Алфонс Доде
Жак (30)

Х
Преддверието на Света Богородица

Тая вечер имаше голямо литературно събрание у главния редактор на Преглед на бъдещите раси, на Августинското крайбрежие, до Института.

Всички несретници бяха поканени на тоя празник в чест на завръщането на Шарлот и д’Аржантон щеше да даде още по-голяма тържественост на своята голяма поема Раздяла, най-после довършена. Странни обстоятелства бяха съдействали за разцвета на тая майсторска творба. След като Шарлот се бе завърнала в семейното огнище, как да продължава да оплаква отсъствието на неблагодарната, да описва страданията на напуснатия любовник? Тук имаше една смешна задръжка, а беше наистина жалко, тъй като никога въображението на поета не се бе показвало по-богато, нито по-трайно. След неколкодневно колебание, той взе храбро своето решение.

— Бога ми, какво от това!… Ще продължа… Художествената творба не трябва да се спъва от случайни обстоятелства.

И се получи едно до най-висока степен смешно зрелище, тъй като поетът се оплакваше от заминаването на любовницата си в присъствието на самата любовница, която чуваше да я наричат „лоша“, „невярна“, „скъпа бежанка“ и преписваше тия хубави названия със собствения си почерк в тетрадка, завързана с розови панделки. След като поемата бе завършена, д’Аржантон бе пожелал да я прочете на своята чета, не толкова от артистична суета, колкото от любовническо тщестлавие, за да съобщи на всички несретници, че неговата робиня се бе върнала и че той я държеше здраво сега. Никога малкото жилище на четвъртия етаж не бе виждало още такава разкошна вечеринка, подобно разточителство от цветя, от украси, от разхладителни питиета; дори облеклото на скъпата бежанка, цялото бяло, осеяно с бледи теменуги, бе напълно подходящо за нямата роля, която щеше да играе тя при четенето. Никой не би се усъмнил, влизайки тук, че парични затруднения витаеха над всичкото това великолепие, като невидима паяжина, просната над крилете на пеперуди. Нищо по-вярно, обаче: Прегледът преживяваше последните си дни, намаляваше обема си при всеки брой и излизаше само на големи интервали, с все по-големи прекъсвания. Д’Аржантон, след като бе вложил в него половината от наследството си, мислеше да го продаде. Това именно плачевно положение, прибавено към няколко изкусно подготвени „припадъци“, върнаха завинаги безумната Шарлот на нейния „артист“. Достатъчно беше да й се представи като победен, измъчен, изоставен от всички велик човек, съмняващ се в невярната си, някога съзирана звезда, за да му даде тя тържествена клетва:

— Сега съм твоя… Твоя завинаги.

Всъщност д’Аржантон беше глупав и превзет човек, но може да се каже, че той си играеше с тая жена превъзходно и умееше да извлече от простия инструмент чудесни постижения. Ако знаехте с какви страстни погледи го гледаше тя тая вечер, колко съблазнителен, болезнен, гениален го намираше, и също тъй хубав, както преди дванадесет години, когато го бе видяла под матовите глобуси на Моронваловия салон, още по-хубав, може би, защото средата сега беше друга, по-охолна, по-богата, и сиянието на нейния поет — увеличено с многобройни лъчи! Впрочем, същите гости, същият неизменен личен състав. Ето Лабасендр със стъкленозелени кадифени дрехи, с високи фаустовски ботуши, и доктор Хирш, изцапан с химически петна, и Моронвал, с черен фрак с побелели шевове, с бяла връзка, много черна в гънките, после „малките тропически момчета“, вечният египтянин с изопнатата кожа, японецът с шафранов цвят и внукът на Берцелиус, и човекът, който чел Прудон. Ето цялата върволица, смешна, бледа, гладна, но винаги пълна със самоизмами, с трескави ръце и жалки очи, без вежди, изгорени от съзерцание на звездите. Би казал човек, че това е дружина от източни поклонници, на път към някаква непозната Мека, чиято златна лампа се губи всяка минута зад кръгозора. От дванадесет години, откакто познаваме тия нещастни несретници, някои са паднали по пътя, но от парижките каменни настилки са се изправили други фанатици, за да заместят умрелите и да стегнат редовете. Нищо не ги обезсърчава, нито разочарованията, нито болестите, нито студът, нито горещината, нито гладът. Те вървят, бързат. Но никога не ще стигнат. Всред тях, д’Аржантон, по-добре хранен, добре облечен, приличаше на богат хаджия, вървящ всред въшкави люде, в харема си, лулите и богатствата си. И тая вечер към неговото сияние се прибавяше удовлетвореното му тщеславие, ясното съзнание за тържеството.

