Кристин Кашор
Лазурна (11)

9.

Битърблу тичаше към двореца под натежалото, сивкаво небе. Надбягваше се с изгряващото слънце, надявайки се от все сърце По да не опропасти отново закуската й. Свърши нещо полезно сутринта, посъветва го мислено тя, когато наближи покоите си. Извърши зрелищен подвиг. Събори дете в реката, докато никой не гледа, и го спаси.

Влезе в покоите си и се озова лице в лице с Фокс, размахала перушинеста четка за прах.

— О! — възкликна Битърблу, размисли трескаво, ала така и не успя да съчини убедително оправдание. — Проклятие.

Очите на Фокс, обагрени в различни оттенъци на сивото, изгледаха спокойно кралицата. Беше в нова пелерина досущ като тази, която Битърблу носеше в момента. Разликата между двете жени бе повече от очевидна — дребничката и неугледна Битърблу изглеждаше гузна и не особено чиста; Фокс — висока, ослепително красива и с неопетнена съвест.

— Няма да кажа на никого, кралице — обеща Фокс.

— О, благодаря — Битърблу усети как от облекчение й се завива леко свят. — Благодаря.

Фокс сведе глава, отстъпи настрани и толкова.

След няколко минути, потопена във ваната, Битърблу чу дъждовни капки да трополят по покрива на замъка.

Благодари на небето, че я е изчакало да се прибере у дома.

 

 

Дъждът се сипеше по скосените покриви на кулата й и се стичаше главоломно в улуците.

— Тиел?

Той седеше зад писалището си, а перото му дращеше по хартията.

— Да, кралице?

— Тиел, след като те удари, лорд Данзол спомена нещо, което ме разтревожи.

— О? — Тиел остави писалката и застана пред нея с угрижено изражение. — Съжалявам, кралице. Ако споделите с мен чутото, ще се опитам да разсея притесненията ви.

— Бил е нещо като лакей на Лек, нали?

Тиел примигна.

— Така ли, кралице? Какво ви каза?

— Наясно ли си какво са правили приближените на Лек? Знам, че не обичаш да ти задавам такива въпроси, Тиел, но трябва да разбера какво се е случвало, за да преценя как да помогна на поданиците си.

— Кралице, не обичам да ми задавате такива въпроси, защото не знам отговорите. Наясно сте, че неведнъж съм се опълчвал на крал Лек. Не съм единствен, ала всички предпочитаме да не го обсъждаме. Той обаче изчезваше задълго, кралице, и нямам ни най-малка представа къде ходеше. Разбирах само, че го няма. И другите ви съветници знаят само толкова. Надявам се да ми повярвате и да не ги безпокоите. Руд тъкмо се върна на работа. Знаете, че не е издръжлив.

— Данзол ми каза — излъга Битърблу, — че крадял от хората по заповед на Лек. Същото правели и други лордове. Тоест, има мнозина благородници като Данзол, Тиел, и ограбени граждани, които заслужават обезщетение. Короната им е длъжник. Разплатим ли се, по-лесно ще продължим напред.

— О, скъпа — Тиел облегна длан върху писалището й. — Разбирам… Лорд Данзол не беше с всичкия си.

— Но аз помолих личните си шпиони да проучат въпроса, Тиел — импровизира гладко Битърблу. — Данзол очевидно е казал истината.

— Личните ви шпиони — повтори Тиел. Очите му се премрежиха объркано, после започнаха да се изцъклят празно — толкова бързо, че тя се пресегна да го спре.

— Не, недей… — примоли се на избледняващите искрици разсъдък в погледа му. — Защо правиш така, Тиел? Нуждая се от помощта ти!

Тиел обаче се бе затворил в себе си, онемял и сякаш оглушал.

Все едно оставам в стаята с черупка, помисли си Битърблу. И се случва толкова ненадейно.

— Ще сляза долу да питам другите — каза тя.

Дрезгав глас се изтръгна нейде от дълбините му.

— Почакайте, кралице. Знам отговора. Може ли… да седна, кралице?

— Разбира се!

Той се отпусна тежко на стола. След миг проговори отново.

— Проблемът е амнистията, кралице. Пълната амнистия и невъзможността да докажем безспорно, че крадците са грабили по заповед на Лек, а не за себе си.

— Но нали помилването е основано именно на предположението, че Лек е истинската причина за престъпленията?

— Не, кралице. Обявихме амнистията, понеже признаваме невъзможността да разберем истината за каквото и да било.

Каква потискаща идея.

