Кристин Кашор
Лазурна (31)

29.

Когато Битърблу влезе, младият мъж, седнал до входа на казармите на монсийската стража, си гризеше ноктите, но щом я видя, отпусна припряно ръка и се изправи, катурвайки чаша.

— Къде е капитан Смит? — попита тя, докато сайдерът се изливаше и капеше навсякъде.

— Замина да разследва криминален случай в сребърните рафинерии на юг, кралице — обясни войникът, оглеждайки нервно неразборията. — Мисля, че са замесени пирати.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, кралице.

— И кога ще се върне?

— Трудно е да се каже, кралице — войникът изопна рамене и я погледна право в лицето. — Понякога разследването се проточва.

Произнасяше твърде гладко и енергично думите, все едно е репетирал реплики от пиеса. Битърблу не му повярва.

Отби се в чиновническите кабинети и се опита да сподели тревогата си с Дарби и Руд, ала те не я споделиха.

— Кралице, капитанът на монсийската стража е необходим на много места — обясни с мек тон Руд. — Ще обсъдим въпроса, ако смятате задълженията му за непосилни или искате да му назначите заместник, та винаги да присъства в двореца. Според мен обаче няма причина да се съмняваме как си върши работата и къде ходи. Междувременно стражите несъмнено продължават да издирват Ранмуд.

Битърблу се качи в кабинета си в кулата, подмина планините от документи върху писалището, застана пред прозорец с изглед на юг и погледът й се зарея над покривите на замъка. Стъклото отразяваше бързотечните облаци на шир и надлъж.

Гледката я обърка, както я объркваше всичко напоследък. Началото на ноември наближаваше, а темпото на работата в кабинета й не намаляваше. Вече нямаше сили да се лута между безпокойството, отчаянието, умората и отегчението.

Понякога слизаше да работи в долните кабинети. Стоварваше купчината документи върху някоя маса, за да й доскучава до смърт в компания, а не сама. Тук не се говореше много — обсъждаха се предимно делови въпроси — и все пак чиновниците постепенно се отпускаха; позите и израженията им в нейно присъствие вече не изглеждаха толкова изкуствени. Омекваха и се превръщаха в хора, които от време на време я поглеждаха, отронваха й по дума-две, а близостта им бе ползотворна и човешка. Веднъж Форгат дори й се усмихна; наскоро се бе оженил и по принцип се усмихваше повече от другите.

Дарби влетя през вратата.

— Писмо от принц По, кралице — доложи той и й подаде шифрована бележка, този път с почерка на По.

„Рафин и Бан се върнаха от Сундер. След два дни с Раф поемаме по тунела на север към Естил. Бан и Гидън остават с теб. Катса я няма от пет седмици. Започвам да се тревожа. Ако се върне, докато ни няма, ще изпратиш ли вест през тунела?

Направих нещо, което ще те ядоса. Снощи поканих Саф на сбирка на Съвета. Хрумна ми да го наема за засмоляването на дворцовите прозорци преди зимата. Искам да го държа наблизо по множество причини. Не се изненадвай, ако го видиш увиснал пред стените около големия двор, и в никакъв случай не привличай внимание към връзката ви“.

Битърблу изгори бележката в малката си камина. После заряза работата и заслиза към големия двор.

Не беше приятно да стоиш между храстите, да извиваш врат нагоре и да наблюдаваш как хора, по-дребни от кукли, висят по стените на замъка. Е, не точно висяха, по-скоро седяха. Дългата платформа, на която седяха обаче, висеше на въжета и се люлееше ужасно силно и твърде високо над земята. Разклати се още повече, когато Саф стана и невъзмутимо я прекоси от единия до другия край.

Помагаше му Фокс и Битърблу веднага съзря ползата. Първо, като шпионка, Фокс щеше да докладва на Хелда всичко интересно, научено от Саф. Второ, забележеше ли кралицата да привиква Саф настрани, за да говори с него, едва ли щеше да разпространи слуха.

Фокс и Саф засмоляваха прозорците от южната страна на големия двор. Битърблу влезе в южния вестибюл и се заизкачва по стълбите.

Дори да се изненада от появата на кралицата от другата страна на прозореца, Саф не го показа. Присви устни, колкото тя да долови дързостта му през стъклото, а после отвори прозореца. Погледна я, повдигнал въпросително вежди.

— Саф… — подхвана тя и мигом осъзна, че е по-безопасно да преглътне думите си.

Той зачака, ала тя не намери други. Видя го да отстъпва назад и предположи, че ще продължи да работи, но той подвикна на Фокс:

— Връщам се след малко!

Прекрачи през прозореца, без да поглежда към Битърблу. Свали въжето, закопчано за широкия му колан. Хвърли го навън и захлопна прозореца. Пак не я погледна. Плетена шапка скриваше косата му и чертите му изпъкваха по-остро, а също и по-красиво. Луничките му не бяха избледнели през есента.

