Кристин Кашор
Лазурна (32)

30.

Същата нощ Равин, Бан и По вечеряха с нея и Хелда. Струваха й се необичайно притихнали за група приятели след раздяла и се почуди дали тревогата за Катса не е заразила всички. Ако беше така, безпокойствата им никак не смекчаваха нейните.

— Стараеш се, разбирам, да не привличаш внимание към връзката си със Саф — отбеляза саркастично По.

— Никой не ни видя — сряза го Битърблу, чакайки търпеливо Бан да й нареже свинското печено. Раздвижи леко мускулите на раненото си рамо, за да облекчи болката, натрупана в края на деня. — А ти за кого се мислиш, та се разпореждаш в двореца ми?

— Саф е трън в задника, Бръмбарче. Но полезен трън — защити се По. — Случи ли се нещо с короната, за всички е по-добре да ни е под ръка. А и кой знае? Възможно е да подочуе нещо интересно. Помолих Гидън да го наглежда, когато замина.

— И аз ще помагам, ако му е нужно време — додаде Бан.

— Благодаря — кимна му По.

Битърблу не разбра какво точно означават думите им, ала й хрумна друг въпрос.

— Как описа на Гидън историята ми със Саф, По?

По отвори уста и веднага я затвори.

— Не знам каква точно е историята ти с него, Битърблу. Внимавах да не ви разпитвам — и двамата. — По замълча и побутна морковите в чинията си. После продължи: — Помолих Гидън да поступа Саф, ако забележи, че проявява неуважение към теб.

— Точно по вкуса на Саф — отбеляза тя.

По изсумтя раздразнено.

— Утре ще се разходя из Източния град — смени темата той. — Не ми се иска да заминавам за Естил. Бих предпочел да прекарам града през сито, за да открия Ранмуд, а после лично да препусна към рафинериите, за да издиря капитана ти.

— С Гидън имаме ли време да отидем да потърсим Смит? — попита Бан.

— Добър въпрос — сбърчи чело По. — Ще го обмислим.

— А вие двамата? — Битърблу се обърна към Рафин и Бан. — Свършихте ли в Сундер задачата, възложена ви от Съвета?

— Не пътувахме по работа на Съвета, кралице — обясни смутено Рафин.

— Така ли? А защо тогава?

— Изпълнявахме кралска мисия. Татко настоя да разговарям с Мургон дали ще ми даде дъщеря си за съпруга.

— Не може да се ожениш за дъщерята на Мургон! — сепна се Битърблу.

— Така му и казах, кралице — отвърна Рафин и изчерпа въпроса. Неразговорливостта му й допадна. Не беше нейна работа.

В тази компания бе невъзможно, разбира се, да не мисли за съотношението на силите. Рафин и Бан се споглеждаха от време на време, изразяваха безмълвно съгласие, намигаха си или просто се наблюдаваха, сякаш всеки е уютно убежище за другия. Принц Рафин, наследник на мидлънския трон, и Бан, който нямаше нито титла, нито богатство. Как копнееше да им зададе въпроси, твърде безочливи за изричане дори по нейните критерии. Как си делят парите? Как вземат решения? Как Бан приема очакванията Рафин да се ожени и да създаде наследници? Ако Ранда узнае истината за сина си, Бан ще се окаже ли в опасност? Дали Бан негодува понякога, че Рафин е толкова богат и високопоставен? Какво е съотношението на силите в покоите им?

— Къде е Гидън всъщност? — попита тя, внезапно почувствала остро липсата му. — Защо не е тук?

Реакцията бе мигновена. Масата стихна и приятелите й се спогледаха тревожно. Сърцето на Битърблу се сви.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— Не е ранен, кралице — отговори Рафин с тон, който не я убеди. — Поне не физически. Поиска да остане сам.

Битърблу скочи на крака.

— Какво е станало?

Рафин си пое дъх, издиша бавно и обясни със същия безрадостен глас.

— Татко го обяви за предател, кралице, за участието в детронирането на нандерския крал и защото подпомага финансово Съвета. Лиши го от титлата, земята и състоянието му, а завърне ли се в Мидлънс, ще го екзекутират. За да е последователен докрай, Ранда опожари имението му и го срина до основи.

