Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (22)

19.

Покарах наоколо — бързо, прекалено бързо за лъкатушните и натоварени пътища на Източен Лонг Айланд. Чувствах се наистина ужасно, но не изпитвах самосъжаление… е, да, дявол го взел, изпитвах и още как!

Когато се прибрах вкъщи, минаваше четири. След вчерашния ден къщата беше обърната с главата надолу. Реших, че ще е по-добре да почистя, преди да се наложи Мак да го направи.

В процепа на външната врата беше пъхнат плик. Сърцето ми се сви. Грабнах плика и го отворих.

Луксозната хартия беше розова и цялата ухаеше на парфюм.

Съобщението гласеше — 118400. „Мемъри“.

Това ми беше достатъчно. И по-рано бях получавал подобни съобщения. Дана искаше да се срещнем в мотел „Мемъри“. Вече ме чакаше там. Това бяха буквите и цифрите от регистрационния номер на нейния мерцедес кабрио. Бележката, парфюмът — колко типично за Дана. Не трябваше да отивам в „Мемъри“… Но какво да ви кажа… отидох. Може би дълбоко в душата си аз съм един безнадежден хлапак. Или пък съм прекалено романтичен, за да е на добро.

Дана беше там. И което е още по-лошо — знаеше, че ще отида. Беше толкова сигурна в себе си. Е, може би щях да успея да променя това.

Отворих вратата откъм пасажерската седалка и надникнах в колата. Мерцедесът все още миришеше на ново. Миришеше и на нейния парфюм.

— Седни, Джак. Трябва да поговорим — изрече тя с най-нежния си глас. Изящната й ръка със съвършен маникюр потупа седалката.

— И тук съм добре — отвърнах аз. — Чувствам се чудесно.

— Не беше така, както изглеждаше, Джак.

Поклатих глава.

— Беше, беше. Последните два часа обикалях наоколо с мотора и всичко си дойде на мястото. Вчера ви видях двамата с Волпи да разговаряте у дома. После ти си тръгна към седем. Колкото и да е чудно, същото направи и Волпи. Ще трябва да ме осветлиш за останалото.

Дана някак си съумя да изглежда разгневена.

— Той дойде у дома тази сутрин, Джак. А не снощи. Каза, че идва заради разследването, но си носеше банския. Такъв си е Франк.

— Значи ти го покани да поплува? И от дума на дума?

Дана разтърси глава.

— Джак, не може да вярваш, че се интересувам от Франк Волпи.

— Дана, защо се чукаш с него? Това е справедлив въпрос.

— Ей, Джак, нека ти кажа нещо, което научих от баща си — в живота няма справедливост. Ето защо баща ми винаги печели. Зависи как играеш играта. А това, Джак, наистина е игра.

— Дана…

Тя ме прекъсна и се удивих, че никога не съм я виждал от тази й страна.

— Нека да се доизкажа. Нещо ми се губи чувството за време, но поне от седмици мисля за това. Предполагам, че именно поради тази причина не дойдох да те взема в петък вечерта. Джак, имам нужда от дистанция. Всъщност се нуждая от малко време, в което да бъда сама със себе си… Заминавам за Европа за два месеца. Никога досега не съм го правила. Имам предвид това европейско пътешествие.

— О, да, и аз. Не съм бягал от проблемите си.

— Джак, не усложнявай още повече нещата. Трудно ми е.

След това по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Изглеждаше прекалено ужасно, за да е истина.

— Е, Дана — най-накрая се обадих, — а Волпи ще дойде ли с теб в Европа?

Не изчаках да чуя отговора. Затръшнах вратата на колата й и си тръгнах. Предполагам, че току-що бяхме скъсали.