Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (17)

16.

Карес обикаляше из най-голямото студио в заешкия лабиринт, наречен Фотографски комплекс „Франк Фарантино“. Опитваше се да се дистанцира, да го разглежда безпристрастно. Не трябваше да мисли за голямата си любов Франки, да си го представя как скача като акробат в любимото си помещение, подвиква наставления на моделите, насочва апарата си, заснема уникалните си кадри и е невъзможен, но много обичан човек.

Не, не трябваше да прави това. Трябваше да мисли в цифри. Не за себе си, а за сина му Алекс. В известен смисъл сега тя поемаше отговорност за хлапето, защото Тереза, сестрата на Франки, беше диабетичка и здравето й се бе влошило след катастрофата с брат й. Алекс скоро щеше да навърши осемнайсет години, но Франки винаги го беше наричал така. Трябваше да вземе възможно най-добри пари от комплекса. Бившият склад, който заемаше цяла сграда, бе превърнат от Франки в много студия, проектирани лично от него. Освен просторните помещения, в които фотографите снимаха, имаше и гримьорни, бани и кухня, оборудвана с последна дума на техниката. Имаше десетки и десетки дъгови лампи, находчиви, красиви декори на колелца и невероятна колекция от камери и всякакво оборудване. Да, пари, пари, пари за хлапето. Това беше лайтмотивът на момента. Засега нямаше купувачи, но тя се надяваше. Изведнъж се запита дали не се е свързала с погрешната агенция. Може би трябваше да потърси по-голяма.

Карес отиде до рецепцията, седна зад бюрото и прегледа резервациите. Днес там щяха да работят петима фотографи — трима имаха сесия за модни списания и двама — за модните каталози. Тя кимна на себе си, благодарна и спокойна, че приятелите на Франки продължаваха да използват неговото студио. Тяхната лоялност я трогваше.

Карес погледна годежния си пръстен. Продължаваше да го носи, защото не можеше да понесе мисълта, че трябва да го свали. Оставаше си сгодена за Франки Фарантино. Очите й се наляха със сълзи. Щеше да е трудно да намери друг мъж като него, дори не би се опитала да го търси.

Телефонният звън я върна към действителността.

— Студио „Фарантино“, говорите с Карес.

— Хей, Карес, как си, скъпа? — чу гласа на Люк Хендрикс. — Надявам се, че се държиш, сладурче.

— Старая се, Люк. Ти къде си? Какво става?

— Още съм в Париж, довършвам снимките за „Вог“, но се надявам да се върна в Ню Йорк следващата седмица. Слушай, скъпа, къде е Ем? Какво прави напоследък?

— Вчера дойде да ме види. Често се отбива, страхотна е. Продължава да работи в онова заведение за чийзкейк, все още си търси работа като модел и обикаля агенциите. Горкото момиче, размина се с дебюта си. Защо питаш за нея?

— Защото мога да я уредя със специална модна сесия следващата седмица. Така че опитай се да я намериш, моля те, и ми запази голямото студио на Франки, любимото му. Виж, трябва да бягам, тръгвам за Версай да снимам момчетата от „Колдплей“, наобиколени от ято руси модели. Да, Крие Мартин и цялата група.

— За „Вог“? — попита тя с недоумение.

— Не, сладурче, за „Венити Феър“. Ще ти звънна днес по-късно. Или утре. Просто я намери. Всичко хубаво.

— Не, чакай, не затваряй. Люк. Ами ако не може?

— Шегуваш ли се, ще го направи, независимо от всичко. Ще отмени аудиенция при английската кралица заради това предложение. Та това е първата й изява, за бога. До скоро, сладкиш.

Карес погледна слушалката и чу сигнала. Беше й затворил моментално. Е, такъв си беше Люк, винаги на педали. Карес тресна слушалката и се отпусна на стола начумерена, после широка усмивка грейна на умореното й лице. Трябваше да намери Ем, и то веднага, изведнъж се оживи тя. Животът й отново имаше смисъл. Поне за момента.

* * *

До ушите на Лари достигна далечният звън на телефона. Не се помръдна. Нямаше желание да го вдигне, да говори с когото и да било. Но тъй като телефонният секретар не се включи, а звъненето продължаваше, накрая се пресегна към слушалката.

— Ало — изфъфли той, замаян от съня и все още под въздействието на хапчетата, които бе взел предишната вечер.

— Лари! Аз съм! Майка ти. Добре ли си?

Той едва се надигна на възглавниците и премигна в полумрака:

— Здрасти, майко. Мисля, че съм добре. Като че ли съм добре. Болен съм от грип.