По време на четенето на поемата, Шарлот, седнала на канапето, в престорено равнодушно положение, се червеше при загатванията, които се срещаха във всяка строфа, обвити с прозрачни була, като тайнствени красавици, щастливи, че са ги познали. Около нея жените на несретниците се прекланяха смирено и ласкателно, а между тях дребната госпожа Моронвал, която, седнала, изглеждаше много висока поради несъразмерната височина на челото и брадата й, бършеше очите си всеки миг, за да покаже вълнението си. Лицемерие, недостойно за една Моронвал, родена Декостер! Но бедността смирява и най-голямата гордост. Моронвал, седнал срещу жена си, я наблюдаваше, ръководеше ръкоплясканията, придаваше на маймунското си лице хиляди разнообразни изражения на извънредно възхищение и гризеше яростно ноктите си, което беше винаги предсказание, че ще иска пари назаем. Пред тия внимателни слушатели стиховете се нижеха бавно и отчаяно еднозвучно, като движенията на чекрък, намотаващ нескончаемо кълбо. Те бяха толкова много, толкова много! Гласът на четеца се смесваше с пращенето на огъня, с шумоленето на лампите, с воя на блуждаещия над балкона вятър, блъскащ се внезапно и яростно в стъклата на прозорците, също като в една друга, отдавнашна нощ. Но Шарлот не се намираше тая вечер в онова неспокойно настроение, в което духът възприема предсказанията и предчувствията. Тя беше всецяло предадена на своя поет, на драмата, която той разказваше, отмервайки мощно стиховете си. Поемата съдържаше действително една много драматична част. В последната песен д’Аржантон представяше скъпата бежанка, върнала се при любовника си, умираща от преживените далеч от него страдания. Поетът затваряше очите й, като й се кълнеше във вечна любов.

Аз турих заедно с тебе в гроба

Най-хубавия дял от себе си,

Всичко, що те оплаква, що те люби,

казваше той. И душевното величие на мъжа, който искаше да забрави, и злокобната съдба на тая нещастна жена бяха тъй трогателни, че всички заридаха, като слушаха, а Шарлот — най-силно; защото, най-после, тя умираше там, а тия неща разчувстват човека повече, когато засягат него самия, а не другите.

Изведнъж, на най-прочувственото място, когато д’Аржантон обгръщаше събранието с доволен поглед, вратата на салона се отвори внезапно и слугинята, една от ония близки с господарите си слугини, с развети панделки, каквито се срещат у такива жени, влезе изплашена и извика на господарката си:

— Госпожо!… госпожо!…

Някои настанаха:

— Какво?… Какво има?

— Един човек…

— Един човек?

— Да, един човек с лошо и много грозно изражение на лицето иска да говори на госпожата. Казах му, че госпожата не е тук, че не може да я види. Тогава той седна на едно стъпало и каза, че ще я чака.

— Ще отида… — каза Шарлот, много развълнувана и като че отгатваше от страна на кого идваше тоя вестител.

Но д’Аржантон се намеси живо:

— Не… не трябва…

И като се обърна към Лабасендр, най-силния измежду присъстващите, каза:

— Иди виж кой е тоя неканен гост.

— Ей сега… ей сега… бьо!… — каза певецът и излезе, като изопна раменете си.

Д’Аржантон, комуто бяха пресекли на две треперещия на края на устните му стих, се завърна бързо пред камината, готов да подземе прекъснатото четене. Но вратата се отвори отново, за да пропусне главата и ръката на Лабасендр, който викаше поета. Д’Аржантон се втурна разгневен в преддверието:

— Какво има? Казвай!

