Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (33)

32.

Джо огледа големия салон на „Черният лебед“, новия хотел недалеч от Лувъра, възхитена от красотата му. Носеше традиционния отпечатък на Мария Антоанета и Луи XVI, дал името на стил в обзавеждането, който тя харесваше, въпреки че много приличаше на рококо.

Модният подиум прекосяваше целия салон през средата и спираше почти в края с Т-образно разклонение. Нямаше търпение да види как Ем се носи по пътеката и разхожда материала си, както се изразяваше Ем, и се вълнуваше, че е тук. Двамата с Джеймс бяха долетели миналата вечер в Париж, след двуседмичен престой в Лондон, за да може да присъства на ревюто и да прекара няколко дни с Ем.

Джо изведнъж чу името си, обърна се и скочи, когато видя запътилия се към нея Люк, стиснал апарата си в ръка.

Двамата се прегърнаха и Люк заяви:

— Изглеждаш фантастично, Джо. Бракът определено ти се отразява добре. Как е Джеймс?

— Страхотно. Малко е зает с промените във фирмата. Но ще се видите по-късно, разбрах от Ем, че ще се събираме на вечеря.

— Знам. Ей, това е супер, сладурче. Ще снимам Ем оттук — много стратегическа позиция. След ревюто искам да ви снимам двете заедно. Става ли?

— Разбира се, Люк, стига да получа копие от снимките.

— Дадено — ухили се той и закачливото му лице грейна. — Отивам отзад да снимам Ем, докато се приготвя. Ще се видим по-късно, мила.

Джо седна на големия позлатен стол, надписан с нейното име, и се обърна към жената отдясно, която я заговори.

— Надявам се да не ви прозвучи грубо, но без да искам дочух разговора ви с фотографа. Просто беше наблизо. Позволете да ви се представя. Аз съм Ребека Биам.

Джо се усмихна на високата, руса, много привлекателна жена, която бе влязла в залата няколко минути преди Люк. Тя протегна ръка:

— Приятно ми е. Казвам се Джорджиана Карлсън.

— На мен също. А това е приятелката ми Ан Мълой — додаде Ребека.

Ан Мълой стана и подаде ръка на Джо.

— Здравейте. Приятно ми е, госпожо Карлсън.

Джо кимна на също толкова висока, привлекателна жена с гъста кестенява коса и странни синьо-зелени очи. Двете жени изглеждаха почти еднакво, бяха облечени екстравагантно и Джо разбра, че са американки. Тя продължи разговора:

— Споменахте нещо за фотографа. Искате нещо да питате за него?

— Не точно — засмя се Ребека. — Той заговори за Ем и случайно го чухме. Не сме подслушвали, просто беше много близо. И се чудехме дали вие я познавате. Ние сме й големи почитателки.

— Всъщност, да, познавам я — кимна Джо, но само толкова. Тя, както и всички нейни близки, диво бранеха Ем и работата й. Напоследък интересът към нея беше особено голям, но те внимаваха да си държат устите затворени.

— Четохме, че никак не се е възгордяла от бързата слава и успех. Вярно ли е? — тихо попита Ан Мълой.

Джо реши, че може да отговори на този съвършено невинен въпрос и рече:

— Все същата си е, както винаги досега. Славата не я промени. В нито едно отношение.

— Това е добра новина! Успехът често главозамайва хората — отбеляза Ан Мълой.

Джо се опита да отклони разговора от Ем:

— Посещавате ли много модни ревюта?

Ребека се усмихна:

— Да, обичаме да го правим. И когато се отвори възможност да присъстваме тук днес, много се зарадвахме. Особено след като беше обявено, че Ем ще представи дрехите.

— Ще ви хареса — кратко заяви Джо и отвори програмата. Двете жени направиха същото и трите зачетоха. Тогава Джо се огледа и забеляза колко бързо се пълни залата. Погледна часовника си и разбра, че ревюто щеше скоро да започне. Облегна се на стола и развълнувана и много горда, зачака да види появяването на Ем.

 

 

Ем започна да нагласява вечерната шифонена рокля в пастелни тонове и се обърна да благодари на реквизиторката си Клод. Тогава забеляза, че Филип Тремон се приближава към нея.

С брата на Жан-Луи се беше запознала наскоро, в началото на март, когато той се бе върнал от почти тримесечно пътуване. Филип ръководеше експортния отдел на модната къща, с изключение на Щатите, които бяха отговорност на Кейт Морел.

