Алфонс Доде
Жак (23)

ІІІ
Нещастието на Ривалови

Те бяха в кабинета на доктора. През прозореца се откриваше хубава есенна гледка, селски пътища, оградени с оголени дървета, а отвъд — старото и затворено от петнадесет години бивше гробище на селото, със своите разкривени от високата трева върбови дървета, със своите наведени кръстове поради разравянето на гробищната земя, по-неравна и по-разорана от всяка друга.

— Никога ли не си влизал там? — каза господин Ривал, като показа отдалеч на Жак старото гробище. — … Там, всред трънаците, би видял един голям бял камък, върху който е написана само една дума: Мадлен. Моята дъщеря, майката на Сесил, е погребана там. Тя пожела да бъде сложена настрана от всички ни и върху гроба й да се напише само малкото й име, защото смяташе, че не е достойна да носи името на баща си и на майка си… Милото дете! А беше тъй честна и тъй горда!… И нищо не можа да я накара да промени решението си. Помисли си, каква скръб изпитахме, когато, след като я изгубихме тъй млада, на двадесет години, трябваше да я оставим да спи самотна! Но волята на мъртвите трябва да се изпълнява. Чрез нея те продължават да живеят, смятат се между нас. Така и нашата дъщеря остана сама, съгласно желанието й. Обаче, тя не бе направила нищо, за да заслужи това изгнание в смъртта и, ако някой трябваше да бъде наказан, това бях аз по-скоро, старият безумец, чието вечно и необяснимо лекомислие причини нашето нещастие.

Един ден, има осемнадесет години от тогава, и тъкмо като сега, през месец ноември, ме повикаха за една злополука, станала по време на лов, какъвто се устройва три-четири пъти в годината в Сенарската гора. По време на бъркотията при хайката, някой си Льофошьо бе изпразнил пушката си в крака на един от ловците. Заварих ранения върху голямото легло на Аршамбови, дето го бяха пренесли; той беше хубав момък, на около тридесет години, здрав и рус, с малко къс врат, с гъсти вежди над много светли северняшки очи, които като че се оживяват при белотата на ледовете. Той понесе чудесно изваждането на сачмите една по една и, щом свърших операцията, благодари ми на много хубав френски език, с чуждестранно, напевно и меко произношение. Понеже пренасянето му не бе безопасно, продължавах да го лекувам у пазача. Научих, че бил руснак и от знатно семейство: „граф Надин“, така го наричаха другарите му по лов.

При все, че раната бе опасна, Надин оздравя скоро, благодарение на младостта си, на якостта си, както и на грижите на стрина Аршамбо; но все не можеше още да ходи добре и, понеже предполагах, че сигурно страда от усамотението си, че за един младеж, свикнал на разкош и на светски живот, беше тежко това оздравяване всред зима в гората, с клони и листа за кръгозор и за дружина само мълчаливата лула на Аршамбо, често го вземах в колата си на връщане от моите обиколки. Той вечеряше с нас. Понякога дори, когато времето биваше много лошо, оставаше да спи вкъщи.

Трябва да призная, че обожавах тоя разбойник. Не зная откъде бе научил това-онова, но той знаеше всичко. Беше пътувал по море, служил, обикалял света, познаваше военната и морска служба. На жена ми той даде аптекарски рецепти от своята родина; дъщеря ми пък научи на украински песни. Ние бяхме положително очаровани от него, аз особено и, когато вечер се връщах, шибан от вятъра и от дъжда, друсан от кабриолета, мислех с радост, че ще го намеря край огнището, присъединявах го в ума си към оная светла дружина, която ме чакаше в тъмната нощ на края на пътя. Само жена ми не се поддаваше на всеобщото увлечение, но понеже бе свикнала да проявява недоверие към моите склонности и им се противеше, не обръщах внимание на това.

Нашият болник започваше да се чувства все по-добре; той бе дори в много добро състояние, за да прекара зимата в Париж, но не си тръгваше. Селото като че му се нравеше, задържаше го. С какви връзки? Не се и запитвах.

