Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (12)

11.

Лорънс Вон стоеше загледан през прозореца на библиотеката в апартамента на баща си в Бийкман Плейс. Обичаше тази гледка на Ист Ривър и Лонг Айлънд Сити отвъд, особено по тъмно, както сега.

Беше два през нощта, но пъстрите светлини на града все така ярко се отразяваха в неспокойната повърхност на реката, устремена към Атлантика, сред гората от небостъргачи на Манхатън. Мастиленочерното небе беше обсипано със ситни бляскави точици. Красиво, романтично, звездно небе.

Докато си мислеше за невероятната, предизвикателна млада жена, която бе срещнал тази вечер, Лари тихичко въздъхна. Понякога става точно така — срещаш някой специален човек, когато най-малко очакваш и си напълно поразен. Толкова пленителна, така красива. Със сигурност не й беше нужно да подчертава приликата си с една покойна актриса.

Не спираше да се чуди защо фотографът бе решил, че това е толкова важно. Ем беше поразителна сама по себе си; тя нямаше нужда да имитира друг човек.

Лари отново превъртя през главата си случилото се през вечерта, преживя удоволствието и жизнерадостното настроение. За него беше невероятно вълнуваща. Нямаше никакво съмнение, че беше омагьосан от присъствието й. През целия си бурен живот не се бе чувствал така завладян от жена.

Обсебен, помисли си той, това е. Обсебен съм от нея.

Лари бе пожелал да доведе Ем след вечеря тук, в този апартамент. Не му се искаше да я изпуска от поглед. После внезапно, след като напуснаха „Льо Рефюж“, бе променил решението си. Щом излязоха на улицата и застанаха един срещу друг, той най-накрая се отдаде на напиращото желание да я сграбчи в обятията си. Двамата се бяха хвърлили един към друг, бяха потънали в страстна целувка. Ем бе откликнала пламенно, възбудена, колкото него, и се бе оставила да я води.

Накрая, когато зашеметени се бяха отдръпнали един от друг, той с изненада откри в погледа й неприкрит ужас. Това го бе накарало да се спре, объркан и притеснен, учуден какво не беше наред. Бе му минало през ум, че въпреки привидната обиграност, й липсва опит. И тъй като имаше сериозни намерения, я бе завел в квартирата й на Западна двайсет и втора улица, вместо в своето легло.

В таксито той бе доловил сянка на разочарование у нея и я бе притеглил в прегръдките си.

— Утре ще бъдеш ли с мен? — бе попитал той, а тя му се бе усмихнала широко и бе кимнала в съгласие.

— Вече е утре — промълви тя. — Може би имаш предвид неделя. Почти един часът е. — Двамата се бяха засмели и той бе усетил, че каквото и да я бе разтревожило в ресторанта, вече бе забравено.

Бяха се уговорили да дойде при него към обяд. Щяха да си направят късна закуска и може би да отидат на кино и той реши да остави нещата на собствения им ход. Не искаше да я притиска, да развали всичко. Разполагаше с цялото време на света, за да я ухажва по правилата.

Лари се отдръпна от прозореца и прекоси библиотеката. Погледът му попадна на една снимка на майка му в сребриста рамка върху ореховия скрин сред други семейни снимки. Остана загледан в нея, като си мислеше каква красива жена беше с буйната си руса коса и светли очи.

Пандора Гелън. Една от най-великите актриси на Англия, но преди всичко негова майка. Както обикновено, му се причу лекият й, мелодичен глас: „Можеш да познаваш някого от четирийсет години, без да разбереш що за човек е. Но пък може да срещнеш друг и да го усетиш веднага. Това е химия, Лари. Разбираш, че сте от една и съща кръвна група. Или, ако предпочиташ, че сте на една вълна.“ В онзи следобед тя му се бе усмихнала с вещ поглед. И това му подсказа, че вероятно някога майка му е изпитала това лично.

Тъкмо това се случи с него. Беше разпознал Ем. С нея толкова си приличаха. Бяха от една кръвна група. Нямаше нужда да му разказва за себе си. От прекараната вечер с нея той вече знаеше всичко, което трябваше. Тя имаше аристократичен произход, беше добре възпитана, високообразована и интелигентна. Вероятно е от многолюдно семейство, със сигурност най-малката — дразнена и обожавана. Сигурно бе дошла отвъд Океана, за да бъде поеме живота си в свои ръце, без помощта на близките си.