 

 

Битърблу се втурна тутакси към покоите на Гидън.

Той седеше на стол в ъгъла, с отпуснати ръце и изпружени крака. Лицето му приличаше на маска, застинала в ужасен вик.

Битърблу падна на колене пред него, улови дланите му и си пожела да е в състояние да му предложи повече от една ръка.

— Недей да коленичиш пред мен — прошепна той.

— Не говори — опря дланта му в лицето си, обви я нежно с пръсти, целуна я. По страните й се стичаха сълзи.

— Кралице, вие плачете… — приведе се към нея и дланите му обхванаха гальовно лицето й, сякаш този жест е най-естественият на света.

— Съжалявам… Не исках…

— Сълзите ви ме утешават. — Той ги избърса с пръсти. — Не чувствам нищо.

Битърблу познаваше това вцепенение. Знаеше и какво следва, когато отмине. Запита се дали Гидън се досеща какво предстои, дали и преди е изпитвал толкова бездънна скръб.

Въпросите й изглежда му помагаха, сякаш отговаряйки й, запълва празноти и си спомня кой е. И тя го разпитваше, изслушваше внимателно отговорите му и пак питаше.

Така Битърблу научи, че Гидън имал брат, който паднал от кон и загинал на петнайсет години. Конят бил на Гидън — не обичал да го яздят други, ала Гидън предизвикал брат си да го яхне, без да предвиди последствията. Гидън и Арленд спорели непрекъснато — не само за коне; вероятно щели да се скарат и за бащиното имение, ако Арленд бил жив. Сега на Гидън му се искаше Арленд да е оцелял и да е спечелил. Вероятно нямало да бъде справедлив лорд, но нямало и да провокира краля.

— Бяхме близнаци, кралице. След смъртта му, ако мама ме погледнеше, все едно виждаше призрак. Кълнеше се, че не е така, и никога не ме обвини гласно. Ала го съзирах в лицето й. Не живя дълго след това.

Така Битърблу научи и за неведението на Гидън дали всички са успели да излязат.

— Да излязат? — учуди се тя, ала веднага проумя. О! О, не, не. — Невъзможно е Ранда да е искал да ги убие. Несъмнено са предупредили хората да напуснат имението. Той не е Тигпен или Драудън.

— Боя се, че са се опитали — глупаво — да спасят семейните ценности. Икономът ми сигурно се е втурнал да спасява кучетата, а главният ми коняр — конете. Ако… — Гидън поклати безпомощно глава — ако някой е загинал, кралице…

— Ще изпратя човек да разбере — обеща тя.

— Благодаря, кралице, но вестите сигурно вече пътуват.

— Аз…

Непоносимо бе да нямаш власт да поправиш злочестината. Тя замълча, преди да изрече нещо прибързано от рода на предложение да му предостави монсийско имение. Щом обмисли за миг идеята, осъзна, че не само няма да го успокои, но и дори е обидна. Ако я детронират и изравнят замъка й със земята, би ли приела предложение да стане кралица на друг, непознат народ, на друга, а не на монсийска земя? Немислимо.

— Колко хора живееха във владението ти, Гидън?

— Деветдесет и деветима в имението и околностите му. Сега нямат нито дом, нито работа. Петстотин осемдесет и трима в града и в земеделските стопанства, на които Ранда няма да е грижовен управник. — Той оброни глава в длани. — Не знам обаче как бих постъпил другояче, дори да знаех последствията. Не бих продължил да служа на Ранда, кралице. Обърках всичко! Арленд трябваше да остане жив!

— Гидън, виновникът е Ранда!

Гидън я погледна. По лицето му се четеше мъка, ирония, сигурност.

— Добре… — подхвана тя и замълча, замислена как да изрази чувствата си. — Отчасти си отговорен ти. Изложил си на опасност хората си, опълчвайки се на Ранда. Не мисля обаче, че си бил в състояние да го предотвратиш или да го предвидиш. Ранда потресе всички с деянието си. Показните му постъпки никога не са били толкова крайни и никой не е предполагал, че целият му гняв ще се изсипе върху теб.