— Все пак е необходимо жертвите да бъдат обезщетени.

— Не мислите ли, кралице, че ако гражданите искаха обезщетения, щяха да ви кажат?

— Има ли начин?

— Всеки има право да напише писмо до Двора, кралице, а чиновниците четат всяко писмо.

— Но умеят ли да пишат?

Сега очите на Тиел, впити в лицето й, бяха будни и изпълнени със съвършено разбиране.

— След вчерашния спор, кралице, поисках обяснение от Ранмуд за статистиката относно грамотността. За съжаление той призна, че я е поукрасил. Има навик да допуска… оптимистични грешки в докладите си. — Тиел прочисти деликатно гърло. — Благодарение на въпросното качество е безценен агент на Двореца в града. Ала, разбира се, трябва да е откровен с нас. От сега нататък ще бъде. Инструктирах го ясно. И, да, кралице — добави решително съветникът, — достатъчно ваши поданици умеят да пишат. Виждате хартите. Твърдя, че ако искаха обезщетения, щяха да ви уведомят.

— Добре, Тиел, разбирам, но не съм доволна. Нетърпимо е да мисля колко много дължи Дворецът на поданиците си. Все ми е едно дали го искат от мен, или не. Не е справедливо да не им го дам.

Скръстил ръце, Тиел я погледна мълчаливо. Тя се почуди какво означава особената безнадеждност в очите му.

— Тиел, какво има? — попита го почти умолително. — Какво не е наред?

След миг той отговори тихо.

— Разбирам ви, кралице, и се радвам, че се обърнахте към мен. Надявам се винаги да обсъждате първо с мен такива въпроси. Ето какво препоръчвам — пишете на чичо си и го помолете за съвет. Когато дойде, ще обмислим как да постъпим.

Вярно беше, че Рор щеше да знае какво да направи и как най-добре да го направи. Съветът на Тиел не беше лош. Ала Рор щеше да я посети през януари, а сега бе едва септември.

Напишеше ли му писмо обаче, той сигурно щеше да й изпрати предложения, преди да пристигне.

 

 

Дъждът валеше приспивно, къпейки стъклените покриви и овалните каменни стени на кулата й. Тя се почуди как ли изглежда сега големият двор, където водата трополеше по стъкления таван, стичаше се по водоскоците и се събираше в голяма тръба, а тя се виеше по-надолу по стената и завършваше с преливник, който изплюваше потока в басейна на фонтана. В такива дни басейнът преливаше върху плочника на двора. Не се губеше никаква вода — струите се оттичаха в шахти към цистерни в подземията и тъмницата.

Наводнението в големия двор при всеки дъжд не изглеждаше особено практично. Не беше трудно да се промени странният замисъл. Той обаче не нанасяше щети на двора, предвиден отначало като открито пространство. А и Битърблу го харесваше — в редките случаи, когато успяваше да избяга от кабинета си и да го види. Плочникът около фонтана беше украсен с мозайка с рибки, които сякаш подскачаха и плуваха под водната пелена. Лек бе проектирал драматичния изглед на двора по време на дъжд.

Дарби влетя в стаята, понесъл с две ръце грамадна купчина документи. Битърблу тутакси стана и заяви, че отива в кралската ковачница да си поръча меч.

Но небеса, отговориха й, съзнава ли, че за да стигне до ковачницата, трябва да прекоси двора под пороя? Не й ли хрумва колко време ще спести, ако извика ковача в кабинета си, вместо да ходи лично? Не мисли ли, че ще изглежда необичайно…

— О, стига! — Битърблу сряза съветниците си. — Отивам в ковачницата, а не на експедиция до луната. Ще се върна бързо. Междувременно вие си вършете работата и престанете да досаждате, ако изобщо е възможно.

— Поне вземете чадър, кралице — помоли я Руд.

— Няма — отсече тя и напусна с демонстративен размах стаята.

 

 

Застанала под свода на източния вестибюл, Битърблу наблюдаваше разбунения фонтан, водовъртежите по плочника и гъргорещите шахти и усещаше как шумът и миризмата на подгизнала земя уталожват раздразнението й.

— Как си, кралице? — попита тих глас до нея.

Битърблу се смути леко при вида на лорд Гидън.

— О… Гидън! Здравей. Добре съм. Съжалявам за снощи. Задето заспах, имам предвид — заекна тя. — И за косата.

— Не се извинявай. Нормално е изпитанието с Данзол да те е изтощило. Беше нощ след дълъг ден.

— Да — въздъхна тя.

— Разбулва ли се загадката ти?

