Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (19)

16.

Погребалната служба за баща ми се състоя четирийсет и осем часа по-късно в църквата „Света Сесилия“. Близо хиляда души се опитаха да се натъпчат в ниския каменен параклис, само неколцина останаха да чакат обичайната делнична служба. Аз бях най-силно изненадан от този наплив. Баща ми беше скромен и резервиран човек, съвсем не се държеше свойски с всички, тъкмо напротив. Именно поради това аз винаги бях смятал, че е недооценен. Но случаят явно не беше такъв.

Монсеньор Сканлън разказа как на шестнайсетгодишна възраст Джон Самюъл Сандърс Мълън напуснал Ирландия и заминал сам за Ню Йорк Сити, където се подслонил при свои роднини в една вече пренаселена бедняшка къща в „Хелс Кичън“. Маклин и баба ми успели да преминат океана едва три години по-късно, а дотогава баща ми вече бил напуснал училище и станал чирак на един дърводелец. Дори след пристигането на родителите си, в продължение на няколко години, единствено той се грижел за прехраната на семейството — „шестнайсетгодишно момче, което работи по осемдесет часа седмично, можете ли да си представите“, каза монсеньор.

Пет години по-късно Сам и младата му съпруга Катрин Патриша Демпси поискали да си отдъхнат в неделя от асфалтовата фурна, в която живеели. Затова се качили на лонгайландската железница и пътували до последната спирка. Когато слезли от влака, открили малко рибарско селце, което напомнило на баща ми за онова селце в графство Клеър, което бил напуснал.

— Две седмици по-късно — каза монсеньор — изпълненият с младежка любов и амбиции Сам за втори път в разстояние на осем години се пресели и пусна корени завинаги в Монток.

Често съм се питал защо баща ми показваше толкова малко ентусиазъм по отношение на златната треска в Хамптънс. Сега осъзнах, че по времето, когато е дошъл краят на Лонг Айланд, той е бил по-загрижен да оцени онова, което притежава, отколкото да ламти за още.

— Откакто семейство Мълън пристигна в този град — продължи Томас Сканлън, — аз често съм имал щастието да ги посещавам в къщата на Дич Плейнс Роуд, която Сам построи. Сам Мълън притежаваше всичко, което един мъж би искал да има — хубав дом, още по-хубава съпруга, почтен бизнес, а в лицето на младите Джак и Питър — двама прекрасни синове, ярко открояващи се сред другите. Питър беше надарен атлет, а Джак — многообещаващ студент, който евентуално ще завърши право в Колумбийския университет. Но ето че тогава — продължи монсеньор — бедата връхлетя семейство Мълън. Най-напред Катрин Патриша умря от рак твърде млада. А миналата седмица ни сполетя все още незадоволително обяснената смърт на Питър Мълън, един удар, който несъмнено допринесе за смъртта на Сам в петък през нощта. Явно не ни е дадено да прозрем Божия промисъл във всичко това. Аз само ви казвам, че зная, че е така. Че този живот, колкото и да е кратък, а той почти винаги е прекалено кратък, е безкрайно ценен.

Мак, Дана и аз седяхме на първия ред. Зад нас се чуваха облекчени ридания, но ние с Мак бяхме със сухи очи, поне в онази сутрин. За нас това не беше божествена мистерия, а убийство. Който и да бе убил Питър, той беше отчасти виновен и за инфаркта на баща ми или поне за разбитото му сърце.

Докато монсеньор продължаваше да говори на разплаканите си енориаши, аз усетих как дядо стисна коляното ми. Взрях се в разкривеното му от мъка лице и в бездънните му ирландски очи.

— В този скъпоценен живот има някои загадки, които ние с теб ще трябва да разгадаем — прошепна той, — независимо дали Бог ще бъде на наша страна или не.

Сложих моята собствена ръка върху неговата и я стиснах в отговор, което означаваше за двама ни, че сме сключили съюз.

По някакъв начин, незнайно как, щяхме да отмъстим за Питър и за баща ми.