Кристин Кашор
Лазурна (40)

38.

Тя влезе бързо в дневната. Короната лежеше върху килима, а листовете от Дийт ги нямаше.

Върна се пак в преддверието и излезе в коридора. Прекоси го почти до края и се върна. Претича край стъписаните си лиенидски стражи и задумка по вратата на Гидън. Не спря да блъска с юмруци, докато Гидън не отвори вратата, чорлав и бос, очевидно полузаспал.

— Отиди в библиотеката да провериш дали Дийт е в безопасност — разпореди тя.

— Добре — примигна объркано той.

— Видиш ли Тиел, спри го и не го пускай да ходи никъде. Разбра за дневниците и мисля, че се кани да направи нещо ужасно, Гидън, но не знам какво.

Тя хукна отново.

Влетя в чиновническите кабинети.

— Къде е Тиел? — попита.

Всички лица се обърнаха към нея. Руд се изправи и отговори тихо:

— Мислехме, че е при вас, кралице. Каза ни, че отива да ви намери и да говори с вас.

— Дойде и си тръгна. Не знам къде отиде и какви са намеренията му. Дойде ли тук, не го пускайте да си върви. — Битърблу се обърна към Холт, който седеше на стол до вратата, втренчен замаяно в нея. Сграбчи го за ръката. — Моля те, Холт, не го пускай никъде.

— Няма, кралице — обеща Холт.

Битърблу излезе от кабинетите, изпълнена със съмнение. Потърси Тиел в покоите му, ала не го откри и там.

Въздухът в големия двор я смрази. Стражи от пожарната команда влизаха и излизаха тичешком от библиотеката.

Битърблу се втурна след тях през димната завеса и видя Гидън, коленичил на пода над тялото на Дийт.

— Дийт! — извика тя и се хвърли до него; сабята й се блъсна в пода и изтрака шумно. — Дийт!

— Жив е — успокои я Гидън.

Разтреперана от облекчение Битърблу прегърна изпадналия в несвяст библиотекар и го целуна по бузата.

— Ще оцелее ли?

— Ударили са го по главата и ръцете му са ожулени, но това е всичко. Ти добре ли си? Изгасиха пожара, но пушекът не се е разнесъл.

— Къде е Тиел?

— Беше избягал, когато дойдох, кралице. Писалището гореше, а Дийт лежеше на пода зад него. Измъкнах го оттам. После изтичах в големия двор, извиках пожарната команда и откраднах палтото на някакъв клетник, за да гася пламъците с него. Съжалявам, кралице, но повечето дневници изгоряха.

— Няма значение. Спасил си Дийт — при тези думи тя за пръв път погледна Гидън и извика — дълбока рана зееше в скулата му.

— Котката ме нападна, кралице — обясни той. — Глупаво същество. Криеше се под горящото писалище.

Битърблу прегърна Гидън.

— Спасил си и Обичливко.

Покрит със сажди и кръв, обгърнал с ръце разплаканата кралица, Гидън кимна утешително.

— Да, всички са в безопасност.

— Ще останеш ли да наглеждаш Дийт?

— Къде отиваш?

— Да намеря Тиел.

— Кралице, Тиел е опасен. Изпрати монсийската стража.

— Не се доверявам на монсийските стражи. Вярвам само на приятелите си, Гидън. Той няма да ме нарани.

— Не си сигурна.

— Сигурна съм.

— Вземи лиенидската стража — Гидън се взря сериозно в лицето й. — Обещай ми да вземеш лиенидската стража.

— Няма. Обещавам ти обаче да остана невредима.

Придърпа лицето му надолу и го целуна по челото, както бе целунала Дийт. После се втурна навън.

 

 

Не знаеше как е разбрала, но беше сигурна. Нещо в сърцето й, стаено под болката от предателството и по-силно от нея й говореше. Страхът й нашепваше къде е Тиел.

Все пак прояви предвидливост и преди да прекоси подвижния мост пред дворцовата порта, спря пред един удивен лиенидски страж, който не се извисяваше като исполин над нея, и поиска палтото му.

— Размислете, кралице — настоя той, докато й помагаше да го облече. — Задава се снежна фъртуна.

— Тогава ми дай шапката и ръкавиците си — отсече тя — и влизай вътре да се стоплиш. Оттук ли мина Тиел?

— Не, кралице — поклати глава стражът.

Значи бе излязъл през тунела. Битърблу надяна шапката и ръкавиците и хукна на изток.

 

 

Стълбите за пешеходци на Крилатия мост започваха от солидната му каменна основа. Нямаха парапет, а под тъмните сенки на гъстите облаци вятърът не успяваше да реши от коя посока да задуха.