На загорялото му, красиво лице грееше усмивка. Филип беше по-млада и малко по-лъскава версия на брат си, с чудесно чувство за хумор и много по-освободени маниери от Жан–Луи. Той веднага я заговори:

— Това е първата ми възможност да те видя на подиума, Ем, и намирам, че си прекрасна. Сцената ти принадлежи. Дори някои топмодели рядко постигат това… да го превземат. Поздравления.

— Благодаря, Филип. Много мило, че ми го казвате. Предполагам, че това е нещо, което се учи. По-голямата ми сестра ме посъветва някои неща и едно от тях беше да свикна с подиума. Тя го оприличи на една пътечка в градината на майка ни и постоянно ми напомняше, че трябва да го превърна в мое си място. С други думи, научи ме да не се страхувам от него.

— Явно сестра ти е била добра учителка. Много се радвам, че си с нас като новото рекламно лице на Жан-Луи Тремон. Кейт е блестяща, само как те представи.

— Така е, също и Питър Адисън. Мисля, че свършиха фантастична работа — и тя се закиска. — За една нощ се превърнах в супермодел. Можете ли да повярвате? Аз още не мога.

Филип също се разсмя и си помисли каква прекрасна, непринудена, сериозна млада жена е тя. Според Кейт никак не беше своенравна. Той имаше добро чувство за нея и вярваше, че ще си остане такава.

Клод й махна, Ем се извини и тръгна към центъра на подиума, докато другите две момичета се оттегляха.

Тя се понесе по широката сцена, драматично се поспря, завъртя се, продължи напред, отново се спря, след което решително стъпи върху пътеката и закрачи с лекота, грация и пълна самоувереност.

Ем и великолепната й лятна вечерна рокля в пастелни тонове моментално взривиха публиката. По средата на пътеката тя се обърна, после се завъртя и продължи. След малко тръгна обратно и всеки миг се наслаждаваше на това, което правеше.

Този следобед Ем беше щастлива.

Всичко беше чудесно. С Лари бяха толкова влюбени, имаха съвършен брак, пълна хармония в мислите и телата. Благодарение на късмета си, на Кейт и Люк, вече имаше кариерата, за която отдавна бе мечтала. Приятелите й бяха с нея в Париж пред прага на пролетта. Животът беше прекрасен.

С обичайната си динамична походка Ем мина още веднъж по пътеката. Завъртя се и се отправи зад завесите, защото трябваше да излезе още веднъж след няколко минути. Имаше достатъчно време да се преоблече.

Но докато бързаше към съблекалнята, високият й ток се закачи за нещо, загуби равновесие и се стовари на пода. При падането се опита да омекоти удара с ръце и поне успя да предпази лицето си.

Клод бе видяла всичко това и извика:

— Mon Dieu! Mon Dieu!^[1] — и се втурна към нея да й помогне. Филип, който разговаряше с Клод, я последва и двамата стигнаха първи до Ем.

— Удари ли се? — трескаво попита Клод. — Какво стана?

— Токът на обувката ми се заплете в нещо — каза Ем и неуспешно се опита да мръдне крака си.

— Моля те, Ем, не мърдай — нареди Филип. — Трябва да освободя тока. Закачил се е в една дупка в дъските. Можеш ли да се събуеш?

Тя се опита и след секунда изохка:

— Не мога. Обувката се е заклещила, а кракът много ме боли. Клод, ще трябва да пуснеш някой друг на мое място. Мисля, че имам проблем с глезена, или е счупен или изкълчен.

— Oui, oui, bien sur^[2] — засуети се Клод.

Кейт и Жан-Луи дотичаха и останаха ужасени, когато видяха Ем простряна на пода, с крак заклещен между две дъски.

Разтревожен, Жан-Луи коленичи до брат си и хвана ръката на Ем:

— Има ли нещо счупено? Боли ли ви, госпожице?

Ем му се усмихна леко и поклати глава.

— Мисля, че съм си изкълчила крака, но в момента не можем да направим нищо. Заклещен е в обувката. Не мога да го измъкна.

Кейт, практична както винаги, също коленичи, огледа сатенената обувка с висок ток и заговори:

— Трябва ми остър нож, макетен по възможност. Но ще стане с всякакъв, стига да е остър. Ще трябва да срежа обувката. Само това може да помогне. Кракът й много е отекъл и се страхувам дори да опитам да сваля обувката.

— Да, Кейт, режи! — подкани я Жан–Луи и след като стисна окуражително ръката на Ем, се изправи заедно с Филип.

Кейт приклекна до Ем:

— Сигурна ли си, че си добре, скъпа?

— Добре съм, наистина, Кейт, освен глезена. Е, имам някаква болка отстрани, защото се извих, за да не си ударя лицето. Иначе съм добре.

