Кристин Кашор
Лазурна (24)

22.

След час По нахлу отново в покоите й без короната.

— Къде е? — процеди през зъби Битърблу от дивана, където цял час побутваше настрани храната, поднасяна й упорито от Хелда, отпращаше учудените си съветници и си гризеше кожичките около ноктите.

По седна тежко до нея, с омачкани, подгизнали дрехи.

— Изгубих го.

— Изгуби го? Как?

— Имаше преднина, Битърблу, а сестра му го чакаше пред двореца. Тичаха заедно и от време на време се разделяха. Дъждът ме затрудни още повече. Не съм в състояние да следя мислено всичките ти улици, къщи, движещи се хора и същевременно да се съсредоточавам върху отдалечаващ се беглец. Изгубих се. Наложи се да се върна по дирите си. На всичкото отгоре стотиците минувачи реагираха драматично, чудеха се защо търча като лунатик. Неспособен съм да ти опиша колко ме разсейваха. Силата на клюкарската мелница, ако я усещаш като мен, оплита мислите ти. Мнозина са разбрали някак, че Катса е тръгнала внезапно посред нощ. Разплакана и облечена в дрехи на Рафин, е препускала с кон по Крилатия мост. Погледнеха ли ме, им се приискваше да ме попитат какво ужасно нещо съм й причинил.

— Освен това — обади се достолепен глас откъм вратата — вижте го как изглежда, кралице. Не съм пробвала да гоня млади мъже по улиците, но сигурно е трудно с натежали крака и изморени очи. Той явно не е спал от дни и кой може да го вини, след като възлюбената му го напусна изневиделица?

Хелда влезе в стаята, отиде до масичката в ъгъла, сипа чаша сайдер и я подаде на По.

— Тръгна, защото аз я помолих, Хелда — обясни тихо той.

Хелда изсумтя и седна срещу тях.

— Кой ще ме осведоми какво става? — поинтересува се.

Битърблу се обърка. Дали По беше разкрил истината си пред Хелда? Или й я разкрива в момента? Възнамерявал ли е изобщо, или тя го е изненадала неподготвен? Ако влезеше лиенидски страж или шпионин, дали По щеше да сподели тайната си и с тях? Защо да не окачи знаме под прозореца?

Битърблу откъсна кожичка твърде близо до корена на нокътя и вдиша през зъби.

— Е, днес арестуваха мой познат от града за убийство, което не е извършил — подхвана тя, наблюдавайки как нараства кървавото мънисто. — Оправдаха го. После По го доведе тук да говоря с него.

— Видях го на влизане, кралице, преди принц По да ме отпрати в стаята ми и да ми нареди да стоя там — обясни недоволно Хелда. — Приличаше на непоправим разбойник. Когато започна да ви крещи и аз излязох да го вразумя, принц По пак ме отпрати.

— Името му е Сапфайър — преглътна тежко Битърблу. — Не знаеше, че съм кралицата, докато днес не ме видя в Дворцовия съд. Бях му казала, че работя в кухнята.

— Разбирам — присви очи Хелда.

— Той ми е приятел, Хелда — прошепна отчаяно Битърблу. — Само дето на излизане открадна короната.

Хелда се намести по-стабилно на стола.

— Разбирам — повтори сухо.

— Не виждам с очите си — съобщи По на Хелда ни в клин, ни в ръкав, прокарвайки пръсти през мократа си коса. — За другото, предполагам, си се досетила, но цялата истина е, че ослепях преди осем години.

Хелда отвори уста. Затвори я.

— Усещам нещата — продължи По. — Не само мисли, но и предмети, тела, сили, инерция, света около мен. Ето защо слепотата не ме затруднява толкова. Не мога обаче да чета. Не различавам цветове. Светът се състои от сиви форми. Слънцето и луната са твърде далеч да ги усетя и не виждам светлината.

Все още движейки устни, Хелда бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и я подаде на Битърблу. След секунда измъкна втора и я сгъна педантично, сякаш точното съвпадение на ъглите е най-жизненоважната задача за деня. Когато я притисна към устните си и попи очи, По сведе глава.

