Кристин Кашор
Лазурна (19)

17.

Лек е мъртъв.

Ала защо смъртта му не е завършек?

Прекосявайки предпазливо коридорите и стълбищата в двореца си същата нощ, Битърблу размишляваше за загадъчните опити за убийство. Разбираше желанието човек да продължи напред, да загърби болката от времето на Лек. Ала да постъпва като Лек? Да убива? Изглеждаше й безумно.

Стражите я пуснаха в покоите й. Чула гласове вътре, тя застина уплашено. След миг разумът й взе връх над инстинкта — гласовете, долитащи от спалнята, принадлежаха на Хелда и Катса.

— Проклятие — промърмори тя.

После мъж прочисти гърло в дневната й и тя получи лек сърдечен удар, преди да познае По.

Решително се отправи към него и прошепна:

— Казал си им.

Той седеше във фотьойл и сгъваше лист хартия върху бедрото си.

— Не съм.

— Тогава какво правят в спалнята ми?

— Карат се, мисля. Чакам ги да приключат, та да продължа спора си с Катса.

По лицето на По не се четеше никакво веселие. Не я зарадва и как упорито отбягва да го вдигне към нея.

— Погледни ме — каза тя.

— Не мога. Сляп съм — отвърна бързо той.

— По, ако се опиташ да си представиш каква нощ преживях…

Обърна се към нея. Кожата под сребристото му око тъмнееше зловещо, а носът му беше подут.

— По! — извика тя. — Какво стана? Катса ли те удари?

По направи последната сгъвка, вдигна творението си над рамото и го метна към другия край на стаята. Дълго, тънко и крилато, то се плъзна по въздуха, свърна рязко наляво и се блъсна в библиотеката.

— Хмм… Очарователно — констатира По с влудяващо спокойствие.

— По, предизвикваш ли ме? — процеди през зъби Битърблу.

— Имам отговори на част от въпросите ти — той стана да вземе хартиената си птица.

— Какво? Попита ли ги вече?

— Не, не съм питал никого, но събрах информация. — Приглади смачкания нос на хартиената птица и пак я хвърли, този път право срещу стената от късо разстояние. Тя се блъсна и падна. — Както си и мислех — промърмори отнесено той.

Битърблу се отпусна тежко на дивана.

— По, смили се над мен.

Той седна до нея.

— Кракът на Тиел също е порязан.

— О! Горкият Тиел. Лоша ли е раната? Знаеш ли как се е случило?

— В стаята му има голямо счупено огледало, но нищо друго не мога да кажа. Знаеш ли, че той свири на арфа? — попита По.

— Защо държи счупеното огледало? — възкликна Битърблу. — Зашита ли е раната?

— Да. Заздравява добре.

— Способностите ти са малко зловещи, знаеш ли, По? — тя се облегна назад и затвори очи.

— Тази вечер намерих време да поразузная — продължи невъзмутимо По, — докато лежах в леглото и притисках лед върху лицето си. Няма да повярваш какво направи Холт по-рано вечерта!

— Да не би да се хвърли под стадо галопиращи коне, та да види какво ще стане? — въздъхна Битърблу.

— Била ли си в художествената галерия?

Художествената галерия? Не беше съвсем сигурна дори къде точно се намира.

— Да не би да е на най-горния етаж с изглед към големия двор от север?

— Да. Няколко етажа над библиотеката. Съвсем е занемарена. Тъне в прах навсякъде, освен по местата на преместените статуи. Така успях да преброя точно колко са откраднати. Пет, ако случайно те интересува.

Битърблу отвори рязко очи.

— Някой краде скулптурите ми — произнесе го по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. — И ги връща на ваятеля? Кой е той?

— А, май вече си запозната в общи линии с идеята — отбеляза доволно По. — Отлично. На мен ми се наложи да поговоря с някого — с Гидън — за да разбера. Ето какво е положението: сестрата на Холт, Беламю, била скулптор.

Беламю. В ума на Битърблу изплува образ на жена — висока, с широки рамене и мили очи. Тя ли беше Беламю?

— Изработвала преображения по поръчение на Лек — продължи По. — Жена, превръщаща се в дърво, мъж — в планина и така нататък.

— Аха — Битърблу си спомни, че познава не само творбите на Беламю, а и самата нея. — Гидън ли ти каза? Защо той винаги знае повече за замъка ми от мен?

По сви рамене.

— Другаруват с Холт. Него трябва да питаш какво му е на стража, а не мен. Не споделих обаче с Гидън какво видях.

— Е? Какво видя?

По се усмихна.

