Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (64)

62.

Трите километра пеш и чистият океански въздух ми се отразиха много добре. Когато минах покрай паркинга на плажа на Дич Плейнс и прекосих нашата роена морава, бях почти трезвен.

Има нещо, за което винаги ще бъда благодарен. Облечена в един от моите дрипави пуловери, Полин седеше на верандата, опряла гръб на входната врата.

Беше около десет и трийсет. Улицата и моравата бяха обвити от лека мъгла. Аналогията е странна и не знам как ми хрумна, но като видях Полин да препречва пътя ми към вратата, се сетих за Гари Купър, който търпеливо чакаше на улицата в „По пладне“. Имаше нещо такова в позата и в усмивката й, което сякаш казваше: „Ето ме тук, ха да видим какво ще правиш сега?“

— Ти си наслада за окото, Полин.

— И ти, Джак. Днес седях в дъното на гимнастическия салон и те наблюдавах. След това изминах с колата целия път обратно до града. После се върнах отново дотук. Шантаво, нали? Не се опитвай да го отречеш.

— Да не би да си извършила нещо ужасно и Маклин да те е изритал от къщата?

— Не.

— Просто си имала нужда от малко свеж въздух?

— Не.

— Горещо?

— Не.

В повечето случаи „не“ не означава нищо добро, но тези отговори за мен бяха възможно най-добрите. Седнах на хладната плоча и облегнах гърба си на боядисаната в червено дървена врата. Докоснах ръката на Полин. Все едно че ме прониза електрически ток. Тя взе ръката ми в своята и устните ми пресъхнаха.

— Но докато разговарях с Маклин, окончателно си изясних нещо — прошепна тя.

— И какво беше то, Полин? — прошепнах аз в отговор.

— Колко много те обичам.

Погледнах я и направих онова, което ми се искаше от дълго време. Целунах я нежно по устните. Устните й бяха меки и идеално прилепнаха към моите. Останахме така в продължение на един сладък миг, а след това се разделихме и се спогледахме.

— Струваше си чакането — рекох аз.

— Не биваше да чакаш, Джак.

— Обещавам да не чакам толкова дълго за следващата.

Отново започнахме да се целуваме и оттогава всъщност не сме престанали.

Сега разбирам, че за онези от вас, които останаха с мен дотук, няма нищо изненадващо в това романтично развитие на нещата. Вие вероятно сте го предвиждали. Но аз не.

Не и докато не прекосих моравата в онази нощ. Не защото не исках да се случи. Исках го от момента, в който Полин за първи път влезе в малкия ми офис. Толкова силно го исках, че дори не смеех да се надявам.

— Ти си добър човек. И мил — каза Полин, докато се прегръщахме на предната веранда.

— Дано да нямаш нищо против.

— Нямам. — Тя ми показа едно одеяло, което беше изнесла от къщи.

— Хайде да отидем долу на плажа, Джак. Има и нещо друго, което от дълго време ми се иска да правя с теб.