Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (23)

22.

След като взе душ, гримира се и се облече, Ем внезапно взе решение. Ще направи още един опит да се свърже с Лари с надеждата да разбере кога се връща в Ню Йорк. Чакането се превръщаше в истинско изпитание за нея. Седнала в креслото до леглото си, тя се пресегна за телефона и набра хотел „Четири сезона“ в Торонто. Когато централата отговори, тя поиска да я свържат с рецепцията и в следващия момент отговори любезен мъжки глас.

— Казвам се Мари Марсдън — започна тя делово. — Аз съм секретарката на господин Лорънс Вон и се опитвам да се свържа с него, но номерът на стаята му не отговаря. Днес той трябваше да напусне хотела и бих искала да знам дали вече си е тръгнал.

— Мисля, че да, госпожо Марсдън. Изчакайте да проверя.

— Благодаря — отговори Ем, като се надяваше Лари в този момент да е в самолета на път за Ню Йорк.

— Госпожо Марсдън, напуснал е хотела — съобщи администраторът и попита: — Искате ли да разговаряте с господин Едуард Вон? Или може би със сър Никълъс?

— Не, не, благодаря. Имате ли представа по кое време тази сутрин господин Вон напусна хотела?

— Всъщност, това стана вчера, госпожо Марсдън. Според регистъра господин Вон е напуснал вчера следобед.

— О! Благодаря. Много ви благодаря. — Тя затвори без повече обяснения и замръзна със смаяно изражение. Вече беше в Ню Йорк, без съмнение в апартамента си, а не й се беше обадил. Защо? Какво се бе случило? Не искаше ли да я види? Дали всичко беше приключило от негова страна? Дали двете седмици раздяла бяха променили намеренията му? Това означаваше ли край?

Още много такива тревожни въпроси препускаха в главата й, докато седеше объркана, втренчена в пространството, завладяна от болка и разочарование. Едва ли искаше да прекрати връзката им. Как би могъл след всичко, което бе казал и направил, след любовта, която й бе засвидетелствал? Ами сапфиреният пръстен от „Хари Уинстън“? Един мъж не би дал такъв специален пръстен, без да има сериозни намерения. Поне мъж като Лари не би го направил — беше прекалено сериозен, приличаше на братята й, истински благородник. От самото начало на връзката им бе усетила, че той е от онези хора, чиято дума е закон, също като мъжете от семейството й. Стабилни. Почтени. Тя седеше, мислеше, чудеше се какво да прави и бързо реши. Грабна от гардероба черния си шлифер, овехтялата си чанта „Кели“ и се втурна надолу по стълбите.

Отби се в кухнята.

— Джо, трябва да изляза за малко — изстреля тя, като се стараеше да звучи нормално.

— Добре — отговори Джо с приветлива усмивка. — Сигурно ще ни завариш тук, като се върнеш.

Джеймс, който седеше на кухненската маса заедно с Джо, й се усмихна и помаха: — Добро утро, Ем!

Тя му отвърна и избъбри:

— Ще ви видя и двамата по-късно — и изхвърча като стрела.

На улицата спря едно такси и пое към апартамента на Лари в Бийкман Плейс. Не можеше да се успокои, въпреки старанието си. Тревогата й нарастваше с приближаването към дома му. Имаше странното предчувствие, че нещо не е наред, и сърцето й се сви от тревога.

Охраната и портиерът я поздравиха приветливо, когато влетя във фоайето на сградата и се качи на асансьора. Преди няколко седмици Лари й беше дал ключ и тя си отвори.

Първото нещо, което Ем забеляза, беше куфарът в преддверието, после видя шлифера му на стола. Като свали палтото си и го метна върху неговото, огледа в хола и го повика. Не последва отговор. След като провери в спалнята и в кухнята и не го откри, тя се върна в хола и оттам отиде към библиотеката. Още преди да стигне до вратата, дочу сподавено покашляне. Отвори и видя Лари, излегнат на канапето. Изглеждаше като призрак. Небръснат, с пепеляв цвят на лицето. Беше по пижама и халат и притискаше нещо до гърдите си.

— Лари! Лари! Какво става? О, Боже мой, ти си болен! — извика тя високо. — Какво има? Какво се е случило? Кажи ми, Лари. — Тя пусна чантата си върху малката масичка и коленичи до него. Хвана ръката му и откри, че е леденостудена. От стиснатите му пръсти изтръгна празно шишенце за хапчета. На етикета бяха изписани имената на Лари, на някаква аптека в Торонто и на лекар, а най-отдолу пишеше „вайкодин“ и черен стикер с предупреждение, че това е лекарство със специален режим и трябва да бъде взимано само по лекарско предписание. „Вайкодин“ прочете тя отново и смръщи вежди. Не съдържаше ли кодеин? Беше сигурна, че е така и че е мощно лекарство, опасно при предозиране.