— Изглежда, че Жак е много болен, — му каза певецът тихо.

— Хайде де!… На другиго да ги разправят!

— Тоя човек тук казва това.

Д’Аржантон погледна клетия човек, грозен, свенлив, чийто висок прегърбен силует под вратата като че не му беше непознат.

— Вие ли идвате от страна на тоя господин?

— Не, аз не идвам от негова страна, — отговори човекът. — Той е много болен, за да може да ме изпрати… От три седмици лежи много, много болен.

— Какво му е?

— Нещо в белия дроб, и лекарят каза, че няма да изтрае повече от една седмица. Затова аз и жена ми помислихме, че трябва да предупредим майка му, та дойдох.

— Кой сте вие?

— Аз съм Белизер. Бел, както госпожата ме наричаше… О, тя ме познава много добре, също и жена ми!

— Добре, господин Белизер, — каза поетът с насмешлив вид, — … ще кажете на оня, който ви изпраща, че играта е добра, но други вече са я използвали. Трябва да измисли нещо друго.

— Извинете! — каза шапкарят, който не разбираше „жестоките думи“.

Но д’Аржантон беше вече затворил вратата, като остави Белизер смаян върху площадката на стълбата, пред очите на когото се мерна един салон в дъното на жилището, пълен с хора и светлина.

— Няма нищо… Някой объркал къщата, — каза поетът, когато се върна, и докато той продължаваше величествено четенето си, шапкарят си отиваше с големи крачки по тъмните улици, под суграшицата и резливия вятър, и бързаше да се завърне при Жак, при клетия другар, лежащ в тоя час върху лошото легло на таванската си стая…

Болестта бе започнала от деня, в който той се бе завърнал от Етиол. Беше си легнал без да каже нищо; и от тогава треска го друсаше, треска и силна хрема, толкова тежка, че фабричният лекар предупреди приятелите му, че това състояние вдъхва страх. Белизер поиска да извести господин Ривал, но Жак забрани това изрично. Той дори излезе от своето летаргично мълчание само тоя път, и още веднъж, когато изпрати хлеборазносвачката да продаде часовника му и един пръстен, който му бе дала майка му. Защото парите бяха рядкост на улица Поноайо. Всичките спестени пари на Жак бяха отишли за покупка на малкото покъщнина в Шарон, чекмеджетата кънтяха на празно; Белизеровото семейство се намираше също в голямо лишение поради сватбените разноски и настаняването. Но това не беше важно! За да излекуват тоя изоставен нещастник, шапкарят и жена му се бяха почувствали способни за всички жертви. След като бяха заложили в заложната къща постели, покъщнина, те заложиха един товар със сламени шапки, които би трябвало на всяка цена да освободят на пролет. Но дори и тая жертва не беше достатъчна. Всичко е тъй скъпо, дърва, лекарства!… Наистина, не им вървеше на другари. Първият беше ленив и лаком пияница; вторият — истинско съвършенство, бе станал тежко бреме поради болестта си. Съседите ги съветваха да заведат Жак в болницата. „Там ще бъде по-добре, отколкото у вас, и няма да ви струва нищо“. Но те упорстваха в гордостта си да задържат приятеля при себе си, като че биха изменили на другарския си дълг, ако поверяха лекуването му на други. Сега те бяха изразходвали всичките си средства. И тъй като болестта беше тежка, а разорението им — неминуемо, решиха да предупредят Шарлот, „хубавата госпожа“, както казваше хлеборазносвачката с възмутен глас. Тя изпрати мъжа си с думите:

— Главно, доведи я със себе си, за да бъдеш уверен, че ще дойде… Тоя нещастник ще се почувства по-добре, като види майка си. Той е тъй горд!… Но, обзалагам се, че мисли за нея.