— Хайде — кимна й той и се отдалечи от прозореца към дъното на празната зала. Битърблу го последва, Фокс надникна през стъклото към тях и се залови отново за работа.

Намираха се в дълго, тясно помещение с бойници, обърнати към подвижния мост и защитния ров. Явно бе предназначено за стрелци с лъкове в случай на обсада. Саф застана така, че да виждат всички входове и капандурите на тавана. Прииска й се да бе проучила предварително как се използва това място сега. Ами ако върху покрива горе има стражи, които слизат и се качват през капандурите? Щеше да им се стори странно да видят в сумрачното помещение разтрепераната кралица с работника от групата за засмоляване на прозорците.

— Какво искаш? — попита рязко Саф.

— Капитанът на монсийската стража е изчезнал — успя да отговори тя, укорявайки се мислено за глупавата тъга, която й навява присъствието на Саф. — Дни наред нямаше новини, после капитанът ми съобщи, че единствено Ранмуд е отговорен за всички престъпления срещу търсачите на истината, и накрая потъна вдън земя. Някакъв спешен случай с пирати го бил принудил да замине за сребърните рафинерии. На мен обаче ми се струва съмнително, Саф. Чувал ли си нещо?

— Не. Ако това е вярно, по-скоро Ранмуд се подвизава жив и здрав в Източния град, защото снощи подпалиха апартамент, където складирахме контрабандата. Един приятел загина в пожара.

Дъхът на Битърблу секна. По, помисли тя, заминаваш скоро, знам, и си зает с подготовката за пътуването. Преди да тръгнеш обаче, ще обиколиш ли отново Източния град да потърсиш Ранмуд? Жизненоважно е.

— Съжалявам — изрече гласно.

Той махна раздразнено с ръка.

— Има и слухове — продължи тя, стараейки се да не се засяга, че е отхвърлил съчувствието й. — Слухове за короната. Стигнат ли до ушите на монсийските стражи, няма как да скрия, че не е у мен, Саф.

— Грей се опитва да те изнерви. Цели да се паникьосаш и да направиш всичко, което поиска.

— И какво иска?

— Нямам представа — сви рамене Саф. — Ще ти съобщи, когато реши.

— Тук съм в истински капан — оплака се Битърблу. — Безполезна, безсилна. Не знам как да намеря Ранмуд и дори какво търся. Не знам какво да правя с Грей. Приятелите ми преследват свои цели, а приближените ми не разбират, че нещо гнило изисква спешно внимание. Не знам какво да правя, Саф, а ти не ми помагаш, защото веднъж скрих от теб властта си и сега виждаш само нея. А ти, изглежда, не осъзнаваш своята власт над мен. Аз я почувствах, когато се докоснахме… — Гласът й секна. — Има начин с теб да постигнем съгласие, стига да ми позволиш да те докосна отново…

Той не проговори. После отрони с тиха горчивина:

— Не е достатъчно. Не е достатъчно да те привличам. Намери си друго увлечение.

— Саф! — извика тя. — Не говоря за увлечение! Вслушай се в думите ми. Ние сме приятели!

— Е, и? Как си го представяш? — прекъсна я грубо той. — Да ме затвориш в двореца, за да изпълнявам ролята на специалния ти приятел от простолюдието, отегчен до смърт? Принц ли ще ме направиш? Мислиш ли, че искам да имам нещо общо с всичко това? Искам онова, което мислех, че имам. Исках момичето, което не си.

— Саф, — прошепна тя и усети как сълзите парят зад клепачите й. — Съжалявам, че те излъгах. Жадувам да ти разкажа толкова много истински неща. В деня, когато открадна короната ми, открих, че мама е използвала шифър, за да пише тайно от татко. Не ми е лесно да го чета. Ако решиш да ми простиш и пожелаеш да ти разкажа за истинската си майка, ще го направя.

Той я погледна, после се втренчи в краката си, свил устни. Вдигна яката на палтото си чак до очите и тя се стъписа при мисълта, че може би плаче. Толкова се стъписа, че каза още нещо:

— Това, което преживяхме заедно, беше неописуемо. Бих се отказала от него само в замяна за живота на мама. Или за да опозная по-добре кралството си и да бъда по-добра кралица. Навярно бих се отказала, за да не ти причинявам болка. Ти обаче ми даде дар, за който не подозираш. Никога не съм се чувствала така както с теб, Саф. Вече знам, че в живота ми са възможни неща, в които не вярвах, преди да те срещна. Не бих се отказала от това, точно както не бих се отказала да бъда кралица. Не бих се отказала дори за да спреш да ме наказваш.

Той стоеше, събрал длани и свел глава. Напомняше й самотните скулптури на Беламю.

— Ще кажеш ли нещо? — прошепна тя.

Той не продума. Не помръдна, не издаде звук.

Битърблу се обърна и заслиза тихо по стълбите.