Усмихна се на себе си. Тази идея му харесваше. Решителна е, помисли си той, и смела… като копирани под индиго сме.

Лари не можа да заспи. Мята се в продължение на два часа и накрая стана. Отиде до кухнята, наля си чаша мляко и се запъти към библиотеката — уютна, елегантна стая, където прекарваше най-много време.

Светна лампата, настани се в едно от големите кресла, отпи няколко глътки мляко и остави чашата на близката масичка. Креслото на баща му. Не, вече беше неговото. Беше купил този апартамент заедно с вещите в него преди няколко месеца и вече беше негов дом, единственият и първият собствен.

— Наистина искахме да ти подарим апартамента — бе казала майка му преди няколко седмици, когато пристигна в Ню Йорк, за да си вземе някои вещи и дрехи. — Но не можехме, заради останалите. Щяха да се ядосат. Затова решихме да го предложим на всички вас на изгодна цена.

Всички нас, повтори наум той и направи физиономия.

Бяха шест деца. Четирима братя и две сестри, по-големи от него. Всичките бяха заядливи, амбициозни, противоречиви и сложни. Докато растяха в голямата къща в Хампстед, бясно се съревноваваха помежду си, което продължаваше и досега, макар че се обичаха. Или поне някои от тях — останалите се преструваха. Той беше искрено привързан към брат си Хорацио и сестра си Порша, но Миранда беше прекалено надменна и отчуждена и със сигурност най-голямата снобка, която бе срещал. Брат му Едуард му беше вгорчавал живота като малък, но сега се държеше приятелски и бяха сключили един вид примирие. Колкото до Томас, Лари го уважаваше, възхищаваше се на първородния от племето Вон, но така и не се сближиха. Вероятно заради разликата във възрастта им.

Никой от тях не пожела да купи апартамента, главно защото не искаха да живеят в Ню Йорк. Едуард делеше живота си между Лос Анджелис и Лондон, Томас имаше къща с имение в Глоусестършър и апартамент в Лондон, Хорейшо беше лондончанин по рождение и нрав и не би и сънувал да живее другаде. С Порша беше същото, докато Миранда се изживяваше като селячка в провинциален Кент. Тя притежаваше малко студио близо до Ейтън Скуеър, където отсядаше.

Не можеше да отрече, че баща му му бе продал апартамента на изгодна цена: точно колкото бе платил преди двайсет години и нито стотинка повече. Пазарната цена бе поне четирикратно по-висока. Но баща му не се бе опитвал да печели, а просто искаше да се отърве от апартамента, който вече не ползваше, защото рядко идваше вече на Бродуей. Лари беше повярвал на майка си, когато му довери, че искрено са искали да му подарят апартамента с всичко в него, но бяха изключително предпазливи заради другите си деца.

И съвсем правилно, помисли си той, като се намести в креслото. Тия безсрамници страшно биха се разсмърдяли, ако баща им го бе направил. Ревност. Винаги си бе патил от безумната им ревност, защото смятаха, че като най-малък е най-облагодетелстван и глезен.

— Освен това си най-красивият и най-талантливият — често напомняше майка му, за да го накара да се чувства по-добре. Всичките му братя и сестри бяха блестящи посвоему, все артисти, с изключение на Миранда.

„Великите Вон“, както ги определяше пресата, първата театрална фамилия по тези места, истински артистични властелини. Шестима братя и сестри, които обираха всички награди и аплодисменти от двете страни на Атлантика.

Лари се сети за Едуард — висок, строен, рус, зеленоок. Малкият гневлив разбойник от детството се бе превърнал в изискан, обаятелен мъж, с ум като бръснач и също толкова остър език. Само колко жесток беше в миналото. Лари затвори очи и потъна в един стар спомен…

Лорънс не помръдваше, здраво стъпил върху чакъла на алеята, с дясната ръка вдигнал напред детска сабя, а лявата — подпрял на кръста. Беше седемгодишен и страшно горд с позата си. Баща му го беше научил как правилно да се отбранява и той беше убеден, че е най-добрият.