— Никак — призна тя, благодарна, че си е спомнил. — В мозайката са замесени лордове като Данзол, крали по заповед на Лек, крадци, крадящи ограбеното, необяснима дезинформация за водоливници от страна на съветниците ми, съчетана с неохота да обсъждат и други сведения с мен. Добави и крадци, които също крият тайни от мен — защо например им забиват ножове в корема. Не разбирам и декорацията на двора — начумери се тя, втренчена в храстите, очаровали я допреди миг.

— Хм… Не звучи особено ясно, признавам — съгласи се Гидън.

— Положението е бедствено — заключи Битърблу.

— Е, дворът ти е прекрасен в дъжда — констатира по-ведро Гидън.

— Благодаря. Знаеш ли, че за да дойда тук без придружител, макар и посред бял ден, изисква дълъг спор? И пак не съм сама — посочи с кимване мъж, притаен зад арка в южния вестибюл. — Даровитият ми страж Елинор се преструва, че не ни наблюдава. А всъщност са го изпратили да ме следи, обзалагам се в короната си.

— Или да се грижи за безопасността ти? — предположи Гидън. — Наскоро те нападнаха. Сигурно се чувстват притеснени, да не споменаваме виновни.

— Днес… днес направих нещо, което би трябвало да ме изпълва със задоволство, Гидън. Предложих Дворецът да обезщети ограбените по време на управлението на Лек. Усещам обаче само раздразнение и гняв, предвиждайки какъв отпор ще срещна и какви лъжи ще се наложи да изрека, за да го осъществя. И отчаяние как не ми позволяват дори да се разходя, без да пратят някого по дирите ми. Нападни ме.

— Моля?

— Нападни ме, за да видим какво ще направи. Сигурно му е скучно. Ще се позабавлява.

— Няма ли да ме намушка със сабята си?

— О — разкикоти се Битърблу. — Да, вероятно. Ще бъде жалко!

— Благодарен съм, че мислиш така — подхвърли суховато Гидън.

Битърблу присви очи към окаляния новодошъл, влязъл в двора през западния вестибюл, отвеждащ към конюшните. Сърцето й подскочи. Тя се спусна напред.

— Гидън! Катса е!

Внезапно По излетя от северния вестибюл с възторжени възгласи. Катса го видя, спусна се към него и двамата се втурнаха един към друг под дъжда. Точно преди да се срещнат По отскочи настрани, сниши се, сграбчи Катса и с възхитителна точност цопна с нея в басейна.

Докато те цамбуркаха, смееха се и крещяха, а Битърблу и Гидън ги гледаха, дребен официозен чиновник заситни към Битърблу и поздрави:

— Добър ден, кралице. Лейди Катса от Мидлънс пристигна в двореца, кралице.

Битърблу повдигна вежди.

— Не думай.

Чиновникът, заслужил поста си с качества, явно изключващи наблюдателността, потвърди съвсем сериозно информацията и добави:

— Придружава я принц Рафин от Мидлънс, кралице.

— О! Къде е той?

— Тръгна към покоите си, кралице.

— Бан с него ли е? — попита Гидън.

— Да, милорд.

— Сигурно са изморени — каза Гидън на Битърблу, щом чиновникът се отдалечи. — Катса ги е пришпорвала да яздят в дъжда.

Катса и По се опитваха да се удавят и, съдейки по гръмогласния им смях, това ги очароваше неимоверно. Под сводовете и по балконите се бяха насъбрали хора — прислужници, стражи — сочеха и се любуваха на спектакъла.

— Хубава история ще излезе за клюкарската хроника — отбеляза Битърблу.

— Поредната глава от „Героичните приключения на…“? — промърмори Гидън.

После я стрелна с усмивка, която се разля чак до красивите му, ала обикновени, еднакво кафяви очи, и Битърблу изведнъж почувства, че не е толкова самотна. Погълната от радостта, за миг бе забравила какво е. Обсебена от По, Катса дори не я беше забелязала.

— Всъщност отивах в ковачницата — обясни Битърблу на Гидън делово, сякаш тепърва ще обикаля много места. — Не съм сигурна обаче къде се намира. Не исках да си призная пред съветниците, разбира се.

— Бил съм там, кралице. В западното крило е, северно от конюшните. Да те упътя ли, или предпочиташ да те придружа?

— Ела с мен.

— Така или иначе спектакълът май приключва — отбеляза лорд Гидън.

И наистина плискането и шумотевицата изглежда утихваха. Катса и По се бяха прегърнали. Трудно бе да се каже дали продължават да се боричкат, или целуването е започнало.

