Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (49)

Епилог
Септември 2007

Ем седеше пред малката тоалетка в спалнята им в апартамента на Бийкман Плейс в Манхатън и довършваше грима си. Така, това е, мислеше си тя, загледана в отражението си. Половин Одри — това беше избрала за вечерта.

Усмихна се на себе си, облегна се в стола и се загледа през прозореца към Ист Ривър и Лонг Айлънд Сити отвъд нея. Беше щастлива, че се върна за няколко месеца с Лари, преди отново да отиде в Париж през декември, за да подготви следващата пролетна колекция, която щеше да покаже през януари.

Мислите й се върнаха към вчерашната й среща с доктор Мелиса Глендънинг, която се занимаваше с жертви на сексуално насилие. Ем веднага я хареса и си записа час за още един сеанс следващата седмица. Беше обещала на Лари да потърси помощ, щом се приберат в Ню Йорк, и сега се радваше, че накрая се реши.

— Готова ли си, скъпа? — гласът му я стресна и тя подскочи на стола си.

— Да, още пет минути.

Тя стана и отиде до гардероба, откъдето извади любимата си черна рокля. Показа му я и заяви:

— Реших да облека това, Лари. Носех я в нощта, когато те срещнах, и когато Джо срещна Джеймс. Наричам я щастливата рокля.

— Съгласен съм, но побързай, любима, закъсняваме.

— Моля те, вдигни ми ципа — и тя набързо съблече халата си, нахлузи роклята и се обърна с гръб към него. После си сложи големите перлени обици, грабна малката чантичка-портмоне и дългия си шал и изтича от спалнята след Лари.

Той я чакаше в предверието, по-красив от всякога, помисли си тя. Усмихна й се и кимна одобрително.

Отвън, пред Бийкман Плейс, ги чакаха колата и бодигардовете. Лари я настани вътре и каза на Крейг адреса на художествената галерия в Челси, после изпухтя:

— Ще закъснеем. Колко досадно, а чакахме това събитие с месеци.

Ем се приближи до него на седалката и пъхна ръката си под неговата.

— Не се притеснявай толкова, всичко е наред. Това е арт събитие все пак, не е нужно да бъдем там на секундата.

Лари се обърна да я погледне и й се усмихна мило.

— Как така винаги успяваш да ме накараш да се чувствам по-добре?

— Всъщност, не знам, но се радвам, че успявам. — Тя се примъкна още по-близо до него и му прошепна: — Сигурен ли си, че не си разочарован, че трябваше да се откажем от плаването си с яхта по Босфора?

— Никак.

— Така си и останахме без меден месец — въздъхна Ем.

— Бракът с теб е един безкраен меден месец, Ем, скъпото ми момиче — погледна я с любов Лари. — Можем да си направим круиз още следващата година.

Тя му се усмихна, стисна ръката му и се облегна назад. После се умълчаха, всеки унесен в мислите си.

Щом пристигнаха в галерия „Гришам“ в Челси и слязоха от колата, забляскаха светкавиците на наобиколилите ги фотографи. Стюарт ги придружи през тълпата и ги въведе в галерията. Те бяха популярната двойка, обожавана от света и от пресата, и тяхната сигурност беше винаги в потенциален риск. Лари наричаше това цената на голямата слава.

В момента, когато влязоха в галерията, разговорите спряха и всички ги зяпнаха. Тогава се появи Джо, махаше им усмихната и бързаше към тях да ги посрещне, следвана от Джеймс и Дакс. Запрегръщаха се и Ем хвана ръката на Джо с думите:

— Съжалявам, че закъсняхме. Движението беше натоварено. Надявам се любимата ми картина да не е била продадена.

— Не, не е — засмя се Джо. — Ела да я видиш. С рамката изглежда много по-добре.

— Беше си фантастична и без рамка — отвърна Ем, щастлива заради Джо, защото бе сигурна, че ще стане много известна.

Всички се отправиха към мястото, където беше окачена любимата картина на Ем, последвани от някои от другите гости. Лари спря един сервитьор и всички си взеха чаши с шампанско. След като се чукнаха, той се провикна:

— Поздравления, Джо. Изложбата ще бъде огромен успех!

Джо само се усмихна, хвана Ем под ръка и прошушна:

— Надявам се да е прав.

— Разбира се, че е прав — увери я Ем. После се обърна към Дакс:

— Филмът вече е зад гърба ти, какво следва сега, Дакс?

— Друг филм — усмихна се той на двете си приятелки и добави:

— Справихме се, Ем! Сега е ред на Джо. На път е да стане новата звезда в света на изкуството.

— Без съмнение — отговори Ем и отклони поглед.

Лари я наблюдаваше. Погледите им се срещнаха и те тръгнаха един към друг. Изведнъж Ем осъзна, че той е всичко, което иска. Нищо друго нямаше значение. Не съвсем. Той беше животът й, тя — неговият и двамата щяха да останат заедно. Завинаги.