Дванайсетгодишният Едуард неочаквано изскочи пред него и го стресна. Размахваше сабята си и крещеше: „Идвам да те убия, негоднико!“, но само подскачаше на място като цирково кученце и изглеждаше глуповато.

Нападай и се защитавай, нападай и се защитавай, Лари си представяше баща си като Цезар в един от филмите му. Пое дълбоко въздух и тръгна напред. Детските саби се удариха ламарина в ламарина и той веднага отскочи назад, за да избегне Едуард, за който се знаеше, че е опасен и не играе по правилата.

Брат му се приближи с един скок, внезапно замахна и удари Лари по лявата ръка.

— Ти ме рани, Едуард! — извика Лари. За своя голяма изненада забеляза, че през памучния ръкав на фалшивата му ризница шурти кръв. — Това не е позволено — изплака той и заотстъпва, като хвърли сабята си и с дясната си ръка се опита да спре течащата кръв.

— Страхливец! Страхливец! — разкрещя се Едуард, размаха сабята над главата си и се приближи към Лари, като лудешки подскачаше наляво-надясно и диво се смееше. — Сега ще те науча бездомно псе! Ти не си от нас! Не си от нас! Подхвърлено дете! Изчадие! Ти не си един от нас!

Изплашен, Лари вдигна сабята си, тръгна заднишком и се препъна, падна на земята, а сабята му изхвърча на алеята. Той затаи дъх и се помъчи да се вдигне на крака.

През цялото време Едуард се смееше тържествуващо на по-малкия си брат, насочи се към него, коленичи и започна да го налага по раменете, гърдите и лицето. „Няма милост за врага. Убий врага!“, зъбеше се Едуард и в светлите му очи проблясваше омраза.

Лари обгърна главата си с ръце, за да се предпази, а кръвта се стичаше по лицето му. Отново се опита да стане, но Едуард беше много по-силен и злорадо го притискаше надолу.

Тракането на токчета по коридора и надолу по стълбите донесе истинско облекчение за Лари. Майка им крещеше вбесена: „Остави го, Едуард! Остави го веднага! Сега вече загази, момче!“ Тя се надвеси над Едуард с яростно изражение, сграбчи го за яката, безмилостно го изтегли да стъпи на крака, крещейки в лицето му: „Сега ще ти дам да разбереш, разбойнико!“

Тя буквално го метна настрани и дори не се обърна, когато той се стовари на земята. Коленичи до Лари, изплашена от голямото петно кръв на туниката му, от раните по лицето му от ударите на брат му.

— Божичко! Не мога да повярвам! — възкликна Пандора и с болка притисна малкото момче към себе си. Попита го: — Ще можеш ли да се изправиш, миличък?

Той кимна.

Пандора стана, наведе се над Лари, за да му помогне да се вдигне на крака. Бавно тръгнаха по алеята и се качиха по стъпалата, а тя не спираше гальовно да го успокоява.

— Майко — извика я Едуард откъм алеята.

Пандора го погледна през рамо. Пребледняла от уплаха и все още разгневена, тя процеди през зъби:

— Какво?

— Аз не исках да го нараня.

— Хайде де! — избухна тя. — Ти си опасен. Писна ми от теб.

— Но, майко…

— Млъквай. И не ми се мяркай пред очите. Не искам да виждам лицето ти. Ще се разправям по-късно с теб, по подходящ начин. Приготви се за голямо наказание.

Едуард зяпна срещу нея, също толкова пребледнял и поразен. Той умираше от страх, когато майка му се разгневеше. Никой не знаеше какво можеше да направи, когато беше обладана от такава ярост.

Пандора се обърна напред и поведе Лари през коридора към кухнята.

— Моли е била медицинска сестра, преди да стане наша помощница. Тя ще знае точно какво да направи.

— Добре съм, мамо — прошепна Лари и смело се затътри нататък.

Трясъкът на чашата с мляко на пода събуди Лари. Трябва да я е съборил с ръка от масичката. Изправи се и запремигва, докато дойде на себе си. Помисли си, че вече е сутрин, но като се огледа, разбра, че е още среднощ. Стана, излезе от библиотеката, върна се в спалнята и си легна, поклащайки глава. Имаше толкова много детски спомени. Напоследък все по-често се сещаше за странни случки.

След минути вече спеше, а издевателството на Едуард над него беше забравено.