Битърблу се извърна, поруменяла леко от смущение.

— Чакай!

Гласът на Катса перна Битърблу по гърба и я завъртя кръгом. Катса бе изскочила от фонтана и от ръцете на По. Тичаше към нея със светнали сини-зелени очи. От дрехите и косата й се стичаха вади. Долетя до Битърблу и я прегърна. Вдигна я, пусна я, притисна я силно, целуна я по косата. Останала без въздух в обятията на Катса, Битърблу чу дивото, могъщо туптене на сърцето й. Обви я още по-крепко с ръце. Сълзи премрежиха очите й.

После Катса изчезна. Хукна обратно към По.

Докато прекосяваха западното крило към портата, най-близо до ковачницата, Гидън й разказа, че възмездието за кралските кражби било специалитет на Съвета.

— Чувството е прекрасно, кралице — сподели той. — Е, на нас ни се налага да мамим, а и кралете са живи. Но сигурно ще изпиташ същото задоволство.

Застанал до нея, изглеждаше много едър — висок колкото Тиел, но по-широкоплещест.

— На колко си години? — попита безцеремонно тя, решила, че на кралиците им е позволено да любопитстват.

— Миналия месец навърших двайсет и седем — отговори той, явно без да се засяга.

Значи всички бяха връстници — Гидън, По, Катса, Бан и Рафин.

— Откога си приятел на Катса? — попита Битърблу, спомнила си с известно възмущение, че Катса не го поздрави в двора.

— О, ами… — той пресметна наум — от десет-единайсет години. Предложих й услугите си, още щом с Рафин основаха Съвета. Бях я виждал в двореца и преди това, разбира се. Гледах я как тренира.

— В замъка на крал Ранда ли си отрасъл?

— Семейното имение се намира в съседство, кралице. Като малък прекарвах в двореца толкова време, колкото и вкъщи. Покойният ми баща беше близък приятел на Ранда.

— Твоите възгледи са се различавали от неговите?

Погледна я изненадан, а после изсумтя мрачно.

— Не съвсем, кралице.

— Все пак си избрал да служиш на Съвета, а не на Ранда.

— Включих се в Съвета по-скоро запленен от основателката му, отколкото за друго, кралице. Заради лейди Катса и обещанията за приключения. Не се замислях каква е целта. По онова време бях сред най-доверените главорези на Ранда.

Битърблу си спомни, че Гидън не е сред посветените в истината за Дарбата на По. Това ли бе причината? Наистина ли е бил главорез? Ала Гидън бе един от най-близките приятели на По, нали? Как човек, служил на лош крал, успява да се откъсне от него, макар владетелят да е жив?

— Гидън? Сега интересуваш ли се от каузата на Съвета?

Той я погледна в лицето и тя видя отговора, преди да го е чула.

— С все сърце.

Влязоха в сумрачно преддверие, чиито високи, сиви прозорци подрънкваха от дъжда. Двама монсийски стражари охраняваха страничния вход. Битърблу мина през него и се озова на покрита тераса с изглед към поляна с подгизнали антиринуми. Зад цветята имаше ниска каменна сграда, от чиито комини се виеше дим. Мелодичният металически екот в различни октави и ритми подсказваше, че са открили благополучно ковачницата.

— Гидън, не беше ли грубо, че Катса не те поздрави в двора? — попита Битърблу. — Отдавна не сте се виждали, нали?

Усмивката му грейна — ненадейна и огромна. Той се разсмя гръмко.

— С Катса не се харесваме особено — призна.

— Защо? Какво си направил?

— Защо пък аз да съм направил нещо?

— Е, не е ли така?

— Катса е злопаметна. Не й минава с години — довери той, все още усмихнат.

— Сигурно ти си злопаметен! — разгорещи се Битърблу. — Катса има предано сърце. Не би ти се сърдила за дреболии.

— Кралице, не исках да засегна нито теб, нито нея — каза тихо Гидън. — Научил съм се на смелост от нея. Не е пресилено да кажа, че Съветът ми спаси живота. Мога да работя с Катса, независимо дали ме поздравява, или не.

Тонът и думите му я отрезвиха. Тя отпусна юмруци и избърса длани в полата си.

— Извинявай за избухването, Гидън. Катса е щастливка, че си й толкова верен приятел.

— Да — примигна смутено Битърблу и посочи към ковачницата зад водната пелена, повече от готова да смени темата. — Ще тичаме ли?