Големи стъпки се бяха отпечатали върху пресния сняг по стъпалата.

Битърблу бръкна под палтото, извади сабята от ножницата, стисна я и се почувства по-силна. Вдигна крак и стъпи в първата диря от Тиел. После във втората и третата.

На върха на стълбите мостът сияеше в бяло и синкаво, а вятърът виеше.

— Не се страхувам от височини! — извика тя на вятъра.

Лъжата, изкрещяна с пълно гърло, раздвижи спотаената й някъде надълбоко смелост и тя извика отново. Вятърът изпищя, за да заглуши гласа й.

През снежната пелена различи човек на моста, далеч пред нея. Мостът представляваше тясно, хлъзгаво възвишение от мрамор, което трябваше да изкатери, за да стигне до Тиел.

Застанал на ръба на моста, Тиел сграбчи парапета с две ръце и Битърблу се втурна напред, стиснала сабята. Крещеше думи, ала Тиел нямаше как да ги чуе. Под трополящите й крака внезапно се появиха дъски — стъпките й тътнеха по-глухо върху лепкавия сняг по тях. Тиел облегна коляно върху парапета и тя се спусна още по-бързо към него, доближи го, стисна ръката му и го дръпна назад. Той извика от изненада, изгуби равновесие и олюлявайки се, отстъпи от перилата. Застанала пред него, опря върха на сабята си в гърлото му, независимо колко безсмислено бе да заплашваш да нараниш човек, решил да се самоубие.

— Не! Недей, Тиел!

— Защо си тук? — По лицето му се стичаха сълзи. Не носеше палто и се тресеше от студ. Влажният сняг сплъстяваше косата му и чертите му изпъкваха по-остро като на жив скелет. — Защо не успявам да ти спестя нищо? Не биваше да ме виждаш!

— Спри, Тиел! Какво правиш? Тиел! Прощавам ти!

Той отстъпи назад, а тя го последва със сабята, докато гърба му опря в отсрещния парапет.

— Не можеш да ми простиш. Престъпленията ми са непростими. Прочете думите му, нали? Знаеш какво ни караше да правим.

— Принуждавал ви е да ги лекувате, за да продължава да ги измъчва — отвърна тя. — Карал ви е да гледате как ги реже и изнасилва. Не си виновен, Тиел!

— Не — очите му се разшириха. — Не, той ни гледаше. Ние ги порязвахме и ги изнасилвахме. Деца! — изкрещя той. — Момиченца! Виждам лицата им!

Битърблу окаменя.

— Какво? — възкликна, разбрала най-сетне истината. — Тиел! Лек ви е принуждавал да измъчвате жертвите му?

— Аз му бях любимец — обезумял, Тиел разкриви лице. — Той ми внушаваше да изпитвам удоволствие. Още го усещам, когато виждам лицата им!

— Тиел, той те е принуждавал! Бил си оръдие в ръцете му!

— Бях страхливец — извика отчаяно той. — Страхливец!

— Не си виновен, Тиел! Той е откраднал истинската ти същност!

— Аз убих Ранмуд. Аз го блъснах от този мост, за да не те нарани. Убих мнозина. Опитвах се да залича спомена, да го прогоня, но той расте и се изплъзва от ръцете ми. Не исках да изрека толкова лъжи! Исках всичко да приключи. Но няма край!

— Тиел, няма непростими неща — каза тя.

— Има — той поклати глава. — Опитах, кралице. Опитах, но раната не заздравява.

— Тиел — разплака се и тя. — Моля те, позволи ми да ти помогна. Нека слезем от моста.

— Ти си силна. Ще поправиш грешките. Ти си истинска кралица като майка си. Бях тук, когато тялото й изгаряше. Той я запали на Крилатия мост. Бях тук и гледах. Дойдох да я почета. Правилно е, че мен никой няма да изпрати с почит.

Той се обърна към парапета.

— Не! Недей, Тиел! — извика тя, захвърли безполезната сабя и го сграбчи. Прииска й се нещо от нея — продължение на духа или на душата й — да се протегне навън и да го обвие, да го спре, да го задържи върху моста. Да го задържи тук с любовта си. Недей да се противиш, Тиел. Не се бори с мен. Остани тук, остани тук! Не бива да умираш!

Той се откопчи от пръстите й, блъсна я и я запрати на земята.

— Пази се, Битърблу. Освободи се от миналото — заръча й за последно.

Хвана се за парапета, повдигна се, прекрачи го и полетя към реката.