Белизер не я водеше. Затова, връщайки се вкъщи, той беше отчаян и се безпокоеше за приема, който щеше да намери. Госпожа Белизер, със заспалото дете на коленете й, разговаряше тиха с госпожа Левендре пред слаб и тъжен огън, който народът нарича „вдовишки огън“, и се вслушваше в мъчителното дишане на Жак и ужасната кашлица, която го задушаваше. Човек не би познал никога в това голо и печално помещение светлата таванска стая, с прозорци към двора, в която трудът пееше още от сутринта като парижка чучулига. Никакви следи от книги, нито учене. Само едно гърне с билки димеше върху камината и изпълваше стаята с оня сложен, неясен и тежък въздух, който се носи край болните. Вътре се чуваха шепнения, шум от щипци и стъпките на Белизер, който се завръщаше.

— Сам ли си?… попита хлеборазносвачката.

Той разказа с нисък глас, че не го оставили да види майката на Жак, че големите мустаци не му позволили да влезе.

— Я ги виж ти безобразниците!… Но и в твоите жили не тече кръв!… Зная те добре какъв си страхливец… Трябваше да го блъснеш, да влезеш насила и да извикаш на оная безобразница: „Госпожо, детето ви ще умре!“

Какъв великолепен майчински поглед хвърли тя на своето заспало на коленете й дете!

— Ах, клети ми Белизер, ти винаги ще бъдеш само жалка мокра кокошка!

Шапкарят наведе глава. Връщайки се, той очакваше да бъде мъмрен, но не можеше да надвие свенливостта си, защото бе свикнал да ходи по пътищата и улиците с позволение, по благоволението на стражарите и полицейските началници, а това го бе привикнало да се прекланя унизително, и всичката храброст на тая жена не успяваше да го поправи.

— Ако аз бях отишла, уверена съм, че щях да я доведа… — казваше храбрата жена, стискайки пестниците си.

— Оставете, драга, — възразяваше кисело госпожа Левендре, — вие не знаете какви са тия жени.

Тя казваше „тия жени“, откак заминаването на Ида дьо Баранси й бе отнело всяка надежда за сдобиването й с шевна машина или с капитал за някакво предприятие на мъжа й. И той току-що влезе в стаята. Тъй като в бедните жилища беше възприето да оставят ключовете на вратите, всяка вечер съседите навестяваха болния, под предлог да видят как е. Като научи, че госпожата не беше дошла, господин Левендре започна дълга тирада върху съвременната Фрина, срам за нашето общество, и разви, за лишен път, своята политическа система, която щяла да отърве света от всичките тия отпадъци. Другите слушаха с отворени уста тоя сънлив и неизчерпаем дърдорко, докато вятърът духаше върху угасналите главни и силната кашлица на Жак кънтеше под завивките му.

— Това не е всичкото, — каза госпожа Белизер, която никога не се отклоняваше за дълго далеч от въпроса си. — Какво да правим? Не можем да оставим тоя клет момък да умре поради липса на грижи.

Левендрови дадоха мнението си:

— Трябва да направите както лекарят ви каза. Трябва да го заведете в преддверието на Света Богородица, в средищното бюро. Там ще му дадат позволително да постъпи в някоя болница.

— Шът!… шът!… по-тихо!… — каза Белизер, като им показа леглото, дето болният се движеше трескаво. Настъпи кратко мълчание, докато дебелото платно на смачканите чаршафи шумолеше.

— Уверен съм, че ви е чул, — прибави шапкарят сърдито.

— Голяма беда!… Той не ви е нито брат, нито син; и ще се освободите прекрасно, като го заведете в болницата.

— Той е наш другар! — каза Белизер, като вложи в думите си всичката гордост и преданост на своето добро, простодушно сърце. Това бе тъй трогателно, че хлеборазносвачката се изчерви цяла и погледна мъжа си с бляскави от сълзи очи. Левендрови си отидоха, като вдигаха рамене; и след излизането им стаята вече не беше тъй гола и тъй студена.

