Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (36)

34.

— Впечатлен съм — казах аз на Полин, докато отивахме към колата й отвън.

— Това ми е работата, Джак. Понякога дори професионалистите имат късмет. В онази нощ осем души са паркирали колите на гостите. Ние по една случайност открихме онзи от тях, който е видял нещо. И така, къде се намира Мейдстоун? Подходящо ли съм облечена за тази дупка?

Целия си живот съм прекарал там, но до онзи следобед не бях пристъпвал свещените граници на извънградския клуб. Пък и не бях само аз.

Мейдстоун бе класическо британско игрище, за голф, пренесено на атлантическия бряг, и не може да се каже, че е замислен като част от програма за подпомагане на социално слаби.

Колкото и да е снобско това място, никак не е трудно да се вмъкнеш вътре. Няма наемни полицаи пред входа. Дори няма порта. Двама посетители с двайсетгодишен фолксваген могат да се замъкнат чак до голямата каменна сграда на клуба, да паркират колата си и да тръгнат пеша към полето за голф. И ако се държиш така, сякаш сам Господ ти е дал право да бъдеш тук, никой няма да ти каже и дума.

Не зная дали някога сте били в извънградски клуб от рода на Мейдстоун, но там те обзема едно чувство на наркотично спокойствие. Възприемаш това място, от добре оформената морава до безоблачното небе, сякаш си взел викодин и след това си го полял с едно мартини. Можех да свикна с такова нещо.

Лесно открихме Били Колинс. Той работеше съвършено със стика си. И беше единственият играч на голф наоколо.

— Хей, Джак, вярва ли ти се, че съществува такова място? — каза той, като продължаваше да стиска стика си и да сочи с лакти към идиличния пейзаж наоколо, преди да запрати още една топка по него. — Това е най-доброто игрище за голф в Лонг Айланд, но повечето от членовете на клуба са престарели или имат вили някъде другаде. Игрището стои празно през повечето време.

— Е, как върви играта? — попитах аз.

— Гадно — отвърна Колинс и направи още един идеален замах със стика.

Полин нарочно се приближи плътно до Колинс, за да престане да удря топките.

— Искаме да говорим с теб, защото Кристиан Соренсън ни каза, че те е видял да даваш някаква бележка на Питър. Станало е точно преди той да изчезне в онази нощ от къщата на семейство Нюбауър.

Харесваше ми как Полин разговаря с хората. Тя не се правеше на много сериозна, нито пък кокетничеше прекалено. Въобще не се преструваше.

— Определено имаше нещо странно в тази работа — каза Колинс, като се подпря на стика.

— Какво имаш предвид?

— Бележката беше розова и напарфюмирана, но ми я даде един тип, който се навърташе наоколо заедно с един друг тип.

— Познаваш ли ги?

— Не. Ако съдим по физическите им данни, трябва да са личните треньори на Нюбауър. Но им липсва стойка, походка. И не се опитваха да измъкнат мангизите на някой богаташ. Освен това бяха старички. Може би на около четирийсет.

— Защо не се обади в полицията? — попита Полин.

— В деня, когато откриха трупа на Питър, три пъти търсих Франк Волпи. Но той не отговори на позвъняванията ми.