— Готова ли си? Видях как Холт идва от града и влиза в замъка, нарамил чувал. Занесе го в галерията, извади от него статуя и я остави в залата за скулптури точно върху постамента без прах, откъдето е изчезнала. Помниш ли момичето, прикрило лодката на Данзол? Което после се престори на брезент?

— О, проклятие! Бях я забравила. Трябва да я открием и да я арестуваме.

— Все повече се убеждавам, че не бива — възрази По. — Тази нощ тя беше с Холт. Знаеш ли защо? Тя е дъщеря на Беламю и племенница на Холт. Казва се Хава.

— Чакай — прекъсна го Битърблу. — Какво? Обърках се. Някой е откраднал статуите ми, за да ги върне на Беламю, но Холт и дъщеря й са ми ги донесли обратно?

— Беламю е мъртва. Холт е откраднал скулптурите ти. Занесъл ги е на Хава, дъщерята на Беламю. Тя обаче му казала, че трябва да се върнат на кралицата. Ето защо Холт ги донесе, придружен от нея.

— Какво! Защо?

— Холт ме озадачава — призна замислено По. — Възможно е да е луд или да не е луд. Несъмнено е объркан.

— Не разбирам! Холт е откраднал от мен, а после е размислил?

— Според мен иска да постъпи правилно, но се двоуми кое е правилно. Разбрах, че Лек е използвал Беламю, а после я е убил. Холт чувства, че Хава е законният притежател на статуите.

— Гидън ли ти разказа за Хава? — попита Битърблу. — Не е ли наложително да се вземат мерки, щом Хава се скита из двореца? Тя се опита да ме похити!

— Гидън не знае за Хава.

— Тогава как разбра всичко? — извика Битърблу.

— Просто… така — отвърна По с гузно изражение.

— Просто така ли? Как да съм сигурна, че е вярно, ако си го научил „просто така“?

— Вярно е, бръмбарче, сигурен съм. Друг път ще ти обясня защо.

Битърблу огледа окаяното му лице, докато той приглаждаше хартиената птица върху бедрото си. Стана й ясно, че е притеснен от нещо, което премълчава.

— За какво спорят Хелда и Катса? — попита тихо тя.

— За бебета — подсмихна й се той. — Както обикновено.

— А вие с Катса защо се счепкахте?

Усмивката му се стопи.

— За Гидън.

— Защо? Понеже Катса не го харесва ли? Някой ще ми обясни ли какво става?

— Битърблу, не си пъхай носа в неговите работи.

— О, колко полезен съвет от четец на мисли! Ти си способен да си пъхаш носа в работите му, когато пожелаеш.

По повдигна вежди.

— Както той добре знае.

— Казал си на Гидън! — възкликна тя, разбрала всичко, а сведената му глава потвърди съмненията й. — Гидън те е ударил — продължи тя. — А Катса ти е ядосана, задето си му казал.

— Катса е уплашена — поправи я тихо По. — Кристално ясно й е под какво напрежение съм. Страхува се, защото знае на колко много хора бих искал да кажа.

— На колко хора искаш да кажеш?

Този път, когато вдигна очи към лицето й, Битърблу също се изплаши.

— По — прошепна тя, — моля те, започни с малко. Кажи на Скай. На Хелда. На баща си може би. После почакай, вслушай се в съветите им, помисли. Моля те, По?

— Мисля през цялото време. Не спирам да мисля. Изморен съм, Битърблу.

Затрудненията му бяха толкова необичайни.

Той се отпусна обезсърчен на дивана с изтощено, мрачно и насинено лице. Сърцето на Битърблу се пресегна към него.

— По — тя приглади косата му и го целуна по главата. — Как да ти помогна?

— Отиди да успокоиш Гидън — въздъхна той.

Почука, чу глас и влезе в покоите на Гидън. Седнал на пода и облегнат на стената, разглеждаше съсредоточено лявата си ръка.

— Левичар си — отбеляза Битърблу. — Едва сега го забелязвам.

Той сви пръсти и проговори мрачно, без да вдига поглед.

— Понякога държа сабята с дясната ръка, за да се упражнявам.

— Боли ли те?

— Не.

— Да използваш лявата ръка в схватка, предимство ли е?

Той изгледа язвително Битърблу.

— Срещу По ли?

— Срещу нормални хора.

Гидън сви безразлично рамене.

— Понякога. Повечето войници са обучени да се защитават по-добре срещу десноръки.

Дори изпълнен с горчивина, гласът му имаше приятен тембър.

— Да остана ли? — попита тихо Битърблу. — Или да си отида?

Той отпусна длан и я погледна право в очите. Лицето му омекна.