Пусна шишенцето в джоба си, провери пулса на Лари, после пъхна ръка под пижамата му и я постави върху сърцето. Биеше бавно, пулсът бе относително стабилен. Но той не беше на себе си, напълно дрогиран. Нямаше никакво съмнение.

Наведе се над него и прошепна:

— Аз съм, Лари.

Той не отговори, но след минута леко отвори очи. Погледът му беше разфокусиран, дори не се обърна към нея и веднага след това клепачите му отново се отпуснаха.

— Лари — извика тя, — опитай се да ми отговориш. Защо взе хапчетата?

Той не отвори очи, но явно я беше чул, защото накрая измрънка нещо неразбираемо.

— Защо взе хапчетата? — повтори тя. — Боли ли те нещо?

Бавно, немощно, с усилие, той повдигна ръка към устата си и отново измърмори нещо. Тя пак не го разбра, но й се стори, че каза „зъб“.

— Ходи ли на зъболекар в Торонто? Зъб ли те болеше? — продължи да настоява тя. — Още ли те боли?

Той не отговори. Задържа за една-две секунди ръката пред устата си и после я отпусна вяло върху гърдите си.

Ем стана, изтича до бюрото, завладяна от паника, после седна. Първата й реакция беше да се обади на по-големия си брат в Лондон. Винаги, когато имаше проблем, се съветваше с него. Вярваше му безрезервно. Започна да набира номера му, но после спря и затвори слушалката.

Ако му кажеше в каква ситуация се намира, знаеше, че той би я посъветвал да се маха веднага от апартамента. Сигурно би се опитал да я предпази на всяка цена.

Но тя обичаше Лари и искаше да му помогне, нямаше да го остави сам. Ами ако умре? Трябваше му лекарска намеса. Сега. Веднага. Кой би могъл да й помогне? Нямаше много приятели в Ню Йорк. Само Джо.

Тогава в главата й изскочи още едно име: Джеймс Кардиган. Той бе зрял човек, бивш таен агент, явно опитен, обигран и дискретен. Ако го помолеше за помощ, дали щеше да го пази в тайна?

Сигурно, ако му станеш клиент, можеш да разчиташ на това, нашепваше й едно гласче в главата. Наеми го, плати му и той ще се обвърже морално, и така ще бъде длъжен да запази пълна поверителност.

Тя се поколеба, но като погледна към Лари и видя, че вече силно трепереше, сякаш имаше треска, разбра, че трябва да действа светкавично.

Пое си дълбоко дъх и се обади на Джо. Телефонът вдигна Джеймс с бодро „Ало“.

— Джеймс, аз съм, Ем, и…

— Сега ще повикам Джо.

— Не, не. Трябва да говоря с теб.

— С мен? — изненада се той и продължи през смях: — Помислих, че търсиш приятелката ми, когато чух…

— Не, определено теб — прекъсна го припряно тя. — Искам да те наема, Джеймс. Трябва да ми помогнеш за нещо важно, но трябва да говоря с теб като клиентка, а не като приятелка.

— Но ние сме приятели — възрази той, изненадан от предложението й. — Не мога да приема пари от теб за каквото и да е, това е глупаво.

— Не, не е и да, можеш и ще го направиш. Иначе ще се наложи да потърся някой друг. А не искам да го правя. Искам точно теб. Моля те, Джеймс, съгласи се. Сега. Веднага! Много е важно, неотложно е — тя редеше думите бързо, трескаво.

— Добре, както кажеш. Наистина звучиш разстроена. Какво става? Казвай, Ем, хайде, обясни ми всичко.

— Става дума за Лари. Тази сутрин, като излязох от къщата, дойдох в апартамента в Бийкман Плейс. Миналата вечер се е върнал от Канада и го открих в ужасно състояние. Почти съм сигурна, че е бил на зъболекар там и явно са му предписали силни хапчета.

Джеймс веднага я прекъсна:

— Знаеш ли какви?

— Да. На етикета пише „Вайкодин“. Предполагам, че е взел повече от тези обезболяващи, без да осъзнава колко са силни.

— И опасни — подчерта Джеймс силно разтревожен, като си припомни разговора с Джо за миналото на Лари.

— Не е контактен, Джеймс. Не знам какво да правя. Не мога да го заведа в болница, защото е много известен. Ще го изтълкуват погрешно, сигурна съм. Ще пишат в пресата. Но веднага му е нужен лекар.

— Съгласен съм. Кажи ми точно какво е състоянието му в момента.

