Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (106)

106.

В този миг на нечовешко напрежение аз забравих всички съдебни техники, които така усилено се бях старал да овладея през цялата зима и пролетта. Вместо да се възползвам напълно от тази ситуация, аз побързах да отворя плика. Сърцето ми щеше да се пръсне. Всичките ми сетива бяха изострени до крайност. Извадих няколко снимки от плика, който държах в ръката си.

Погледнах ги, а после ги окачих на стената до останалите. Това навярно бяха последните седем снимки, които Сами бе направил през живота си. И по някаква зла ирония на съдбата представляваха неговите шедьоври.

Бяха толкова черни и неясни, колкото порнографските снимки на Сами бяха ярки. Залепени на стената в една тъмна и разкривена редица, те приличаха не толкова на фотографии, колкото на експресионистични картини, пресъздаващи един трескав водовъртеж от ярост, страх и смърт.

Както и в повечето от порнографските снимки, и тук участниците бяха трима на един. Но тук похотта бе заменена от ярост, тазовите движения — от юмруци и ритници.

Ето тук аз виждах неясния циферблат на платинения часовник марка „Картие“, докато Нюбауър се целеше с тежката палка във врата на Питър.

Тук две мечешки фигури държаха отзад ръцете на Питър и се виждаше сребърната тока върху луксозната обувка на Нюбауър, докато той риташе Питър в ребрата.

А тук, полускрито в тъмните сенки, се виждаше още едно лице, но аз го разпознах — беше на Франк Волпи.

Той, разбира се, беше ме излъгал, че не е присъствал, но защо не? Всички други лъжеха.

Последната снимка бе най-ужасяваща. Лепнах я на стената и наблюдавах как Моли насочва камерата към нея. Знаех, че се е отпечатала върху ретината ми завинаги.

В момента, когато е била правена тази снимка, плътната облачна покривка сигурно се е разкъсала. Питър лежеше смазан в краката на убийците си, а лицето му за миг бе осветено.

Приличаше на осветено от свещ лице в картина на Караваджо. Това бе лицето на един младеж, който съзнаваше, че изживява последните секунди от живота си и че никой няма да го спаси. Ужасът в очите му ми дойде прекалено много и макар че вече бях виждал тази снимка по-рано, трябваше да извърна глава.

— Няма ли край това издевателство? — изкрещя Монтроуз. — На всички тези снимки се вижда само едно лице и то е на жертвата.

— Обвинителят да дойде при мен — рязко каза Маклин. — Веднага.

Приближих се и видях, че е страшно ядосан.

— Монтроуз е прав. Тези снимки са безполезни и ти го знаеш. Джак, какво правиш, дявол го взел? Имаш ли какво да кажеш?

— Проклет да е Монтроуз. И Нюбауър. И ти да си проклет! — казах аз. След това се разплаках. Не издържах. — Не ми пука дали тези снимки имат стойност като доказателствен материал. Те показват, че Питър е бил пребит до смърт на плажа от Нюбауър от две горили, едната от които е Волпи. Тези снимки ще останат запечатани в главата ми до края на живота ми, нека и за тях да е така. Питър не се е самоубил, не се е удавил… той е бил убит, Мак. Ето това показват снимките.

Маклин протегна двете си огромни ръце и сграбчи мокрото ми лице. Стисна го така силно, сякаш това бе кървяща рана, която се опитваше да затвори.

— Джак. Чуй ме — каза той с покъртителна усмивка. — Ти свърши добра работа дотук. И нещо повече. Сега не оставяй положението да ти се изплъзне от ръцете, синко. Имаш ли нещо, с което да унищожиш тези копелета? Моля те, кажи „да“, Джак.