— Звучиш упоен! Лари, скъпи, да не си изпуснал пак положението? Дано не си, ти ми обеща никакви хапчета повече, помниш ли, така ми обеща. О, скъпи…

— Не! Не! — запротестира той, като се помъчи да седне и да звучи адекватно. — Задръж за секунда, трябва да си взема чаша вода… — той остави изречението недовършено.

— Не бързай — с по-овладян глас каза Пандора Гелън.

Той остави слушалката на нощното шкафче, светна лампата, пи вода от чашата и се върна към разговора.

— Добре, така е по-добре. Малко съм дехидратиран от всички тези хапчета против простуда и сиропи за кашлица. Тези неща те смазват, въпреки че избиват бактериите.

— Знам — последва мълчание и после майка му настойчиво попита: — Сигурен си, че си болен от грип, нали? Ще ми кажеш ли истината?

— Стига, мамо! Знаеш, че никога не съм те лъгал. Никога. Наистина взех една голяма доза и все още съм замаян.

Тя въздъхна:

— Може би трябва да ти звънна по-късно.

— Не, не по-късно, сега. Да поговорим сега. Добре съм. — Той погледна часовника, видя, че е единайсет, което беше четири следобед в Лондон. — А ти как си, мамо? Ами татко?

— Тъкмо за това исках да поговорим — отговори Пандора. — За баща ти.

Той долови нотка на притеснение в гласа й.

— Случило ли се е нещо? Звучиш странно, мамо, какво става? Да не е болен?

— Не. Е, поне не съм чула. Той е някъде си в Канада съвсем сам и е в тежък период. Струва ми се, че някой трябва да бъде с него. Проблемът е, че не мога да отида до Торонто, защото утре започвам снимки за един филм. Но трябва да призная, че съм истински разтревожена за него, скъпи.

Лари изруга през зъби. Напълно беше забравил, че баща му щеше да започва репетиции за една пиеса в Торонто, защото се беше влюбил до уши и съвсем бе хлътнал по Ем.

— Изпрати Порша, майко. Знаеш, че тя обича да пътува, а и татко я обожава.

— Невъзможно — прекъсна го Пандора. — Порша не може да остави малката Дези. Детето е болно от шарка. Мислех, че ти ще можеш да отидеш, да поостанеш с него за седмица — две, за морална подкрепа. „Сирано дьо Бержерак“ е трудна пиеса, Лари. Нали не работиш сега?

— Не, не работя. Поне не тази седмица. Болен съм, забрави ли? Освен това, знаеш много добре, че нямам работа. Но, честно казано, не мисля, че мога да пътувам, мамо, все още съм малко слаб и изтощен. Освен това гледам да не заразя някого, особено татко или някой друг актьор с роля в пиесата. Не ми се иска да съм доктор Гибел.

— Разбирам те и си напълно прав. Но сигурно до края на тази седмица ще си доста по-добре? Винаги бързо си преодолявал болестите, скъпи мой. Приличаш на мен по това. Много сме издръжливи, ти и аз, най-устойчиви сме от цялото семейство. А и се намираш най-близо до Торонто, нали така.

— Ами Едуард? Той е в Лос Анджелис. Защо не вземе да отиде той, мамо?

— Защото не е в Ел Ей. Той е тук, в Лондон, и не може да отсъства още една седмица. Хорацио е на пътешествие в Австралия, в случай че си забравил, а Томас е със счупен глезен и подскача наоколо с вопли и стенания като старец.

— Той е старец — изсумтя Лари и се усмихна, защото знаеше, че майка му ще се въздържи от коментар. Като чуеше, че Томас е старец, замлъкваше — това беше болезнен въпрос за нея, защото й напомняше за нейната възраст. Лари не се отказваше:

— Ами Миранда?

— Боже мой, Лари, ти си луд? Не бих я препоръчала на баща ти, самото й име го поболява. Знаеш, че не може да я търпи.

Лари избухна в смях. Винаги се забавляваше с откровеността на майка си. Никога не пестеше думите си, беше открита с всички, особено с децата си. Винаги казваше онова, което мислеше; никога не говореше зад гърба на хората. Изведнъж той се разкашля и се пресегна за водата. След като пийна малко, попита:

— Защо толкова се притесняваш за татко?

— Всъщност не мога точно да го определя, но нещо в гласа му сериозно ме тревожи. Имам чувството, че доста се притеснява за тази пиеса. Но кой ли не би се притеснявал? Да не забравяме, че баща ти е на седемдесет години, макар да не му личат.

Лари замълча за известно време, после заяви:

— „Сирано“ е голям залък, мамо, знаеш го много добре, и като нищо може да уплаши човек… — той не довърши и въздъхна. — Това е тежка роля дори за много по-млад. Може би трябва просто да се откаже.

