Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (104)

104.

Направихме прекъсване за обяд и се върнахме точно след четирийсет и пет минути. Не можех да ям най-вече защото се страхувах, че нищо няма да се задържи в стомаха ми.

Свидетелката, която се канех да призова, беше от онзи тип рискови свидетели, с които един наистина добър адвокат, макар и не от първа величина, не би трябвало да може да се справи. Беше време да разбера дали съм добър познавач на човешката душа, а също така и дали въобще ставам за адвокат.

Поех си дълбоко дъх.

— Кемпиън Нюбауър — произнесох аз.

В стаята настъпи тишина. Кемпиън бавно стана и излезе напред. Погледна назад към другите свидетели, сякаш очакваше някой да й хвърли спасителен пояс.

Но Монтроуз веднага скочи от мястото си.

— В никакъв случай! Госпожа Нюбауър в момента се лекува от хронична депресия. От самото начало на този процес досега тя не е вземала лекарствата си.

Погледнах към Кемпиън, която вече седеше на свидетелската скамейка.

— Как се чувствате? — попитах я аз. — Ще издържите ли това?

Тя кимна утвърдително.

— Добре съм, Джак. Всъщност аз искам да кажа нещо.

— Не че има някакво значение за теб — извика от мястото си Нюбауър, — но законът забранява да заставяш съпругата да свидетелства против съпруга си!

— Към така наречената съпружеска привилегия — откликна Маклин — може да предяви претенции всеки един от съпрузите, що се отнася до собствената му защита. Но привилегията касае само изявления от страна на единия съпруг по адрес на другия и не засяга подразбиращите се факти. Можете да свидетелствате, госпожо Нюбауър.

Тънка усмивка плъзна по устните на Кемпиън. Познавах я от дълго време и наблюдавах как се превръща от красива жена със свободен дух в изключително омерзена и ожесточена жена. Това бе една от причините да рискувам с нея.

— Няма защо да се притесняваш, скъпи — каза тя на съпруга си. — Никой не ме принуждава да свидетелствам против теб. Тук съм по собствена воля.

След като се закле пред Библията на Гидли, аз я помолих да дойде с мен, за да разгледаме някои от снимките на стената. Направи каквото й казах.

Показах й третата снимка в редицата, на която една жена тъкмо бе достигнала оргазъм.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Стела Фицхардинг. Тя е чудовище.

— Ами тази, по-младата жена, която е коленичила?

— Триша Пауъл. Младата делова жена, която направи такава блестяща кариера във фирмата на съпруга ми.

— А между двете лежи брат ми Питър, който със сигурност не беше светец.

Кемпиън поклати глава.

— Така е, но той никого не е наранил. И всички наистина обичаха Питър.

— Това е утешително — рекох аз.

Разведох я покрай редицата от фотографии. Показах й една.

— Отново Питър — каза Кемпиън.

— Според вас на колко години е бил Питър по времето, когато е направена снимката?

— Не зная… може би на петнайсет.

— Не повече? — попитах аз.

— Не повече. Не мисля. Джак, трябва да ми повярваш… Аз нямах представа, че това се случва в къщата ми. Във всеки случай не и в началото. Съжалявам. Извинявам се на теб и на семейството ти.

— И аз съжалявам, Кемпиън.

Продължихме надолу покрай редицата от снимки.

— На всяка от тези шест снимки, които обхващат период от пет години, един и същ възрастен мъж е възседнал брат ми. На най-ранните снимки той не е бил на повече от петнайсет години.

— Това трябва да е моят съпруг Бари Нюбауър — отвърна тя и посочи мъжа, който в момента бе сграбчил страничните облегалки на стария плажен шезлонг така здраво, както държеше и Питър на снимките.

Прескочихме няколко фотографии, а след това спряхме пред една от последните в тази серия.

На нея към Питър И Бари се беше присъединил трети мъж, на средна възраст, надянал нашийник с шипове и с много здрава каишка.

— Този мъж, дето пълзи на четири крака — казах аз, — почти съм сигурен, че съм го виждал някъде и по-рано.

— Несъмнено — отвърна Кемпиън. — Това е Робърт Красуелър-младши, главен прокурор на Съединените щати.