— Остани, кралице.

После, припомнил си добрите обноски, понечи да се изправи.

— О, моля те — възпря го Битърблу. — Това е глупав обичай.

Седна на пода до него, облегна се на стената и за симетрия започна да си оглежда ръцете.

— Преди по-малко от два часа седях до приятел, както с теб сега, върху покрив на магазин в града.

— Наистина ли?

— Преследваха ни хора, които искаха да го убият.

— Кралице, шегуваш ли се? — попита със задавен глас Гидън.

— Не казвай на никого и не се меси — предупреди го тя.

— Имаш предвид, че Катса и По…

— Не мисли едновременно за По и за току-що казаното от мен. Не споменавай По в разговор и не го въвличай в размишления, които не искаш да споделяш с него — посъветва го спокойно Битърблу.

Гидън изсумтя изумен. После замълча, осъзнал смисъла на думите й.

— Кралице, да обсъдим темата друг път — предложи накрая, — защото в момента мислите ме теглят упорито към По.

— Исках само да споделя, че имам необясним страх от височини — уточни Битърблу.

— От височини — повтори объркано Гидън.

— Понякога е твърде унизително — добави тя.

Гидън пак замълча. Когато проговори отново, не изглеждаше объркан.

— Показах ти най-лошото от себе си, кралице, а ти ми отвръщаш с добрина.

— Ако това е най-лошата ти страна, По наистина има чудесен приятел — констатира Битърблу.

Гидън пак се втренчи в дланите си — широки като чинии. Битърблу едва устоя на изкушението да сложи своите върху тях и да се удиви от разликата в големината.

— Опитвах се да преценя кое е по-унизително — че успях да го ударя, защото той ми позволи… Стоеше все едно е боксова круша, кралице…

— А! И ти се вижда нечестно да си припишеш заслугата — довърши Битърблу. — Всички ще решат, че Катса е допуснала грешка, когато са се борили на тренировка. Никой няма да повярва, че си успял.

— Не е необходимо да щадиш чувствата ми, кралице — сухо отбеляза той.

— Продължавай — усмихна се Битърблу. — Изреждаше причините да изпитваш унижение.

— Да, благодаря, че ми напомни. Второ, не е приятно да разбираш последен.

— О! Ще посоча само, че далеч не си последният разбрал.

— Но ме разбираш, кралице, нали? С По прекарвам повече време отколкото с всички останали. Дори Катса. Не че се съревноваваме.

— Какво имаш предвид?

— Истинското унижение — подхвана той, ала замълча, стиснал зъби и посърнал.

Присви рамене и скръсти ръце, сякаш да се защити физически от терзанието — като от удар или от мразовито време. Безполезен жест, разбира се.

Битърблу изпъна крака и приглади мълчаливо панталоните си, за да му спести смущението, че го наблюдава.

— Знам — увери го кратко.

Той кимна.

— Разкривал съм му толкова много съкровени мисли. Особено в началото, когато не подозирах и не внимавах. На всичкото отгоре тогава го мразех. Прочитал е всяка ненавистна и ревнива мисъл. Сега си припомням всичко до най-дребната злостна представа и срамът е двоен, защото той също го усеща наново.

Да. Това наистина бе най-лошото, най-несправедливото и предизвикващо срам нещо, когато се сблъскаш с четец на мисли и особено с таен четец на мисли. Катса се страхуваше именно от вълната от гняв и омерзение, която ще залее По, ако започне да разкрива безразборно истината за себе си.

— Катса ми разказа колко оскърбена се е почувствала, когато По й казал — сподели Битърблу. — И разярена. Заплашила да го издаде. Не искала да го вижда повече.

— Да. А после избяга с него — подхвърли Гидън.

Предпазливият му тон я заинтригува. Опита се да го разтълкува, а сетне реши, че това е основание да зададе съвсем неприличния въпрос, който я измъчваше.

— Влюбен ли си в нея?

Той я погледна смаяно.

— Влиза ли ти в работата?

— Не… Влюбен ли си в него?

Гидън потри колебливо вежди.

— Как ти хрумна, кралице?

— Връзва се. Обяснява напрежението между теб и Катса.

— Надявам се да не си го обсъждала с другите. Ако имаш неудобни въпроси, засягащи мен, задавай ги на мен.

— Това правя.

— Да, да, несъмнено — Гидън предъвка думите с удивителна добронамереност.

— Не съм! — възкликна тя.

— Моля?

— Не съм питала другиго. Никой не ми е казвал нищо определено. И умея да пазя тайна.

— Е, всъщност не е кой знае каква тайна и нямам нищо против да ти я разкрия.