— Замаян е, заспива, но отваря очи, успя да посочи устата си и да изфъфли „зъб“. Проверих пулса и сърцето и като че ли са нормални, но нямам опит в такива неща. Много е блед. Нуждае се от помощ. Веднага.

— Завий го да се затопли и ще дойда скоро. Само че не мога просто да изчезна, без да обясня на Джо къде отивам. Имахме планове да прекараме уикенда заедно.

— Можеш да й кажеш. Но й обясни, че трябва да го пазим в тайна.

— Можеш да й се довериш. Повярвай ми, тя се тревожи за теб.

— Добре. Само идвай възможно най-бързо. С лекар… Малко ме е страх.

— Не се паникьосвай, дръж се.

— Аз съм ти клиент, не забравяй. Обеща ми, Джеймс.

— Ти си ми клиент — потвърди Джеймс и затвори.

Щом приключи разговора, Ем се втурна към спалнята на Лари, взе възглавниците и юргана от леглото и ги занесе в библиотеката. Постави възглавницата под главата му, за да се поизправи, и го зави. После запали камината, пусна парното, настани се на един стол до канапето и зачака. Нито за миг погледът й не се отклони от лицето на Лари.

 

 

През следващия половин час Ем продължи да проверява пулса на Лари. Кипна вода, направи една кана чай, но не пи от него, хвърли още дърва в огъня и продължи да чака. Ставаше все по-напрегната и притеснението й беше стигнало връхната си точка, когато телефонът иззвъня.

— Госпожица Карлсън се качва — съобщи й портиерът.

— Как е Лари? — попита Джо, щом Ем отвори вратата и я дръпна вътре. Звучеше разтревожена и изражението й бе напрегнато.

— Все така. Къде е Джеймс? — попита смръщено Ем.

— Оставих го в една аптека на Първо авеню. Трябваше да вземе нещо оттам. Ще бъде тук до няколко секунди. — В този момент телефонът иззвъня. — Сигурно е той.

Ем побърза да отговори и веднага се върна:

— Права си, Джеймс е. — Прекоси хола, отвори входната врата точно когато той слизаше от асансьора, придружен от висок, едър, млад мъж.

— Ето ни и нас, Ем. Това е доктор Матю Брандън, моят личен лекар и добър приятел. Мат, запознай се с моята приятелка Мари Марсдън. Наричаме я Ем — представи ги Джеймс.

Докторът пристъпи напред, ръкува се с Ем и каза:

— Трябва веднага да видя пациента. Бихте ли ме завели при него?

— Да, да, разбира се — отговори Ем с облекчение. — Насам — и Ем ги поведе към библиотеката.

Лекарят извади слушалките от куфарчето си и преслуша сърцето на Лари, после провери пулса му, погледна зениците му с фенерче.

Джо и Ем стояха на врата, а Джеймс отиде до бюрото, остави малкото пликче с лекарствата и попита:

— В безсъзнание ли е?

Мат Брандън се изправи и поклати глава:

— Не, не е, слава богу. Но е дрогиран. — Той погледна към Ем. — Разбирам, че приятелят ви е взел вайкодин. Мога ли да видя шишенцето?

Ем го извади от джоба си и му го подаде, като обясни:

— Стискаше го в ръка, нямаше капачка.

Докторът кимна и прочете етикета.

— Джеймс ми каза, че според вас е бил на зъболекар и заради това са му предписани тези хапчета. Защо мислите така?

— Лари сложи ръка на устата си, когато го питах защо е взимал хапчетата, и измърмори нещо като „зъб“.

— Трудно е да се каже колко хапчета е взел през последните двайсет и четири часа, затова се налага да прочистим стомаха. Трябва да изкара каквото е поел.

Ем прехапа устни и попита:

— Как ще го направите?

— Написах рецепта за сироп от ипекак за повръщане. Предизвиква дразнене на лигавицата на стомаха и стимулира центъра за повръщане в мозъка. Тъй като е в съзнание, ще мога да му го дам, после той инстинктивно ще го преглътне. Нужна му е само една чаена лъжичка. С една-две чаши вода. Колко е голяма банята?

— Не много.

— Ще трябва да го сложим да седне, защото не мисля, че ще може да стои прав. А кухнята? Там как е?

— По-голяма е от банята, има маса и пейка, също един стол.

— Добре, това звучи по-добре. Да направим следното. Джеймс, ела ми помогни с Лари? Трябва да го заведем до кухнята, макар че явно не може да ходи. — После помоли: — Бихте ли минали напред, за да намерите по-голяма купа или кофа и да я сложите на масата. Джо, моля те занеси сиропа в кухнята. В пликчето на бюрото е.

Двете направиха каквото им поръча. Мат и Джеймс успяха да вдигнат Лари на крака. Подпряха го от двете страни и буквално го извлякоха от библиотеката.