— Колкото до короната — прочисти гърло той, — изглежда се бяха отправили на изток, вероятно към сребърните докове. После ги изгубих.

— Ходи ли в печатницата?

— Не знам къде се намира, Битърблу. Никой не ми е показал мислено картата. Направи го и сега ще отида.

— Не. Аз ще отида — възрази тя.

— Не те съветвам…

— Трябва.

— Битърблу, първия път те предупредих да не се срещаш с него и той ти открадна короната — изгуби търпение По. — Какво мислиш, че ще направи втория път?

— Ще продължавам да упорствам…

— Докато аз стоя отвън, готов да нахълтам вътре да те защитя, а на него… не знам… му щукне да се измъкне на улицата и да се разкрещи, че момчето с качулката всъщност е кралицата на Монсий… Нямам време за губене, Битърблу, и нямам сили да разплитам възлите ти.

Битърблу стана с побелели устни.

— Да спра ли тогава и аз да разплитам възлите ти, По? Колко пъти се е налагало да те прикривам с лъжи? Колко пъти през първите години от запознанството ни си ме лъгал ти? Ти, човекът, неподатлив на заблуди! Крайно неудобно е понякога да си нарушаваш спокойствието, лъжейки заради другиго.

— Понякога си безмилостна — прошепна горчиво По.

— Мисля, че достатъчно се самосъжаляваш — отсече Битърблу. — Редно е точно ти да разбереш колко се нуждая от прошката на Саф. Защото през цялото време причиняваш на всички това, което аз му причиних. Помогни ми или не ми помагай. Както решиш. Но не ми говори като на дете, което нехайно забърква каши. Не си наясно какви проблеми има в града и В кралството ми. — Тя седна отново, посърнала и омаломощена. — О, По… — скри лице в длани. — Съжалявам. Посъветвай ме… Какво да му кажа? Какво правиш ти, когато нараниш някого с лъжа?

Той помълча известно време. После се подсмихна тъжно.

— Извинявам се.

— Да, и аз — Битърблу си припомни целия ужасен разговор със Саф. После го повтори мислено още веднъж. — О! — Втренчи се поразена в По. — Нито веднъж не се извиних.

— А трябва. И непременно му разкрий истината, доколкото е възможно — насърчи я По вече с по-ласкав глас. — Увери се обаче, че няма да я използва, за да те унищожи. После го остави да излее гнева си. Аз така правя.

Значи ще се хвърля в огъня на чувството си за вина и омразата на човека, към когото се привързах.

Битърблу огледа съсипаните си кожички на ноктите. Започваше да разбира по-добре, по-ясно дилемата на По. Облегна глава на рамото му. Той я прегърна мълчаливо.

— Хелда, колко дълго ще успеем да прикрием липсата на короната? — попита Битърблу.

Хелда сви устни.

— Доста дълго — кимна решително тя. — Не очаквам да се сетят за нея преди посещението на чичо ви, кралице. Тук не влиза никой друг, освен шпионите ви, прислужниците, приятелите ви от Съвета и аз. От тях не се доверявам само на един-двама прислужници. Ще сложа нещо върху възглавничката и ще го покрия, та липсата да не личи.

— Не забравяй, че зависи и от Саф — обади се По. — Той е способен по много начини да разпространи из целия град мълвата, че короната ти не е там, където й е мястото. А и мнозина ни видяха да влизаме заедно в покоите ви след процеса.

Битърблу въздъхна. Ядосаше ли се достатъчно, Саф не би се посвенил да го направи.

— Трябва да разберем кой го е натопил за убийството — каза тя.

— Да. Важно е — съгласи се По. — Искаш ли аз да го разпитам за короната? Позволи ми, моля те? Ще се опитам да науча и нещо за инсценировката. От полза ще е и да поговоря с мнимия очевидец.

— Да. Добре — кимна с въздишка Битърблу. — Ще чакам тук, за да си събера мислите. Хелда, ще продължиш ли да отпращаш съветниците ми?