— Да се откаже от пиесата! Да не си полудял? Подписал е договор, Лари, не може просто да си тръгне с обяснението, че се страхува от ролята.

— А не е ли точно това проблемът, майко?

— Не може и няма да го направи. Виж, ако прекараш една-две седмици с него, би му помогнал да се справи.

— Не, няма. Той не изпитва вече към мен същите чувства. Преди пет години ме нарече черната овца на семейството и каза, че не съм му син. Мислиш ли, че съм го забравил?

— Сигурно не си, но не го цитираш точно. Всъщност, той каза: „Не си ми повече син, ако продължаваш надолу по спиралата.“ Ти удобно си заличил последната част от изречението. Това не ти се случва за първи път.

— Е, той така и не ми се извини за думите си. А би трябвало. Дължи ми го. Аз се поправих.

— Лари, за баща ти делата говорят повече от думите, имат по-голяма стойност. Даде ти апартамента, в който си в момента. Забрави ли, че плати нищожна цена за него, а той би искал да ти го даде без стотинка, ако нямаше да засегне останалите ти братя и сестри. Баща ти те обича, Лари, и се гордее с теб. Не само като актьор, но и като човек. Знае, че си се отказал от онзи твой навик, от страшната зависимост от хапчета. — Пандора се покашля и снижи глас: — Направил си го, нали?

— Знаеш, че е така, и наистина сега съм болен от грип, мамо. Така добре ли е?

— Да, добре е, не се нервирай. Има още нещо, което искам да ти обясня. Баща ти ти даде този апартамент, защото знае, че предпочиташ да живееш в Ню Йорк и искаше да имаш истински дом, свое място. Тревожи се за теб, взел е присърце желанията ти.

Думите й го жегнаха и той замълча за няколко секунди, докато в главата му гъмжеше от въпроси.

— Да направим сделка, мамо — предложи той най-сетне.

— Каква сделка? — зае отбранителна позиция Пандора.

Доловил промяната в интонацията на красивия й глас, той уточни:

— Няма да обираме банка, мамо, не се притеснявай.

— Не се притеснявам — оправда се тя. — Защо да не ти се доверявам? Ти си ми син и при това много приличаш на мен.

— Знам, знам! И то много повече от останалите, ще кажеш сега. Слушай. Днес е вторник. Надявам се да се пооправя до четвъртък-петък и мога да взема самолета до Торонто в събота. Ще остана с татко две седмици, но не повече. След това трябва да го поеме Едуард. — Майка му не отговори. Претегляше думите му. Лари буквално чуваше мислите й от другата страна на презокеанската връзка.

Най-накрая тя проговори:

— Така да бъде, Лари. Ще обясни всичко на Едуард и съм сигурна, че той ще се съгласи.

Лари можеше да се обзаложи, че малкият негодник ще се съгласи. Лиги щяха да му потекат от идеята да скочи на неговото място и да почне да клепа всички подред и най-много него пред стария. На майка си обеща да й се обажда всеки ден, докато е в Торонто, и накрая сподели мисълта, която го притесняваше.

— Какво да правя, ако се окаже, че наистина се страхува от ролята си в пиесата, мамо? Може тревогите ти да са основателни.

— Не знам, а и да не тръгваме още по тази линия, скъпи. Вярвам на твоята преценка. Искам да знаеш, че вярвам в теб… за другото нещо, Лари.

— Чист съм от пет години, скъпа ми майко. Никога не бих прекрачил обещанието си към теб. Така че да уточним подробностите, да направим план.

 

 

Лари остана загледан в слушалката, след като затвори, премисляйки разговора. Обичаше баща си и искаше да бъде с него, да му помогне да се справи с проблемите си, ако въобще съществуваха. Но сигурно майка му беше права. Тя инстинктивно усещаше Никълъс Вон, познаваше го по-добре от всички на този свят. За Лари беше важно да влезе отново в белия списък на баща си и искаше да остане там, да докаже, че може да се разчита на него.

Ала сега в живота му съществуваше Ем, слава на Бога, и не му се искаше да се отделя от нея. Тя се бе превърнала в най-важното нещо в живота му през последните няколко седмици. Ще я вземе със себе си. Да, това беше решението. А дали тя би приела? Не беше сигурен. Щеше да я покани.

Ами Едуард, неговият зъл гений? Нямаше желание да остава с него. Нямаше и да му се наложи. Щом Едуард пристигнеше в Торонто, той си тръгваше. Нали така се договориха? Макар да бяха сключили нещо като примирие напоследък, едва ли брат му се беше променил. Винаги си е бил двуличник.