Гидън й бе разказал и това — на Ол, все още в Нандер, отнели капитанския чин, но той изгубил доверието на Ранда преди години, затова нямало значение. Ранда потвърдил изгнаничеството на Катса и лишаването й от имущество, ала тя била прокудена и безимотна от цяла вечност. Посещавала обаче Мидлънс, когато пожелае, а и Рафин й отпускал необходимите средства. Ранда се нахвърлял върху Рафин със заплахи да го остави без наследство и да се отрече от него, никога обаче не изпълнявал заканите. Рафин явно бил слабото място на Ранда — кралят бил неспособен да нарани собствения си син. А Бан? Ранда развил до съвършенство умението да се преструва, че Бан не съществува.

Гидън, от друга страна, бил отлична мишена за малодушния крал — благородник със значително богатство, от когото Ранда не се страхувал и с удоволствие унищожил.

— Вероятно щяхме да го предвидим, ако не бяхме заети с хиляди други проблеми — призна Битърблу. — Съмнявам се обаче, че би успял да го предотвратиш, без да накърниш достойнството си.

— Обеща никога да не ме лъжеш, кралице — напомни й Гидън.

Очите му бяха влажни и необичайно искрящи. Изтощението изопваше чертите му и всичко — дланите, ръцете, кожата му — бе прекалено тежко да го носи. Битърблу се почуди дали излиза от вцепенението.

— Не те лъжа, Гидън. Вярвам, че давайки сърцето си на Съвета, си избрал правилния път.

 

 

Сутринта Бан и Рафин дойдоха на закуска. Тя ги наблюдаваше как се хранят — притихнали, сънени. Влажната коса на Бан се виеше по краищата. Изглеждаше умислен. Рафин току въздишаше. Утре двамата с По заминаваха за Естил.

След известно време тя наруши мълчанието.

— Няма ли начин Съветът да помогне на Гидън? — попита. — Поведението на Ранда не го ли окачествява като зъл крал?

— Сложно е, кралице — отвърна Бан след миг, прочиствайки гърло. — Подобно на По и Рафин, Гидън финансираше Съвета със средства от благородническото си владение. Тоест, рискувал е да го обвинят в предателство. Кралят има право да лишава от имущество лордове, извършили предателство. Постъпката на Ранда е крайна, но е спазил закона. — Бан стрелна с поглед Рафин, който седеше безжизнен като парцалена кукла. — По-важното, кралице, навярно е друго — продължи тихо Бан. — Ранда е баща на Рафин. Дори Гидън възразява да предприемем действия, поставящи Рафин в пряко противоборство с баща му. Гидън е изгубил всичко, което му е скъпо. Няма начин да му го върнем.

Замълчаха отново. Накрая Рафин наруши тишината, сякаш отведнъж взе решение.

— И аз изгубих всичко скъпо. Още не ми се вярва, че наистина го е направил. Отсега нататък той ми е враг.

— Винаги ти е бил враг, Рафин — прошепна Бан.

— Сега е различно — възрази Рафин. Преди не съм искал да се отрека от него. Не съм искал да стана крал, само и само той да не е.

— Никога не си искал да ставаш крал.

— И сега не искам — отрони с горчивина Рафин. — Но той не бива да бъде. Аз ще съм объркан крал, ала поне няма да бъда жесток — заяви Рафин, подчертавайки всяка дума.

— Рафин, обещавам ти, че няма да си сам, когато настъпи денят — увери го Битърблу, внезапно почувствала колко добре го разбира. — Ще бъда до теб заедно с всички, които ми помагат. Вуйчо ми ще ти съдейства, ако пожелаеш. Двамата ще се научите как да бъдете владетели.

Имаше предвид Бан, естествено, и беше по-признателна от всякога, че благоразумният Бан ще уравновесява блуждаещия в облаците Рафин. Навярно от двамата заедно наистина щеше да излезе добър крал.

Хелда влезе в стаята и отвори уста да проговори. Замълча обаче, понеже входната врата изскърца. Гидън ги изненада, довличайки Саф в трапезарията. Стискаше го за лакътя с помътнели очи и омачкани дрехи.

— Какво е направил? — попита остро Битърблу.

— Намерих го в лабиринта на баща ви, кралице — отвърна Гидън.

— Саф, какво търсеше там? — поинтересува се Битърблу.

— Не е противозаконно да ходиш из двореца — оправда се Саф, — а и какво е неговото обяснение да е там?