* * *

Битърблу се затвори в спалнята и закрачи напред-назад.

Възможно ли е Саф наистина да смята, че организирам покушенията над търсачите на истината? След като бягах с него по покривите? И доведох Мадлен при тях! Възможно ли е действително…

Тя седна вцепенено върху сандъка и заизмъква фибите от косата си. Възможно ли е действително да мисли, че бих му причинила зло?

Разтърка си главата и превърна разпиляната си коса в птиче гнездо. Откри, че въпросът й я отпраща в страховита задънена улица. Нямаше власт над мислите на Саф.

Той каза, че не разбирам какво съм направила и колко високо съм в света. Запратила съм го в пропаст. Никога не сме били приятели, никога не сме били равни.

Отиде до тоалетната масичка, където седеше, когато Хелда й сплиташе косите, хвърли фибите в сребърна купа и се втренчи в огледалото. Тъмни кръгове обрамчваха като синини очите й, а челото, още разранено от снощното нападение, изглеждаше заплашително поморавяло. Зад нея се простираше грамадната стая, леглото, високо и обширно като маса, способна да побере всичките й приятели, среброто, златото, алените стени; тъмният таван, осеян със звезди. Фокс или някой друг трябва да почисти паяжините, помисли си тя. Някой трябва да се погрижи за красивия килим.

Представи си печатницата — разхвърляна и светла — и стаичките зад нея, които биха се побрали в спалнята й, спретнати, със стени и подове от грубо одялано дърво. Взря се в отражението на роклята си от бледосива коприна, съвършено скроена и ушита, и се замисли за неугледните дрехи на Саф, за разнищените ръбове на ръкавите му. Спомни си колко му харесваше златния часовник на Лек. Спомни си как заложи огърлицата си, без да й мигне окото, без да пресмята колко получава в замяна.

Те не бяха бедни. Имаха работа, имаха храна, организираха празненства. Не знаеше обаче какво всъщност означава да си беден. Не би познала бедността, ако я види. Ако не бяха бедни, какви бяха? Как се живееше в града? Плащаха ли наем на някого? Кой решаваше колко струват нещата? Плащаха ли непосилни данъци на Короната?

Смутена, Битърблу се върна до сандъка на майка си, седна и с усилие на волята се опита да досегне въпроса как точно е принизила Саф. Ако разменяха ролите си? Ако тя бе най-обикновен поданик, а Саф се бе оказал кралят? Щеше ли да се почувства запокитена в пропаст?

Беше й почти невъзможно да си го представи. Всъщност изглеждаше направо абсурдно. Започна обаче да се пита дали слабостта на въображението й не се обяснява наистина с предположението на Саф, че от високото си място е неспособна да прогледне толкова ниско.

Незнайно защо съзнанието й упорито се връщаше към нощта, когато със Саф бяха на сребърните докове. Говореха за пирати и търсене на съкровища, а край тях се издигаха огромните корпуси на корабите на кралицата. Бдителни войници пазеха среброто, предназначено за нейните съкровищници, за нейната златна крепост.

 

 

По-късно По влезе в спалнята й още по-мокър отпреди и с окаляни дрехи. Битърблу седеше на пода, обвила глава с длани.

— По, аз съм много богата, нали? — прошепна тя.

Той клекна до нея и по килима се стекоха ручейчета.

— Гидън е богат. Аз съм изключително богат, а Рафин — по-богат от мен. Няма дума за теб, Битърблу. А парите на твое разположение са само част от могъществото ти.

— Не вярвам да съм го оценявала преди — отбеляза сподавено тя.

— Да, разбирам — кимна По. — Така е с богатството. Една от привилегиите му е да не се налага да се замисляш за него. И една от опасностите. — Той седна. — Какво има?

— Не съм сигурна — отрони Битърблу.

Той замълча очаквателно.

— Май не носиш короната — добави тя.