Жак бе чул. Той чуваше всичко, което се говореше. Често, откак това ужасно завръщане на гръдната му болест, присъединено към съкрушителното разочарование от любовта му, го прикова към леглото, той не спеше, но се отклоняваше съзнателно от окръжаващия го живот, мълчеше като ням, което дори самата треска и нейните халюцинации не успяваха да победят. Очите му, обърнати към стената, оставаха широко отворени през целия ден, и ако стената, мрачната стена, набръчкана и попукана като лицето на стара жена, би могла да говори, би разказала, че в тия втренчени, лунатични очи беше написано с огнени букви: „Пълно нещастие… безгранично отчаяние“. Само тя виждаше това, защото нещастникът не се оплакваше никога. Той се мъчеше дори да се усмихва на своята яка болногледачка, която го поеше с горещи лекарства и любезни насърчения. Така той прекарваше тия дълги самотни дни, в които шумът от труда достигаше дори до таванската му стая, за да го накара да проклина своето принудително бездействие. Защо не беше юначен и силен като другите, за да противостои на житейските нещастия?… И, при това, за кого ще работи от сега нататък? Майка му си бе отишла, Сесил не го искаше вече. Тия два женски образа му се натрапваха, не го напускаха. Когато весело блудкавата и равнодушна усмивка на Шарлот изчезваше, чистото лице на Сесил, което тайната на нейния отказ окръжаваше като че с було, се изправяше пред него и той стоеше сломен, неспособен да продума нито дума или да направи някакво движение, а в това време пулсът в слепите му очи и в китките му биеше, дишането му се затрудняваше, пристъпите на дълбоката му кашлица се редуваха равномерно в околното вълнение, всред воя на вятъра в камината, всред движението на омнибусите, разклащащи каменната настилка, всред бръмченето на някой занаят в съседната таванска стая.

На другия ден след тоя разговор край леглото на Жак, когато хлеборазносвачката, на връщане от обиколката си, с побеляла от брашно престилка, влезе, за да научи как е прекарал болният нощта, тя остана смаяна, като видя прав един висок призрак, стоящ пред огъня с Белизер:

— Какво има?… Как! Вие вече сте на крака!

— Поиска да стане, — каза шапкарят отчаяно. — Иска да отиде в преддверието на Света Богородица.

— В преддверието на Света Богородица… А защо?… Намирате, че не се грижим тук добре за вас? Какво ви липсва?

— Нищо, нищо, мои добри приятели… Вие сте две благородни и предани сърца. Но невъзможно ми е да остана тук по-дълго време. Моля ви, не ме задържайте. Това е необходимо… Тъй искам.

— Но какво ще правите, клети ми другарю, като сте така слаб?

— О, аз съм малко нещо разнебитен! Но когато трябва да вървя, ще вървя. Белизер ще ме хване под ръка. Той ме е разхождал така из нантските улици един ден, когато не бях така здрав, като днес.

Пред една толкова изрична воля те не можеха да се съпротивляват повече. Жак целуна госпожа Белизер и слезе, поддържан от шапкаря, след като хвърли безмълвно и сърцераздирателно сбогом на това малко жилище, дето бе прекарал толкова хубави часове, лелеял тъй хубави мечти, и което знаеше, че няма да види никога вече.

По онова време средищното бюро се намираше срещу черквата Света Богородица; четвъртито здание, сиво и тъжно на вид, издигнато с няколко стъпала. Колко дълъг им се видя пътят, докато стигнат до там от Менилмонтанските височини! Спираха се често по оградите, на края на мостовете, но не почиваха дълго, защото студът беше рязък. Под ниското и тежко декемврийско небе, болният изглеждаше по-бледен и слаб, по-разстроен, отколкото в леглото си. Косите му бяха мокри от пот, опнати при мъчителния ход; и всичко се въртеше пред очите му поради слабостта му: черните къщи, ручеите, лицата на минувачите, изпитващи съжаление към печалната двойка, която образуваха шапкарят и другарят му. В тоя груб Париж, в който животът прилича на сражение, би казал човек, че един ранен бе паднал през време на действието и другарят му го водеше под картечен огън до превързочния пункт, преди да се завърне отново всред опасността.