Гидън шляпна Саф през устата с опакото на дланта си, сграбчи го за яката, погледна го право в смаяните очи и каза:

— Говори вежливо с кралицата, ако искаш да работиш за Съвета.

От устната на Саф потече кръв. Той я докосна с език и се ухили на Гидън, който го пусна грубо. Саф се обърна отново към Битърблу.

— Мили приятели имаш — отбеляза.

Битърблу допускаше, че Гидън вероятно е бил в лабиринта, защото По го е изпратил там да разбере какво е намислил Саф.

— Стига! — ядоса се тя и на двамата. — Никакви удари повече, Гидън! Саф, кажи ми защо беше в лабиринта?

Саф бръкна в джоба си, извади обръч с три ключа и комплект шперцове, познати на Битърблу. Саф безцеремонно ги пусна в ръката й.

— Откъде ги взе? — изненада се тя.

— Приличат на шперцовете на Фокс, кралице — обади се Хелда.

— Нейните са — кимна Битърблу. — Тя ли ти ги даде, Саф, или ти ги открадна?

— Защо ще ми дава шперцовете си? Знае отлично кой съм — отвърна невъзмутимо Саф.

— А ключовете? — попита с равен тон Битърблу.

— Ключовете се оказаха в джоба й, когато я пребърквах за шперцовете.

— Какво отключват? — обърна се Битърблу към Хелда.

— Не знам, кралице. Не предполагах, че са у Фокс — поклати глава тя.

Битърблу огледа внимателно ключовете. И трите бяха големи и орнаментирани.

— Изглеждат ми познати — замисли се тя. — Ела да ми помогнеш, Хелда. — Застана пред гоблена със синия кон. Хелда го повдигна с две ръце, а Битърблу се опита да пъхне първия ключ в ключалката. Вторият превъртя резето.

Двете с Хелда се спогледаха, задавайки си безмълвно въпроса защо ключовете на Лек са в джоба на Фокс. И защо, след като са били у нея, се престори, че се налага да използва шперцовете.

— Има задоволително обяснение, кралице, сигурна съм — увери я Хелда.

— И аз — кимна Битърблу. — Ще почакаме и ще видим дали ще го даде доброволно, когато открие, че Саф ги е взел.

— Вярвам й, кралице.

— Аз не й вярвам — отсече Саф от другия край на стаята. — Има дупки в ушите.

— Понеже е отраснала в Лиенид като теб, младежо — скастри го Хелда. — Откъде според теб се е сдобила с име, подхождащо на косата й?

— Защо тогава не говори с мен за Лиенид? — възрази Саф. — Щом родителите й са я изпратили в Лиенид, защо не споменава съпротивата? Защо не ми разказва нищо за семейството си, за дома си? И къде е лиенидският й акцент? Гледа да не се набива на очи и подбира внимателно всяка дума. Не й вярвам. Каза ми къде се намират покоите на Лек, но не спомена, че има лабиринт. Да не би да се е надявала да ме хванат?

— Тя ли те прати да разузнаваш? — сряза го Битърблу. — Оплакваш се от потайността на човек, когото си ограбил Саф! Ами ако не говори с теб, защото не те харесва? Или не харесва Лиенид. Както и да е, списъкът с доверениците ти е по-къс от броя на ключовете, нанизани на обръча. Как да те усмирим, за да престанеш да се държиш като дете? Няма вечно да те закриляме, нали знаеш? Принц По каза ли ти как в деня, когато ти спаси живота в Дворцовия съд, а ти му се отблагодари, открадвайки короната ми, той обикаля часове наред под дъжда да я търси и се разболя сериозно?

Не, По не му беше казал. Свидетелство бе внезапното нямо огорчение, изписано по лицето на Саф.

— Защо беше в лабиринта на Лек? — попита отново Битърблу.

— От любопитство — отвърна Саф с примирен глас.

— Какво те заинтригува?

— Фокс спомена покоите на Лек. Аз пребърках джоба й и намерих ключовете. Предположих какво отключват. Исках да видя покоите с очите си. Мислиш ли, че Теди, Тилда и Брен биха ми простили, ако пропусна възможността да разкрия някои истини, докато съм в двореца?