— Короната не е в печатницата. Саф я е предал на приближен на подземен лорд. Дърпа конците на черния пазар, нарича се Спук и живее скрит в пещера, ако съм прочел правилно мислите му.

— Короната ми вече е на черния пазар? — извика Битърблу. — Но как ще я откупим?

— Останах с впечатлението, че Спук само я съхранява, Бръмбарче. Възможно е да успеем да я върнем. Не се отчайвай. Ще пообработя Саф, ще го поканя на среща на Съвета или нещо подобно. На сбогуване той коленичи, представи си! Целуна ми ръка и ми пожела приятни сънища, макар да го обвиних в кражба на кралска собственост.

— Сигурно си доволен, че мрази само монсийските благородници — предположи горчиво тя.

— Ще намрази и мен, ако разбия сърцето му — прошепна По.

Битърблу го погледна сепнато.

— Значи съм разбила сърцето му, така ли, По?

— Него трябва да попиташ, скъпа.

Тогава тя забеляза, че По трепери. И не само — вгледа се по-внимателно и съзря колко замаяно и болезнено блестят очите му. Протегна ръка и докосна лицето му.

— По! Гориш! Как се чувстваш?

— Честно казано, вътрешностите ми все едно са от олово — призна той. — Треска ли имам? Това би обяснило защо паднах.

— Падна ли?

— Дарбата ми започва да изкривява нещата, когато имам висока температура. Без зрение е дезориентиращо. — Опипа се отнесено по главата. — Май паднах повече от веднъж.

— Болен си — тя се изправи разтревожена. — Изпратих те два пъти в дъжда. Паднал си заради мен. Хайде, ще те заведа в спалнята ти.

— Хелда се опитва да си обясни със слепотата ми защо с Катса сме взели перверзното според нея решение да нямаме деца — вметна несвързано По.

— Какво? Какви ги приказваш? Говориш несвързано. Ставай.

— Понякога наистина не издържам да чувам мислите на другите — сподели малко зашеметено той. — Хората са абсурдни. Между другото, Саф не лъже за Дарбата си. Наистина не знае каква е.

Толкова пъти ми повтори, че не ме лъже. Явно просто не съм искала да му повярвам.

— По… — тя улови ръцете му и го дръпна, не сполучи, изви се назад и го изтегли по-силно, докато го убеди да стане. — Ще те изпратя до покоите ти и ще ти доведа лечител. Трябва да поспиш.

— Знаеше ли, че Тилда и Брен живеят като двойка и искат Теди да им подари бебе? — попита той, олюля се и огледа стаята, сбърчил чело, сякаш не помни как е попаднал тук.

Чутото бе твърде смайващо да го коментира.

— Отиваме при Мадлен — заяви строго Битърблу. — Хайде!

 

 

Когато Битърблу се върна отново в покоите си, светлината помръкваше. Небето бе пурпурно като очите на Саф, а в дневната й блещукаха лампи, запалени грижливо от Хелда. В спалнята тя запали сама свещите, седна на пода до сандъка на майка си и прокара пръсти по дърворезбата върху капака.

Почувства се ужасно изоставена, опитвайки се да проумее сам-сама всичко, случило се днес. Мамо? Щеше ли да се срамуваш от мен?

Избърса сълза, капнала върху капака на сандъка, и неволно се вгледа по-съсредоточено в резбованите фигурки. Бе забелязала, разбира се, че Ашен е използвала някои от тях и във везмото си, но едва сега се замисли по-задълбочено. Бяха подредени в спретнати редици върху капака, без да се повтарят — звезда, луна, свещ, слънце, например. Лодка, раковина, замък, дърво, цвете, принц, принцеса, бебе и така нататък. Дълги години се бе взирала в ръбовете на завивките си и знаеше точно кои е заимствала Ашен.

Прозрението пропълзя бавно в нея и се разля по цялото и тяло. Разбра, още преди да е преброила. Все пак пресметна, за да е сигурна.

Резбованите фигури върху сандъка бяха сто. Майка и бе използвала точно толкова, колкото са буквите от азбуката.

Битърблу се взираше в шифър.