— Благодаря.

— О, за мен е удоволствие. Деликатността ти предразполага човек да разголи душата си.

Битърблу се разкиска.

— Навремето бях… хлътнал по Катса. Увлечението ми продължи дълго. В пристъп на гняв изрекох думи, които тя няма да ми прости. Вече съм надмогнал слабостта си.

— Наистина ли?

— Кралице, сред по-непривлекателните ми качества е гордостта. Помага ми много, когато разбера, че възлюбената не иска да ми даде и никога няма да ми даде желаното.

— Желаното? — повтори язвително Битърблу. — Ще уточниш ли?

— На първо място някой, способен да изтърпява жалката ми компания. Боя се, че държа стриктно на това условие.

Битърблу избухна в смях. Той я погледа усмихнат, после въздъхна.

— Лошите чувства упорстват дори когато причината изчезне — призна тихо. — Още при първата ни среща ми се прииска да ударя По. Радвам се, че най-сетне се случи. Сега разбирам колко безсмислено е било желанието ми.

— О, Гидън! — възкликна Битърблу, ала замълча, неспособна да изрече напиращите думи. Обичаше Катса и По с обич, по-голяма от земята. Знаеше обаче какво е да си изгубен в сянката на любовта им един към друг.

— Нуждая се от помощта ти — сподели, решила, че смяната на темата ще го успокои.

Той я погледна изненадан.

— Какво има, кралице?

— Някой се опитва да убива хората, които търсят цялата истина за престъпленията на Лек — обясни тя. — Ако дочуеш нещо, моля те да ме уведомиш.

— Разбира се… Леле! Да не би да подозираш, че е някой като Данзол? Благородник, служил на Лек, който не желае да разкрият истината за миналото му.

— Нямам представа — призна тя. — Но звучи логично, да. Ще проверя. Само дето не знам откъде да започна — добави изморено. — В Монсий има стотици благородници, чиито имена дори не съм чувала. Какво мислиш за стража ми Холт, Гидън?

— Холт е съюзник на Съвета, кралице — отговори бързо Гидън. — Охраняваше ни, когато се срещнахме в библиотеката.

— Така ли? — учуди се Битърблу. — Не се е посвенил обаче да открадне статуите ми.

Гидън я погледна с неприкрито изумление.

— После ги връща — добави Битърблу. — Ще го следиш ли по-зорко, Гидън? Тревожа се за здравето му.

— Искаш да наблюдавам Холт, който краде скулптурите ти, защото си загрижена за здравето му? — повтори удивен Гидън.

— Да. Душевното му здраве. Не му казвай, моля те, че съм споменала статуите. Ти му се доверяваш, нали, Гидън?

— На Холт, който краде от теб и е със съмнително душевно здраве?

— Да.

— До преди пет минути му имах доверие. Сега съм малко объркан.

— Мнението ти отпреди пет минути ми стига. Имаш добър инстинкт.

— Нима?

— Време е да се връщам в покоите си — въздъхна Битърблу. — Катса е там. Предполагам, че иска да ми покрещи.

— Съмнявам се, кралице.

— Двамата заедно са доста безочливи, знаеш ли? Тайно се надявам да си му счупил носа — призна шеговито тя.

Кокалчетата на лявата ръка на Гидън потъмняваха постепенно, насинени от сблъсъка с лицето на По. Той не се хвана на въдицата й. Втренчен в ръката си, заяви тихо:

— Никога няма да издам тайната му.

Битърблу се върна в покоите си и първо нагледа По. Той спеше на дивана и хъркаше гъгниво както се полага на човек с подут нос. Зави го с одеяло и понеже не й останаха извинения, влезе в спалнята.

Катса и Хелда й сменяха чаршафите.

— Ето те и теб! — възкликна с облекчение Катса. — Хелда се опитва да ме впечатли с изящната бродерия на чаршафите. Още една минута и щях да се обеся с тях.

— Мама ги е извезала — напомни Битърблу.

Катса затвори рязко уста и изгледа кръвнишки Хелда.

— Благодаря, Хелда, че спомена тази подробност.

Хелда ловко разгъна чаршаф и той се надипли над леглото.

— Виновна ли съм, задето забравям подробности, след като се поболях от тревога, че кралицата не си е в леглото? — попита тя, грабна възглавница и я заотупва безпощадно, докато заприлича на пухкав послушен облак.

Битърблу сметна, че ще е в нейна полза да поеме юздите на разговора от самото начало.

— Хелда, нужна ми е помощта на шпионите. В града убиват хора, опитващи се да разкрият истината за Лек. Искам да знаем кой дърпа конците. Възможно ли е да разберем?

