Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (35)

33.

— Да започнем с прислугата — предложи Полин. — Поне с онези, с които все още не си говорил.

Първият плодоносен телефонен разговор беше с бившия колега на Апшър по паркинг Кристиан Сорейсън, чиято отегчена приятелка вдигна слушалката чак на десетото позвъняване.

— Кристиан каза, че ще бъде в бар „Клам“ — кисело ни отговори тя, — което означава, че сигурно е някъде другаде.

Бар „Клам“ е претенциозно заведение, което се помещава в непретенциозна барачка точно на шосе № 27, по средата на пътя между Монток и Амагансет. Обслужването е мижаво, а декорацията — безлична, но има нещо във вибрациите му и в старите класически записи на реге, които пускат, и то го е превърнало в нещо като институция. През август ще ти се наложи да чакаш цял час, за да похарчиш четирийсет долара за обяд.

Двамата с Полин имахме късмет да си намерим места на бара. Поръчахме си две купи задушена риба и миди с лук и подправки. Все едно че имахме среща.

Забелязах Соренсън, наведен над мивката. Накрая той все пак излезе от кухнята, с мръсната си престилка и латексовите ръкавици.

— Сигурно не искаш да ми стиснеш ръката — каза той.

Запознах го с Полин и тя му обясни, че се опитваме да разберем още нещо за случилото се с Питър онази нощ. Кристиан с удоволствие ни помогна.

— Работих там през цялата нощ. Малко се изненадах, че полицаите въобще не ме потърсиха.

— Това е една от причините да сме тук — обясних аз. — Третират случилото се като злополука. Самоубийство.

— Няма начин — каза Кристиан. — Ченгетата се страхуват, че някоя важна клечка може да е замесена в онова, което се случи със Заека.

— Е, ако полицаите бяха дошли при теб, какво щеше да им кажеш? — попита Полин.

Соренсън скръсти мускулестите си ръце и ни разказа своята история. Започна да става интересно.

— Първо, Питър закъсня, както обикновено, тъй че ние бяхме малко сърдити. Но после си скъса задника от работа, както обикновено, и на нас ни мина. Второ, точно преди да изчезне, видях как Били Колинс, който беше сервитьор оная вечер, му пъхна някаква бележка в ръката.

— Как разбра, че е бележка? — попита Полин.

— Ами видях, че я разтвори и я прочете.

— Питал ли си Били Колинс за това? — обади се Полин.

— Смятах да го питам, но не съм го засичал напоследък.

— Знаеш ли къде бихме могли да го намерим?

— Последно чух, че бил нещо като помощник на игрището за голф в Мейдстоун. Разправят, че се занимава с миниголф, но ми се струва, че просто го оставят да играе.

— Прилича ми на добра сделка — рекох аз.

— Не е и наполовина толкова добра, колкото тази — отвърна той и вдигна пред очите ми десет гумени пръста.

— Много ти благодарим — каза Полин. — Между другото твоята приятелка ти изпраща сърдечни поздрави.

— Наистина ли?