Лари отдавна беше разбрал, че именно Едуард бе посял идеята, за черната овца на семейството в главата на баща им. Няма значение. Веднъж завинаги щеше да докаже на баща си, че си е все същият, а Едуард да върви по дяволите.

 

 

На хиляди километри отвъд океана, в Лондон, Пандора Гелън Вон седеше на бюрото си в малкия апартамент на фамилната къща в Мейфеър. Отпуснала изящната си ръка върху слушалката, тя продължи да мисли за обичния си син. Не, за любимото си дете. Това беше истината, макар да се бе опитвала да я скрие от останалите. От всички Лари приличаше най-много на нея по характер, а в чертите на лицето си — на баща си. Единствено Лорънс бе наследил невероятните сини очи и класическия профил на Никълъс. А откъде идваха тъмната му коса и високият му ръст, не знаеше. Може би от прадядо му Корнелиъс Вон, великолепен актьор от епохата на Едуард, чиято майка е била ирландка, а самият той — любимец на крал Едуард VII и кралица Александра. В разцвета на силите си той е бил описван като висок, тъмнокос красавец.

Всичките им деца бяха хубави, но Лари беше най-красивият и най-талантливият. Затова някои от другите толкова ревнуваха от него. Интересното бе, че самият Лари най-малко се впечатляваше от собствените си качества. Според него останалите бяха по-добри. Колко погрешно, всъщност именно той беше истинската звезда.

Мислите й се насочиха към Едуард. Изведнъж й хрумна, че може би не е добра идея да е близо до Лари. В известен смисъл беше токсичен за по-малкия си брат. Можеше да попритисне Порша след около две седмици. Дотогава малката Дездемона би трябвало да се възстанови от шарката. Дали Порша не я глези прекалено?

Едуард можеше да създаде проблеми на Лари… какво ли не й мина през главата. Сега Едуард беше в Лондон, за да оправя кашата с поредната жена в живота му. Бе преминал през три брака и три „съжителства“, както той ги наричаше, от които имаше безброй деца от двете страни на океана. О, Боже, как щеше да се измъкне от тази бъркотия? Само с нейна помощ, естествено, и с парите й. Колкото и да не одобряваше поведението му, трябваше да му помогне, за да спести още скандали на семейството. Обичаше Едуард, както всяко едно от децата си, по различен начин и с различна сила. Това не означаваше, че си затваря очите пред лошите му качества. Изведнъж й хрумна, че всъщност Едуард е черната овца на семейството, а не Лари. Как съжаляваше, че Ник му каза това. Лари не можа да забрави. Дано не беше злопаметен.

Пандора въздъхна дълбоко и погледна през прозореца. Малката романтична градинка зад къщата изглеждаше оголяла и мрачна, макар да бе едва средата на октомври. Така беше и в душата й… мрачно. Тревожеше се за съпруга си, с когото беше свързана от петдесет години.

 

 

— Здравей, Карес, аз съм, Ем. Току-що получих всички тези спешни съобщения. Случило ли се е нещо?

— О, здравей, Ем! Радвам се, че се обаждаш. Нищо не се е случило. Но трябва да те видя. Да говорим за нещо супер важно.

— Цялата съм слух! — засмя се Ем с облекчение. Стига проблеми. — Кажи ми сега.

— Не мога. Много съм заета. В студиото се работи усилено. Отбий се в края на деня, като приключиш работа при чийзкейковете. Ще можеш ли?

— Лари не е добре, болен е от грип и все още е много слаб. Грижа се за него. Трябва да се прибирам веднага.

— Моля те, мини насам. За десетина минути. Моля те — настоя Карес. — Много е важно за мен.

— Добре, ще мина за десет минути. Знаеш, че когато е възможно, съм готова да ти помогна, Карес. Ще приключа в кафенето към пет и малко след това ще дойда.

— Благодаря, Ем, много благодаря. Страхотна си, страхотна, няма да съжаляваш, повярвай ми.

Учудена от думите й, Ем подхвърли предпазливо:

— Има ли нещо общо с мен?

— Не, не! В никакъв случай — измъкна се Карес. — Защо мислиш така?

— Защото каза, че няма да съжалявам.

— О, аз често го казвам просто така. Исках да кажа, че няма да съжаляваш да направиш едно добро дело. Това е всичко, честно — излъга я Карес, защото знаеше, че я очаква най-голямата изненада в живота й. Искаше да й го съобщи лично, за да сподели щастието й. Време беше някой да бъде щастлив. Явно нямаше да е самата тя.

— Тогава до по-късно — съгласи се Ем.

— Чакам те! — Карес затвори телефона, широка усмивка огря лицето й, първата от седмици, и се запъти с по-бодри стъпки към студиото.