— Мисля, че Теди би те посъветвал да спреш да губиш и моето време, и времето на Съвета — тросна се Битърблу. — А и знаеш, че охотно бих описала покоите на Лек на Теди. Проклятие, Саф! Пожелае ли, ще го заведа лично там да ги види.

Входната врата проскърца отново.

— Приключихме! — отсече Битърблу, изведнъж притеснена за Саф, ако идваха други, а не По или Мадлен. Или Дийт. Или Холт. Или Хава.

Само на шепа хора ли се доверявам, подбели мислено очи Битърблу.

— Оздравя ли принц По? — попита припряно Саф.

В стаята влетя Катса.

— Оздравял ли? От какво? — извика тя.

— Катса! — възкликна Битърблу, отмаляла от сладко облекчение, което напълни със сълзи очите й. — Не бой се. Добре е.

— Да не би… — Катса забеляза непознатия. — Той ли… — подхвана объркано тя.

— Спокойно, Катса — обади се Гидън. — Спокойно — повтори и й протегна ръка. Тя я улови след моментно колебание. — Разболя се, но сега е добре. Всичко е наред. Ти защо се забави толкова?

— Няма да повярвате!

Пристъпи и Битърблу я прегърна с една ръка.

— Кой ти направи това? — прокара леко пръсти по превръзката.

От щастие Битърблу забрави болката. Зарови лице в студената кожена наметка на Катса, вдъхна странната й миризма и не отговори.

— Дълга история, Катса — обади се Рафин иззад тях. — Случиха се много неща.

Катса се надигна на пръсти да го целуне. Втренчи се с присвити очи в Саф над главата на Битърблу, после погледна към Битърблу, после отново към него. Подсмихна се, докато Саф я зяпаше със зейнала уста и с най-големите разноцветни очи на света. Златото в ушите и по пръстите му проблясваше.

— Здрасти, моряче — поздрави го Катса и попита Битърблу: — Напомня ли ти някого?

— Да — отвърна Битърблу, имайки предвид Катса, макар да знаеше, че Катса има предвид По. — Откри ли тунела? — прошепна, без да се отлепя от нея.

— Да. Прекосих го чак до Естил. Открих и още нещо. През един процеп. Навсякъде имаше пролуки, Битърблу, а въздухът, който се процеждаше през тях, ми се стори по-особен. Миришеше различно. Поразместих няколко скали. Отне ми цяла вечност и предизвиках малка лавина, но успях да проправя път до същински лабиринт от проходи. Тръгнах по най-широкия. Сърце не ми даваше да се върна, макар времето да ме пришпорваше. Понякога съзирах отвори над земята. Казвам ти, Битърблу, непременно трябва да се върнем пак там! Движех се на изток под планината. Гледай какъв плъх ме нападна!

Вратата се отвори отново. Този път Битърблу разбра кой идва.

— Навън! — просъска тя на Саф и посочи с показалец, защото сцената щеше да е лична и непредсказуема, неподходяща за благоговейните очи на Саф. — Излизай! — повтори по-рязко и даде знак на Гидън да го изведе.

Пред прага застана По и се облегна задъхано върху рамката на вратата.

— Съжалявам, Катса, наистина съжалявам — прошепна По.

— И аз — Катса се втурна към него.

Гидън изтегли Саф навън. Катса и По се прегърнаха. По лицата им се стичаха сълзи. Зрелището наистина си струваше, ала Битърблу го пропусна. Цялото й внимание погълна предметът, който Катса бе захвърлила върху масата, хуквайки към По. Дребно, странно и космато нещо. Битърблу протегна ръка.

После я отдръпна уплашено, сякаш я е ухапало.

Беше кожа на плъх, ала необичайна. Почти нормална на цвят, обаче не съвсем. Не сива, а сребриста със златисти отблясъци, искрящи под определен ъгъл. А и не само цветът изглеждаше необясним. Битърблу не можеше да отлепи очи от сребристата кожа. Не бе виждала по-красиво нещо.

Най-сетне се престраши да я докосне. Беше истинска, кожа на истинско същество, убито от Катса.

Битърблу се отдръпна внимателно от масата. По лицето й се стичаха сълзи. Стоеше застинала, подвластна на собствената си лавина от чувства.