— Разбира се — сви самонадеяно устни Хелда. — А междувременно, докато убийците се разхождат на свобода, вие скиторите, преоблечена като момче. Не разполагате нито със стражи, нито с името си дори, за да се защитите. Двете ме мислите за глупава старица, чието мнение е без значение.

— Хелда! — възмути се Катса и буквално прескочи леглото, за да застане до нея. — Не мислим така!

— Все едно, все едно. — Хелда отупа още веднъж възглавниците и се изправи да погледне двете млади жени с непристъпно достолепие. — Дори да ме смятахте за Даровита с върховно познание, нямаше да ме слушате и щяхте да шетате на вятърничавия си ум. Мислите се за непобедими, нали? Мислите, че единствено личната ви безопасност не заслужава внимание. Всеки на мое място би полудял. — Бръкна дълбоко в джоба си и хвърли малко вързопче върху леглото на Битърблу. — От самото начало разбрах за тайните ви бягства навън, кралице. Не мигнах и през двете нощи, когато не се върнахте. Спомнете си го следващия път, когато легнете в чуждо легло. Знам под какво напрежение сте поставена… и вие, и лейди Катса — посочи тя. — Не отричам, че задълженията ви надхвърлят обичайните и не бива да ви мерят с аршина на обикновените хора. Това обаче не значи, че ми е приятно да ме лъжат и да ме вземат за глупачка. Предай думите ми и на младия си мъж — заключи тя, вирна леко брадичка и се взря в очите на Катса. После напусна стаята с маршова стъпка.

Последва дълго мълчание.

— Бива я да пази тайни, а? — констатира Битърблу с глас, колебаещ се между срама и тревогата.

— Нали е началник на шпионите ти? — Катса се просна по гръб върху леглото. — Чувствам се ужасно.

— И аз.

— Чудя се какво имаше предвид за По. Не е споменавал тя да знае. Битърблу, вярно ли е, че в града ти вилнеят убийци? Ако е така, не искам да тръгвам.

— Вярно е — отвърна тихо Битърблу. — И аз не искам да тръгваш, но в момента си по-необходима в Естил, нали?

— Битърблу, ела тук, моля те.

Битърблу позволи на Катса да улови ръката й и да я дръпне на леглото. Седнаха с лице една към друга. Дланите на Катса бяха силни, живи и горещи като пещ.

— Къде ходиш нощем? — попита я тя.

И развали магията. Битърблу се отдръпна.

— Нечестен въпрос.

— Не отговаряй тогава — сви рамене Катса. — Не съм По.

Ала теб не мога да те лъжа, помисли си Битърблу._Поискаш ли ми нещо винаги ще ти го дам._

— Ходя в Източния град. При приятели — отговори тя.

— Какви приятели?

— Печатар и моряк, който работи с него.

— Опасно ли е?

— Да… понякога. Не е твоя работа и не зависи от мен, така че спри да ме разпитваш.

Катса поседя малко, смръщена на недалечното пространство.

— Печатарят или морякът… Грабнал ли е някой от тях сърцето ти, Битърблу? — проговори тихо.

— Не — поклати глава Битърблу, зашеметена и затаила дъх. — Спри да ме разпитваш.

— Имаш ли нужда от мен?

Не. Върви си.

Да. Остани при мен, докато заспя. Кажи ми, че съм в безопасност и светът ми ще придобие смисъл. Обясни ми защо се чувствам така, когато Саф ме докосва. Кажи ми какво означава някой да грабне сърцето ти.

Катса я погледна, отметна косата й назад, целуна я по челото и сложи нещо в дланта й.

— Възможно е нито да го искаш, нито да ти е необходимо. Но предпочитам да го имаш и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва, а да го нямаш.

Катса си тръгна и затвори вратата. Запътена към кой знае какво приключение. Към леглото си най-вероятно, където с По ще забравят за всичко съществуващо.

Битърблу разтвори пръсти и погледна предмета — аптекарски плик с четливо надписан етикет: „Морска трева за предпазване от бременност“.

Вцепенена, прочете инструкциите. После остави настрана билката и се опита да определи какво чувства, ала не стигна доникъде. Спомни си за вързопчето, захвърлено от Хелда върху леглото, и го взе — платнена кесия, съдържаща още един аптекарски плик, също четливо надписан.

Засмя се, несигурна какво му е смешното на момиче с объркано сърце, разполагащо с морска трева до края на детеродната си възраст.

После, изтощена до изнемога, легна и притисна чело — там, където Катса го бе целунала — в безупречната възглавница на Хелда.