Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (29)

27.

В четвъртък сутринта към осем часа аз се бях сгушил в малкия си офис в Ню Йорк. Мислех си, че всичко, което може да се обърка, вече се е объркало. Телефонът иззвъня. Преди да вдигна слушалката, си промърморих:

— Ох, ох!

Обаждаше ми се Фентън от острова.

— О, драги, радвам се да те чуя — казах аз.

— Аха. Е, не се разделяй с тази си мисъл — отвърна ми той.

А след това ми разказа какво се е случило предишния ден. Когато приключи с разказа си, ми се искаше веднага да хукна обратно към Монток, но каква полза от това, мамка му?

— Имаш ли някаква представа кой може да е?

— На бас, че е едно от копелетата, които са убили Питър.

Казах на Фентън да се успокои и да внимава, после седнах зад бюрото, чувствайки се напълно безсилен, какъвто всъщност си бях. Сами се оказа прав. Империята отвръщаше на удара. И беше взела приятелите ми на прицел.

Хубавото за този ден се случи между девет и трийсет и пет и девет и трийсет и седем. Полин Грабовски, частен детектив, надникна в кантората и размаха под носа ми кесия с понички.

— Купих две с глазура, но смятам да изям само едната — рече ми тя с усмивка.

— Сигурна ли си? — усмихнах се в отговор.

— Несъмнено. Как си? Още ли спасяваш Калтака, дето е осъден на смърт в Тексас?

— Надявам се. Благодаря ти за добрите думи. И за сладкото удоволствие.

— De nada^[1], Джак. Това е само една поничка.

Най-добрият ми приятел едва не се беше удавил, а аз ядях поничка и флиртувах. Това не беше правилно. Но вие какво бихте направили?

Същата сутрин ми се обади Лора Ричардсън, административната секретарка на Уилям Монтроуз. Монтроуз, най-старшият съдружник и председател на управителния съвет, ме викаше на горния етаж. Казах си, че ако се канят да ме уволнят, брадвата надали щеше да вдигне всемогъщият Монтроуз, а някой анонимен шеф от „Личен състав“.

И въпреки това металният вкус в устата ми не изчезна.