Беше още много рано, когато те стигнаха в средищното бюро. Но голямата чакалня беше препълнена вече с хора, отдавна насядали върху дървени пейки около една голяма пращяща и хъркаща печка. Въздухът там беше задушен, тежък, сънлив и предаваше същата умора на всички присъстващи, на нещастниците, пристигащи без преход от уличния студ в тая баня, на чиновници, пишещи в дъното зад един стъклен прозорец, на слугата, който пълнеше печката, отпаднал. Когато Жак влезе под ръка с Белизер, всичките тия намусени и неспокойни погледи се обърнаха към него.

„Ха така!… още един!…“, като че казваха те. Наистина, болничните заведения са тъй претъпкани, всяко болнично легло е предмет на такава завист, то се иска, оспорва се! Напразно управата полага значителни усилия, напразно благотворителността се разширява: винаги има повече болни, отколкото места, за да ги приемат. Защото тоя жесток Париж умее да изковава всевъзможни болести, да ги изобретява странни, непредвидени, усложнени посредством порока, сиромашията и всички съчетания, които водят със себе си тия две съставки на страданието! Многобройни образци на неговата вещина бяха изложени жалко върху мръсните пейки в това помещение. Постепенно, с влизането им, ги разделяха на два разреда: от едната страна ранените, ония, които фабричните колела, зъбците на парните машини, киселините на бояджийниците осакатяват, ослепяват, обезобразяват; от другата страна — трескавите, слабокръвните, охтичавите, с треперещи членове, с превързани очи, с различни, дълбоки и остри кашлици, които като че се изчакваха и започваха заедно като инструментите на оглушителен оркестър. И какви дрипи, какви обуща, какви шапки, какви торби! Най-злополучното, противно на логиката: дупки, запълнени с кал, ресни, измокрени в ручеите, тъй като по-голямата част от тия нещастници бяха дошли пеша, влачейки се като Жак. Всички чакаха с дълбоко безпокойство прегледа на доктора, който щеше да разпореди да им се даде или не карта за постъпване в някоя болница. Затова трябваше да ги чуете как разговаряха помежду си за болестите си, как нарочно преувеличаваха, мъчеха се да убедят съседите си, че са много по-болни от тях. Жак слушаше тия печални разговори, седнал между един висок слаб мъж, който кашляше силно, и една млада жена, обвила с черен шал тяло, подобно на сянка, тясно лице, чийто нос и устни бяха тъй тънки и тъй бледи, че само очите й изглеждаха живи, очи, блуждаещи от близкото видение на последния час. Една забрадена вдетинена бабичка с кошничка под ръка предлагаше бисквити, малки, прашни и корави хлебчета на тия трескави люде, на тия умиращи; всеки я отблъскваше, но тя продължаваше своята мълчалива обиколка. Най-после вратата се отвори и един дребен, нервен и сух човек се показа.

Лекарят!

Дълбоко мълчание настъпи веднага по пейките, дето кашлиците се удвоиха, а лицата се удължиха още повече. Докато грееше пръстите си на плочата на печката, докторът разглеждаше болните наоколо си с оня вещ, изпитателен и твърд поглед, който безпокои пияниците и нечистите люде. После той започна да обикаля помещението, последван от слугата, който връчваше входните карти за разните болници. Каква радост изпитваха нещастниците, когато ги признаваха за годни за болницата! Какво разочарование, какви настойчиви молби, когато им съобщаваха, че не са достатъчно болни! Прегледът беше кратък и малко груб, защото имаше много болни и защото бедните хора не преставаха да разказват за болестите си, свързвайки ги с всевъзможни истории и случки, които не засягаха лекаря. Не можем да си представим невежеството, тъпотията, невменяемостта на тоя народ, затруднен дори да каже едно име или да даде някой адрес, все от страх да не се изложи, та излива свенливостта си над незначителни дреболии.

— А на вас какво ви е? — пита лекарят една жена, до която седи едно дванадесетгодишно дете.

— На мен ми няма нищо, господине, а на момчето ми.

— Добре, какво му е на вашето момче? Хайде, бързо казвайте.

— Глухо е, господине… Това му се случи,… ще ви кажа…

— А! Глухо ли е?… А с кое ухо?

— И с двете, главно, господине.

— Как така главно?

— Да, господине… Я стани, Едуард, когато ти говорят… С кое ухо си глух? — каза тя на хлапето, като го разтърси, за да го накара да стане.