Ето че един ден жена ми ми каза:

— Слушай, Ривал, господин Надин трябва да се обясни или да не дохожда тъй често у дома: почват да се носят мълви около Мадлен!

— Мадлен!… Хайде де, каква мисъл!

С всичкото си простодушие, бях убеден, че графът стоеше в Етиол за мене, за играта на табла, която си устройвахме всяка вечер, за дългите ни моряшки разговори около гроговете. Глупак! Достатъчно би било да погледна дъщеря си, щом той влезеше, достатъчно би било да видя промяната на цвета на лицето й, как се залавяше за везбата си, как седеше безмълвна, когато той беше тук, как се навеждаше на прозореца, за да дебне пристигането му. Но няма по-лоши очи от ония, които не искат да виждат, а аз упорито оставах сляп. Очите ми трябваше да се отворят, обаче, след като Мадлен призна на майка си, че те се обичали. Отидох веднага да намеря графа, твърдо решен да го накарам да се обясни.

Той се обясни, наистина, и тъй непринудено и откровено, че трогна сърцето ми. Обичал дъщеря ми и ми я искаше, без да скрие от мене всичките пречки, които неотстъпчивите в благородния си произход негови родители биха противопоставили на нашите кроежи. И прибави, че бил на възраст, когато може да мине без тяхното съгласие и че, впрочем, неговите лични средства, прибавени към онова, което аз бих дал на Мадлен, биха били предостатъчни за разходите на едно домакинство. Една голяма несъразмерност на имотните състояния би ме уплашила, но щом ми каза, че средствата му били скромни, веднага ме очарова. И после той изглеждаше такъв добродушен благородник, тъй лесно уреждаше работите си, решаваше всичко, подписваше всичко със затворени очи!… Накъсо, той се настани вкъщи като наш бъдещ зет, а ние не знаехме още през коя врата беше влязъл. Чувствах, наистина, че тук имаше нещо неясно, нещо нередно, но щастието на дъщеря ми ме замайваше, и когато майка й ми казваше „Трябва да съберем сведения, не можем да дадем детето си наслуки“, аз се надсмивах над постоянните й страхове. Бях тъй уверен в моя човек! Един ден обаче, заговорих за него с господин дьо Виевил, един от главните акционери на горския лов:

— Бога ми, драги Ривал, — ми каза той, — не познавам граф Надин. Той ми прави впечатление на превъзходен момък. Зная, че има голямо име, че е добре възпитан. Това е достатъчно, за да можем да ходим с него на лов. Обаче, ясно е, че, ако би се отнасяло да му дам дъщеря си за жена, бих изучил по-основно работата. На ваше място, бих се отнесъл към руската легация. Те трябва да имат там всички необходими сведения.

Предполагаш, може би, драги Жак, че след това първата ми работа е била да отида в легацията. Съвсем не! Бях много безгрижен, много пипкав главно. В живота си никога не съм вършил онова, което съм искал, по липса на време. Не зная дали го губя или го разпилявам; но животът ми, на каквато и да е възраст да умра, ще се окаже наполовина по-къс за онова, което съм имал да върша. Измъчван от жена си по повод на тия сведения, накрая излъгах: „Да, да, ходих там… Превъзходни сведения… Всички графове Надин били знатни хора“. Отпосле си спомнях особения изглед на моя нехранимайко всеки път, когато предполагаше, че заминавах за Париж, или се връщах от там; но тогава не виждах нищо, бях всецяло погълнат от хубавите кроежи за бъдещето, с които децата изпълваха щастливите си дни. Те щяха да живеят при нас по три месеца в годината, а останалото време — в Петербург, дето предлагали на Надин висока административна служба. Накрая, и клетата ми жена почна да споделя общата радост и доверие.