— За щастие, не си нарани лицето. Ще те оправим за нула време, не се притеснявай, мила. Някое от момичетата ще мине вместо теб, за да покаже останалите дрехи. А ето я и Софи. Клод я е облякла в бледосиния шифон. Мисля, че ще трябва да облече и сватбената рокля, защото има приблизително твоите мерки.

— О, Боже, сватбената рокля. За момент я забравих — извика Ем и направи болезнена гримаса. — Ще се опитам да продължа, Кейт. Виж, ако Клод ме облече в роклята, Филип и Жан-Луи могат да ме занесат до подиума. Мога само да стоя права, без да се движа.

Кейт поклати глава и се усмихна, като каза:

— Невероятна си, Ем, наистина. Ще се справим със Софи. А, ето го Филип с макетния нож.

Филип коленичи и задържа крака на Ем, докато Кейт внимателно разряза цялата горна част на сатенената обувка, чак до върха. Разтвори плата и успя лесно да измъкне крака на Ем.

— Страхувам се, че няма да можеш да стъпваш на него няколко дни. Най-добре е да те прегледа лекар. Не мисля, че е счупен, но предпочитам да сме сигурно.

— Благодаря, Кейт, че ме измъкна — промълви Ем.

Филип и Кейт вдигнаха Ем на крака и като я подпряха под мишниците, й помогнаха да се придвижи на един крак до тоалетката.

 

 

Джорджиана беше блестяща художничка и имаше прецизно око. Както си седеше и чакаше поредното появяване на Ем за закриване на ревюто, тя забеляза нещо странно.

Подиумът сякаш леко помръдна и се огъна.

Не може да бъде. Джорджиана смръщи вежди, премигна няколко пъти и отново погледна. Сигурно й се беше привидяло. Сега всичко си беше съвсем стабилно и тя си помисли, че има нужда от очила.

Две от момичетата минаха за последен път и като напуснаха подиума, Джо се наведе напред и внимателно се вгледа в него. Сега беше празен и всичко изглеждаше на място.

Огледа се и срещна погледа на Люк, който й кимна усмихнат и продължи да презарежда апарата си, необезпокояван. Тогава на сцената започнаха да излизат шестте булки, последвани от шестимата младоженци и Джо се поизправи на стола си. Тяхното появяване означаваше край на ревюто. Не беше ли прекалено рано? Нещо бяха променили в програмата. Може би Жан-Луи беше съкратил сценария специално заради това събитие.

Шестте момичета грациозно преминаха по пътеката в своите булчински рокли от розова и жълта органза, последвани от красивите мъже в черни костюми.

След миг лицето на Джо грейна, като видя Ем да се появява на сцената, но после усмивката й изчезна. Гледаше смаяно, не вярваше на очите си. Това не беше Ем. Друга манекенка, Софи, представяше роклята й. Джо хвърли поглед към Люк, който също беше втренчил очи в момичето, явно притеснен, колкото нея.

Булките минаха напред, последвани от останалите модели в тоалетите, които бяха показали. Подиумът се напълни с хора. Публиката пощуря. Всички ръкопляскаха и ги поздравяваха, някои дори тропаха с крака и махаха във въздуха. Жан-Луи се появи усмихнат, поклони се в знак на признателност за аплодисментите.

Джо се чудеше къде е Ем, докато наблюдаваше ставащото и тогава го видя. Подиумът се огъна, точно както преди. Започна да вибрира, разклати се и буквално се разпадна пред очите й. Металните греди се срутиха, дървената настилка се разцепи. Истинска катастрофа.

Настана хаос. Хора пищяха, крещяха. Модели падаха заедно с рушащата се сцена. Стоварваха се един върху друг, върху публиката, на пода. Столове се въргаляха. Хора се бутаха и бягаха от залата. Навсякъде имаше кръв. Ранени. Мъртви.

Джо стоеше вцепенена от страх.

Усети, че внезапно някой я сграбчи за ръката и някакъв глас я подкани да бяга. Беше Ребека Биам, американката. Приятелката й Ан Мълой беше взела чантата на Джо и я тикаше в ръцете й. Извлякоха я далеч от сцената.

Джо видя Люк с обляно в кръв лице да се приближава към тях и й махна. Забързаха се към изхода в края на модния подиум.

Някой грабна микрофона и приканваше към спокойствие. Навсякъде се виждаха хора от охраната на хотела. Отвън долетяха сирените на полицейски коли. Виждаха се светлините на линейките.

 

 

Люк отвори аварийния изход и трескаво поведе трите жени извън залата. Озоваха се в един коридор и се спряха, за да си поемат дъх.

— Какво стана? — попита Ан Мълой. — Как е възможно подиумът да се срути? — чудеше се пребледняла.

Люк разтърка челото си и изстена:

— Един Господ знае! Но това е най-голямата трагедия, която съм виждал. Невероятно. Скелето се срути сякаш е от картон.

— Аз видях, че се огъваше малко преди това — обади се Джо с пресипнал от вълнение глас. — Помислих, че ми се привижда. Явно не е било така. Трябваше да кажа на някого. Можех да го предотвратя — по лицето й потекоха сълзи.

Люк я хвана за ръката, за да я утеши и я погледна в очите: — Кой би си го помислил? Кой ли би ти обърнал внимание? Или би ти повярвал. Кажи.

Джо продължи:

— Сигурно си ранен, Люк. Имаш кръв по цялото лице. — Тя отвори чантата си и извади хартиени кърпички. — Ето. Чисти са.

Той се избърса и я успокои:

— Не съм ранен. Но някой близо до мен беше пронизан от парче метал.

— Шофьорът ми е паркирал отвън — прекъсна ги Ребека. — Можем да ви откараме донякъде.

— Благодаря, толкова сте мила, Ребека, но аз съм с кола — отказа Джо и я прегърна, после и Ан. — Толкова съм ви благодарна, че ми помогнахте. Бях направо като вцепенена за няколко минути.

Поговориха още малко и двете жени тръгнаха по коридора. Джо ги проследи с поглед:

— Страхотни са — после се обърна към Люк. — Мислиш ли, че трябва да се върнем там, да помогнем?

Той енергично поклати глава:

— Нищо не можем да направим, сладурче. Дойдоха обучени спасители. Само ще пречим.

Джо продължи с разтреперан глас:

— Слава Богу, че Ем не беше там. Можеше да загине.

— Отърва се на косъм — съгласи се Люк и потръпна. Той хвана Джо за ръката, бързо я поведе по коридора и й обясни:

— Ще те настаня във фоайето на хотела и после ще ида да разбера какво е станало и да потърся Ем.

— Но зад кулисите всичко трябва да е било наред? — попита Джо с надежда.

Люк кимна:

— Сигурно. Надявам се. Кой от охраната й беше с нея отзад?

— Стюарт. Крейг остана при колата. Паркирана е наблизо. Имам номера на мобилния му. Мога да му се обаждам при нужда.

Люк отвори друг авариен изход и се озоваха във фоайето. Беше претъпкано с хора, но Джо веднага забеляза Стюарт, защото стърчеше над всички. Забърза към него и повлече Люк със себе си.

Когато я видя, на лицето му се изписа облекчение.

— Ем ме изпрати да ви търся — побърза да обясни той. — Но не можех да се добера до залата. Не ме пускат да вляза. Има засилена охрана. Там е вече и полицията.

— Ем добре ли е? — притеснено го загледа Джо.

— Да. Вече е в колата. Чака ни. Преди това си изкълчи крака и затова не беше на сцената, когато се срути.

— Това й спаси живота — въздъхна Люк.

 

 

Потресен от нещастието, Жан-Луи някак си бе успял да се овладее. Въпреки надигащата се в него истерия, той разговаряше с инспектор Реймон Летор със стабилен глас. Той беше един от първите пристигнали полицаи на мястото на произшествието.

— Истинска катастрофа — прошепна с мрачно изражение Жан-Луи. — Никога в цялата си кариера не съм виждал да се случва подобно нещо. Невероятно.

Инспектор Летор кимна и придружи модния дизайнер към по-спокойно място зад сцената и каза съчувствено:

— Наистина е ужасяващо, мосю Тремон, огромна трагедия. Сега, мосю, разкажете ми точно какво се случи, от ваша гледна точка. S’il vous plaît.^[3]

— Стана изведнъж — започна Жан-Луи, поклащайки глава недоумяващо. — В края на ревюто излязох на сцената. Тъкмо се канех да кажа няколко думи на благодарност. Не успях да си отворя устата. Пътеката… — Жан-Луи замълча, за да овладее гласа си, и след малко продължи: — Видях, че подиумът се срутва. Вцепених се. Момичетата ми, моделите започнаха да падат. Паника, писъци. Настъпи хаос — вой, крясъци, стенания. Видях ранени хора, навсякъде кръв. Спуснах се да помагам, с каквото мога. Беше ужасяващо.

— Разбирам, мосю. А брат ви?

— Филип стоеше зад завесите. Дойде да разбере какво става, като чу виковете. Видях го, че веднага се втурна обратно към зоната за преобличане. Нашият модел Ем чакаше колата си и Филип искаше да се увери, че всичко с нея е наред.

— Не е била на подиума? — попита инспекторът с повдигнати от изненада вежди.

— А, не. Ем претърпя малък инцидент зад кулисите. Изкълчи си крака.

— Извадила е късмет, нали?

— Вярно е — съгласи се Жан-Луи.

— Мосю Тремон, повиках отряда за борба с тероризма — заяви инспекторът с приглушен глас. — Има нещо съмнително в този трагичен инцидент. Досега е без прецедент. Модните подиуми не се срутват сами. Не и във Франция. Модата е голям бизнес. Имам сериозни подозрения.

Жан-Луи замълча за секунда преди да попита:

— Мислите, че има умисъл? — той звучеше учуден. — Защо някой ще иска да саботира ревюто ми? Едва ли са терористи?

— Защо не, мосю? Защо да не ударят такова голямо ревю като вашето? Ще се вдигне голям шум. Няколкостотин души убити или ранени. Успех за терористите. Страхувам се, че всяко обществено събитие е уязвимо в наши дни. — Очите на инспектор Летор се изпълниха с тъга. — Живеем в лоши времена.

Преди Жан-Луи да успее да отговори, Филип забързано се приближи към тях, придружен от двама мъже. Инспектор Летор поздрави единия от тях.

— А, ето ви и вас, Арно — посрещна ги той и като погледна Жан-Луи, му обясни: — Моят колега инспектор Анри Арно.

Жан-Луи кимна. Двамата мъже се ръкуваха, а дизайнерът поздрави другия от пристигналите. Той беше управителят на хотела, Тиери Маршан. Жан-Луи го представи на инспектора, както и брат си Филип.

Щом приключиха с официалната част, инспектор Летор събра групата в далечния тих ъгъл и съобщи, че полицията е открила, че металното скеле, върху което е изграден подиумът, всъщност е било повредено. Много сериозно.

— Болтовете и гайките, свързващи елементите, са били разхлабени, а на най-стратегическите места са махнати. Тежестта на моделите, които са дефилирали отгоре в продължение на час, и допълнителното тегло на мъжете са причинили срутването.

Летор се обърна към управителя на хотела и попита:

— Кога беше издигната платформата, мосю?

— Миналата вечер, инспекторе, и трябва да подчертая, че охраната в хотела е много сериозна. Фирмата, наета за това, си тръгна веднага след като си свърши работата. Голямата зала беше заключена. Беше обезопасена, инспектор Летор.

— Но някой е влязъл — заяви Арно. — Според мен е бил терорист. Или група терористи.

— Съгласен съм — включи се и инспектор Летор. — Това обяснение звучи най-логично.

В този момент Жан–Луи забеляза Кейт Морел и Питър Адисън да се приближават към него. Той се извини и тръгна да ги посрещне. Веднага остана потресен от вида на Кейт — дрехите и лицето й бяха в кръв, а тя изглеждаше ужасно разстроена. Питър също беше в окаян вид, костюмът му бе покрит с прах и кръв.

— Кейт, Питър. Благодаря ви. Добре, че успяхте да влезете в залата. Да не сте ранени?

— И двамата сме добре — отговори Кейт с леко прегракнал глас.

— Много по-добре от всички, които са вътре. Има много жертви, Жан-Луи.

— Колко са убитите? — попита притеснено дизайнерът. — Не мога да понеса тази мисъл.

Кейт мълчаливо поклати глава.

— Колко души са ранени, Питър? Колко са жертвите? — продължаваше да пита той, без да откъсва поглед от тях.

— Още не знаем. Линейките откараха част от пострадалите. И всички модели. Софи е сред ранените, но е жива. Положението е катастрофално, трагичен ден.

Жан-Луи Тремон не продума. Изведнъж заприлича на човек на края на силите си.

Филип се присъедини към тях с пепелив оттенък на лицето.

Кейт го осведоми за положението, но той вече знаеше повечето, тъй като бе помагал в другия край на залата.

— Звучи невероятно. Не знам как може да се случи подобно нещо в Париж — процеди той. — Модната индустрия дава работа на хиляди хора и е огромна машина за пари. А и строителните фирми, специализирани в изграждане на такива конструкции, са опитни и отговорни. Как е могъл да стане такъв инцидент?

— Полицията не мисли, че това е инцидент — уморено му обясни Жан-Луи. Той се обърна към Кейт:

— Някой е повредил конструкцията, металното скеле се е разпаднало, защото свързващите гайки и болтове са били махнати.

— Според полицията това е терористичен акт — прекъсна ги Питър. — И може би е така.

— Боже мой! — възкликна Кейт и лицето й пребледня.