За секунди стана вир-вода. По обширната, блатясала леха с антиринуми едната й обувка затъна в калта и без малко да я катурне. Гидън й подаде ръце да й помогне, но и той заседна в мочурището. По лицето му пробяга смътно предчувствие за надвиснала беда и той залитна назад към цветята. Инерцията му я измъкна с пльокване от калта, но и я събори на земята.

Просната по корем сред антиринумите, Битърблу изплю кал. След това благоприличието стана съвсем излишно. Покрити с кал и смачкани антиринуми, те се изправиха и залитайки, превивайки се от смях, се добраха до навеса пред ковачницата. Отвътре с тежки крачки излезе мъж, когото Битърблу позна веднага — дребен, с остри, бдителни черти, облечен в черната униформа на монсийската стража и сребърни синджири по ръкавите.

— Чакай! — извика му Битърблу, опитвайки се да изтръска калта от полата си. — Ти си капитанът на монсийската стража, нали? Капитан Смит.

Очите му обходиха жалкото й облекло, а после зашариха по Гидън.

— Да, кралице — отвърна с отчетлив глас той. — За мен е чест да ви видя, кралице.

— Несъмнено — кимна Битърблу. — Ти ли решаваш колко войници да обхождат стените на замъка?

— Да, кралице.

— Защо увеличи броя им?

— В отговор на новината за броженията в Нандер, кралице. Всъщност, след като разбрахме за детронирането на нандерския крал, ще подсиля още повече охраната. Подобни вести поощряват метежниците. Първостепенната ми грижа, кралице, е да осигурявам сигурността на двореца — и вашата.

Битърблу проследи изпод вежди как капитан Смит се отдалечава.

— Разумно обяснение — отбеляза мрачно. — Съветниците ми май не ме лъжат.

— Не се ли радваш?

— Е, да, но така загадката ми не се разрешава.

— Невинаги успявам да следвам мисълта ти, кралице — обърка се Гидън.

— О, Гидън — въздъхна тя. — За твое успокоение — понякога и аз й изпускам нишката.

В същия момент от ковачницата излезе втори мъж и ги погледна стъписано. Беше млад и почернял от сажди, с навити ръкави, разкриващи мускулести ръце, понесли най-масивната сабя, която Битърблу бе виждала — току-що извадена от коритото за каляване и блестяща като мълния.

— О, Орник! — възкликна Гидън и тръгна към ковача, оставяйки диря от антиринуми и кал. — Майсторска работа! — Взе внимателно сабята и обърна дръжката към Битърблу. — Кралице?

Сабята бе дълга горе-долу колкото нея и толкова тежка, че се наложи да отметне рамене и да изпружи крака, за да я вдигне. Размаха я дръзко и огледа възхитено семплата й, гладка дръжка и равномерния блясък. Хареса й как солидната, стабилна тежест я придърпва към земята.

— Красива е, Орник! — прецени тя и добави: — Срамота е да я цапаме! — Накрая, понеже не си вярваше, че ще свали оръжието, без да разбие острието в плочника, помоли: — Помогни ми, Гидън! — Обърна се към Орник: — Дойдохме да си поръчам сабя.

Орник отстъпи назад с длани върху хълбоците и измери с поглед дребничката й фигура от главата до петите, както правеше единствено Хелда и то само когато Битърблу пробваше нова рокля.

— Харесвам тежки саби и не съм слаба — защити се тя.

— Разбрах, кралице — кимна Орник. — Позволете ми да ви покажа няколко възможности. Ако се окажат неподходящи, ще ви изработим нова по ваш вкус. Извинете ме.

Орник се поклони и влезе вътре. Останала отново сама с Гидън, Битърблу го погледна и одобри калните ивици по лицето му. Приличаше на красива потопена лодка.

— Откъде знаеш имената на ковачите ми, Гидън? Тук ли поръчваш сабите си?

Гидън стрелна с очи вратата на работилницата. Сниши глас.

— С По обсъдихте ли положението в Естил, кралице?

Битърблу присви очи.

— В Нандер — да. В Естил — не.

— Време е да те включим в срещите на Съвета. Утре, да речем, ако графикът ти позволява.

— Кога?

— Полунощ.

— Къде?

— Покоите на Катса, мисля, щом е тук.

— Добре. Какво е положението в Естил?

Гидън погледна пак към вратата и отговори още по-тихо:

— Съветът очаква масов бунт срещу крал Тигпен, кралице.

— Както в Нандер ли? — смая се тя.

— Както в Нандер и въстаниците помолиха Съвета за помощ.