Но то мълчи като идиот.

— С кое ухо не чуваш? — повтаря майката, като вика високо. И пред смайването на клетото недъгаво дете, тя продължава: — Виждате, господине! Както ви казах… с двете главно.

По-нататък лекарят се обръща към високия, слаб човек, седнал до Жак:

— От какво сте болен?

— Гърдите, господине… Всичко ми гори.

— А! Гърдите ви горят… Не си ли попийвате по малко ракия понякога?

— О, никога, господине, — каза болният възмутен.

— Е, много добре! Не пиете ракия. А вино пиете ли?

— Да, господине, колкото ми е възможно.

— А колко ви е възможно?… Мисля, че ще са няколко литра?

— Бога ми, господине, това зависи от дните.

— Да, разбирам… Така, в дните, когато ви плащат…

— Бога ми, в дните, когато плащат, знаете какво става… Човек се събира с приятели…

— Да, така, напивате се в дните, когато ви плащат… Вие сте зидар, плащат ви всяка седмица, напивате се здравата поне четири пъти в месеца… Много добре. Езикът ви?

Пияницата напразно възразява, но трябва да признае порока си, защото има работа с истински съдебен следовател. Когато дойде до Жак, лекарят го прегледа внимателно, попита го за възрастта му и дали отдавна е болен. Жак отговори с мъка, с шипящ глас; и докато говореше, зад него Белизер мигаше с очи, издаваше напред дебелите си устни.

— Моля, станете, мое момче, — каза докторът, като допря ухото си до мокрите дрехи на болния, за да го прислуша. — … Дошли сте пеша?

— Да, господине.

— Чудно, че сте могли да ходите в това състояние… Нужна ви е била извънредна сила. Но няма да ви позволя да повторите това. Ще ви отнесат на носилка.

И като се обърна към чиновника, който пишеше бележките, каза:

— В болницата Милосърдие… Стая Свети Йоан Богослов.

После, без да каже дума, продължи прегледа си.

Измежду хилядите бързи и смътни видения, които минават пред вас в движението на парижките улици, видения, които се следват, заличават едно от друго, знаете ли нещо по-сърцераздирателно от тая висяща носилка, покрита със сенник от ленен плат на резки, и на която двама души, единият отпред, другият отзад, поддържат равновесието? Тя прилича на легло и на саван; положеното на такава носилка същество, неясно очертано под завивките, изоставено на друсанията на хода, ви навява зловещи мисли. Жените се кръстят при тая гледка, като при минаването на погребална колесница. Понякога носилката отминава сама по обезлюдения плочник; но често една майка, дъщеря или сестра, с овлажнели от това висше последно унижение на сиромашката болест, следват това движещо се легло. Така Жак чуваше до себе си, редом с носачите, неравните стъпки на добрия шапкар, който от време на време хващаше ръката му, за да му докаже, че не беше съвсем изоставен. Разтърсван, сънлив и сломен, болният пристигна в болница Милосърдие, в стаята Свети Йоан Богослов, разположена на втория етаж, в дъното на втория двор. Тъжна стая, с таван, подпрян на железни стълбове, с прозорци, обърнати от едната страна към мрачен двор, а от другата — към дълбока и влажна градина; двадесет легла, плътно едно до друго, две големи кресла до една огромна печка, една маса и един грамаден бюфет, покрит с мраморна плоча. Ето обстановката.

При влизането на Жак, пет-шест призрака, с кафяви блузи, с памучни шапчици, прекъснаха тихата си игра на домино, за да видят преминаването на новодошлия. Други, които се грееха, се отстраниха при приближаването му. В грамадната стая имаше само един светъл кът, малката стъклена стаичка, дето стоеше Старшата милосърдна сестра, а отпред едно параклисче на Света Богородица, изящно и чисто, с дантели, с изкуствени цветя, със светилници с бели восъчни свещи и една гипсова Богородица, чиито ръце, в дълги развети ръкави, се отделяха от роклята й като криле. Старшата милосърдна посрещна Жак и с много висок и еднозвучен глас, чието ехо като че се поглъщаше от нагръдника и булото й, каза:

— О, клетото дете, колко болно изглежда! Бързо! Трябва да го сложим да легне… Нямаме легла, но последното там ще се опразни скоро. Оня, който го заема, е много зле. Дотогава ще го поставим в носилка.