Краят на зимата измина в преговори и непрекъснати преписки. Книжата на графа се забавиха много, родителите му отказваха всяко съгласие, а в това време връзките се затягаха все повече, близостта порасна до толкова, че започнах да се безпокоя: „Ами ако книжата му не дойдат!…“ Получихме ги, най-после: един вързоп със сбити йероглифи, невъзможни за разчитане, свидетелства за раждане, за кръщене, за освобождаване от военна служба. Но най-забавна бе една страница, изпълнена с титли, имена и презимена на бъдещия ни зет: Иванович, Николаевич, Степанович, цяло родословие, което удължаваше семейното му име при всяко поколение. — „Наистина ли имате толкова имена?“ — го запита засмяна клетата ми дъщеря, която се казваше просто Мадлен Ривал. Ах, голтакът, той имал още много други!

Първоначално мислехме да направим сватбата в Париж, с голям блясък, в Сен-Тома-д’Акен, но Надин разсъди, че не трябвало да престъпва до такава степен бащината воля, и обредът се извърши в Етиол, в оная малка черква, която знаеш, и която съхранява в дневниците си доказателството за една непоправима лъжа. Какъв хубав ден! Трябва да си баща, знаеш, за да разбереш тия неща: колко горд бях, когато влизах в черквата под ръка с разтрепераната си дъщеря, колко се радвах при мисълта: „Моето дете е щастливо и на мене дължи щастието си!“ О, ножът, който се заби в сърцето ми в преддверието на черквата, ще чувствам през целия си живот! След венчалния обред в черквата, обядвахме вкъщи и децата заминаха с пощенската кола за своето хубаво сватбено пътешествие. Виждам ги още и двамата, притиснати един до друг в дъното на колата, отнесени от двойния полет на пътуването и на своето щастие, и скоро обвити от облак весел прах, в който се чуваха звънци и удари с бич.

Ония, които заминават, са щастливи в такъв случай; но ония, които остават, са много тъжни. Когато майка й и аз седнахме вечерта на масата, празното място между нас ни произведе впечатление на самота. И, после, всичко стана много бързо, не ни остави време да се подготвим за раздялата. Гледахме се смаяни. Аз, все пак, излизах навън, по своите обиколки, при болните си; но клетата майка бе принудена да разнася скръбта си из всичките ъгли на жилището, което й напомняше отсъстващата. Такава е съдбата на жените. Всичките им скърби, всичките им радости се въртят около домашното огнище, съсредоточават се в него, срастват се тъй крепко там, че ги намират отново в долапа, който нареждат, и във везбата, която довършват. За щастие, писмата, които получихме от Пиза, от Флоренция, сияеха от любов и слънце. После се загрижихме за децата. Почнах да строя една малка къща до нашата. Избрахме тапети, покъщнина, хартии. И всеки ден говорехме за тях. „Те са тук… Те са там… Те се отдалечават… Те се приближават…“ Най-после, очаквахме последните писма, които пътниците изпращат на връщане, с желанието да ги изпреварят.

Една вечер, когато се завърнах много късно от посещенията на болните си и вечерях сам тук, понеже жена ми си беше легнала, чух бързи крачки в градината, по стълбата. Вратата се отвори. Беше дъщеря ми. Не вече оная хубава млада жена, която беше заминала преди месец, а едно клето дете, отслабнало, бледо, променено, облечено в къса, нищо и никаква рокля, с пътна чанта в ръка, с жалък, блуждаещ и безумен изглед.

— Аз съм… ето ме.

— Ах, Боже мой, какво ти се е случило? Ами Надин?

Тя не отговаря, затваря очи и започва да трепери, да трепери. Можеш да си представиш каква мъка изпитах!

— За Бога! Говори, мое дете!… Къде е мъжът ти?

— Аз нямам мъж… Нямам вече мъж… Никога не съм имала мъж.

И веднага седна до мен, там, дето си ти сега. И ми разказа с тих глас, без да ме гледа, своята ужасна история…

Той не бил граф, не се казвал Надин. