Или нещо по-зловещо, омайващо слушателите?

Битърблу умножи 457 по 228, за да провери как ще се почувства след това. Отне й минута. 104 по 196. Подбираше числата напосоки. Не изпита усещане за празнота или замъгляване. Съсредоточаването й върху числата изглежда не превъзхождаше другите й възприятия. Значи Дарбата наистина беше чисто и просто красив глас.

Ненадейно раздвижване около входа избута Битърблу към бара. Пред нея внезапно застана жена и я попита какво ще поръча.

— Сайдер — отвърна Битърблу, съобразявайки бързо, че едва ли е нормално да не поиска нищо.

О, но имаше спънка, понеже жената щеше да очаква да й платят сайдера, нали? Кога за последно в джобовете й имаше монети? Битърблу не успя да си спомни. Кралиците не се нуждаят от пари.

Мъжът на бара до нея се оригна и несръчните му пръсти разпиляха няколко монети върху тезгяха. Без да се замисли, Битърблу облегна ръка върху плота и широкият й ръкав покри двете монети, най-близо до нея. После другата й длан се плъзна под ръкава и прибра монетите в шепа. След миг те бяха в джоба й, а празната й ръка почиваше невинно върху тезгяха. Озърна се, уж небрежно, и улови погледна на младеж, втренчен в нея с лека усмивка. Облягаше се на бара под прав ъгъл от нея, откъдето я виждаше отлично. В полезрението му попадаха съседите й, а вероятно и простъпките й.

Тя отвърна очи, пренебрегвайки усмивката му. Жената й донесе сайдера и Битърблу пусна монетите върху тезгяха, решила да се довери на съдбата, че са достатъчно. Жената ги взе и й върна по-дребна монета. Битърблу сграбчи и нея, и чашата, отдалечи се от бара и избра ъгъл в дъното, където имаше повече сенки, по-широк обзор и по-малко любопитни.

Позволи си да се отпусне и да се вслуша в историята. Беше я чувала неведнъж; тя самата я бе разказвала. Описваше — вярно — как баща й дошъл в Монсийския кралски двор като малко момче. Молел за помощ, едното му око били закрито с превръзка, не обяснявал кой е и откъде идва. Очаровал краля и кралицата със съчинени от него увлекателни истории за земи, където животните са яркоцветни, сградите — просторни и високи като планини, а величествени армии изскачат от процепи в скалите. Никой не знаел кои са родителите му, защо носи превръзка и защо разказва такива истории, но го обикнали. Кралят и кралицата нямали деца. Осиновили Лек и когато навършил шестнайсет, кралят, понеже нямал живи роднини, го посочил за свой наследник.

Няколко дни по-късо кралят и кралицата издъхнали от загадъчна болест. Никой в двореца обаче не се усъмнил. Съветниците на Стария крал се хвърлили в реката, защото Лек умеел да кара хората да правят такива неща. Възможно бе и да ги е блъснал в реката, а на свидетелите да е внушил, че са видели съвсем друго. Самоубийство, а не убийство. Започнало трийсет и пет годишното управление на Лек, гибелно за съзнанието на поданиците му.

Битърблу бе чувала историята и преди, ала като обяснение. За пръв път я слушаше представена толкова ярко — самотните, остарели крал и кралица, нежната им обич към момчето; съветниците, мъдри и разтревожени, предани на краля и кралицата. Разказвачът описваше Лек отчасти какъвто беше и донякъде, какъвто Битърблу знаеше, че не е. Не се кикотеше и не потриваше злорадо длани, както твърдеше мъжът. Беше по-просто устроен. Говореше кратко, с безизразна прецизност. Спокойно осъществяваше необходимото, за да подреди нещата, както му е угодно.

Моят баща, помисли си Битърблу. После внезапно опипа монетата в джоба си, засрамена от кражбата. Спомни си, че и пелерината с качулката е открадната. И аз вземам, както ми е нужно. От него ли съм го наследила?

Младежът, разбрал, че е крадла, я разсейваше. Не умееше изглежда да стои на едно място, непрекъснато обикаляше из помещението, провираше се край хората, а те се отдръпваха да му сторят път. Лесно го следеше, понеже изпъкваше сред другите посетители — лиенид и същевременно не съвсем лиенид.

Лиенидите — почти без изключение — бяха тъмнокоси и сивооки с красиви очи и характерни чупливи кичури като Скай, като По; носеха златни обеци и златни пръстени, независимо дали са мъже или жени, благородници или обикновени граждани. Битърблу бе наследила лиенидските черти, тъмната коса и сивите очи на Ашен, макар те да изглеждаха по-незабележителни у нея. Във всеки случай повече приличаше на лиенидка от младежа.

Той имаше кафява като мокър пясък коса, опалена от слънцето, почти побеляла по краищата и луничава кожа. Чертите на лицето му, макар и приятни, не бяха лиенидски. Златните зрънца обаче, проблясващи в ушите му, и пръстените бяха безспорно лиенидски. Очите му, невероятно, ненормално пурпурни, веднага издаваха, че е необикновен. После, свикнеше ли човек с несъответствията, забелязваше различния оттенък на очите му. Беше Даровит, разбира се. И лиенид, но не по рождение.

Битърблу се почуди каква ли е Дарбата му.

Той се провря край мъж, отпиващ жадно от чаша, и Битърблу го зърна да бърка в джоба му, да изважда нещо и да го пъха под мишницата си удивително бързо. Младежът вдигна очи, срещна нейните и разбра, че е видяла. Този път не се подсмихна. Лицето му излъчваше студенина, предизвикателство и заплашителност, изразена с едва доловимо повдигане на веждите.

Той се обърна с гръб към нея и тръгна към вратата, където положи длан върху рамото на млад мъж с чорлава тъмна коса. Очевидно бяха приятели, защото излязоха заедно навън. Решила да види къде отиват, тя остави сайдера и ги последва. Те обаче бяха изчезнали в мрачната алея.

Изгубила представа за времето, тя се запъти към замъка, но спря пред подвижния мост. Преди осем години бе застанала на същото място. Краката й помнеха и понечиха да я отведат към Западния град както през онази нощ с майка й. Поискаха да тръгнат край реката на запад, докато градът остане далеч назад, да прекосят възвишенията и равнината към горите. Битърблу изпита неудържимо желание да се върне на мястото, където баща й простреля майка й в гърба. Изпрати стрелата си от седлото на коня, докато майка й се опитвала да избяга в снега. Битърблу не го видя. Тя се криеше в гората, както Ашен й бе казала. По и Катса обаче бяха видели. Понякога По й разказваше тихо, уловил ръцете й. Сцената изплуваше толкова често в представите й, че Битърблу я чувстваше като спомен. Ала тя не беше спомен. Битърблу я нямаше там, не бе изкрещяла, както си въобразяваше. Не беше скочила пред стрелата, не бе избутала майка си от пътя й, не беше хвърлила нож, за да го убие навреме.

Часовник удари два и изтръгна Битърблу от унеса. На запад не я чакаше нищо — само дълъг и труден преход и спомени, пронизващо остри дори от разстояние. Тя прекоси с натежали стъпки моста.

В леглото се прозя изтощено и отначало не разбра защо не заспива. После усети защо — улиците, пълни с хора, сенките на мостовете и сградите, гласът на разказвача на истории и вкусът на сайдера, страхът, обагрил цялото й приключение — тялото й туптеше в ритъма на живия нощен град.