Онова, което тя наричаше носилка, беше походно легло; санитарят го сложи близо до леглото, което щеше да се освободи скоро, но от което долитаха глухи охкания, продължителни въздишки, още по-печални поради обезсърченото равнодушие, с което всеки ги слушаше. Тоя човек щеше да умре; но самият Жак беше много болен, много вдаден в себе си, за да схване това съседство. Той едва чу, когато Белизер му каза „довиждане“, като му обеща да дойде пак на другия ден, после шум от тенджери и чинии, причинен от раздаването на супата, после някакъв шепот близо до леглото му, дето се говореше за някой си „единадесети втори“, че бил много болен. Така означаваха него. Той не се наричаше вече Жак, а „Единадесети втори“ в стаята на Свети Йоан Богослов. По липса на сън, той се чувстваше вече замаян, смазан от голямата си умора, когато един спокоен и ясен женски глас го стресна внезапно и прогони първия му сън.

— На молитва, господа!

Жак съгледа неясно, близо до параклиса, сянката на една жена, коленичила в грубите гънки на дрехата си; но той се помъчи напразно да следва думите, които тя изричаше много бързо, малко напевно, и които излитаха от тая уста, свикнала да се моли безспир и без въздишка. Но последните думи стигнаха до напрегнатия му слух:

„Запази, о, Господи, моите приятели, моите врагове, затворниците, пътниците, болните и умиращите…“

Жак заспа тогава трескав, неспокоен сън, в който стенанията на умиращия съсед се смесваха за него с видения на затворници, разтърсващи веригите си, и на пътници, вървящи по безкраен път.

… Самият той е един от тия пътници. Той върви по път, който прилича на Етиолския, по-дълъг, по-криволичещ и удължаващ се на всяка крачка. Сесил и майка му вървят пред него и не искат да го чакат, но той различава между дърветата развяващите им се рокли. Пречат му да ги достигне грамадни машини, наредени покрай изкопите, страшни, ревящи, и чиито отворени муцуни и димящи езици му изпращат горещо дихание. Парни стругове, парни триони, всички са тук, движейки своите лостове, своите зъби, своите бутала в оглушителния шум на чуковете в ковачницата. Жак, цял разтреперан, се решава да мине всред тях; те го сграбчват, обхващат, разкъсват; късове от тялото му биват отнесени заедно с работническата му рубашка, краката му са изгорени от едри разтопени метални слитъци и цялото му тяло е обиколено от горяща жар, чиито адски пламъци проникват дори в гърдите му. Каква ужасна борба, за да излезе от там, за да се подслони в Сенарската гора, чиято окрайнина е до тоя проклет път!… И ето че под хладината на сплетените клони, Жак става съвсем малък. Той е на десет години. Завръща се от една от хубавите си разходки с горския стражар; но там, на завоя на една алея, старата Сале, със сърп в ръка, го дебне, седнала върху своя сноп съчки. Той иска да бяга; бабата се впуща подир него „да му удари един лов“ безшумно през грамадната гора, тъй мрачна сега, че шумът слиза под дърветата. Той тича, тича… Той чува приближаващите й се стъпки, триенето на нейния сноп съчки в дърветата, нейното задъхано дишане. Тя го хваща, най-после, бори се с него, поваля го на земята, после с цялата си тежест сяда върху детските му гърди, които смазва с бодливия си сноп дърва…

* * *

Жак се стресна изведнъж. Той позна голямата стая, осветена с кандилца, наредените легла, мъчителните дишания, раздиращите тишината кашлици. Той не сънуваше вече; и, все пак, чувстваше същата тежест през тялото си, нещо студено, нещо тежко, неподвижно, зловещо, което санитарите, притичали при виковете му, бързат да вдигнат, да го сложат в съседното легло, като спускат мрачно скърцащите завеси наоколо.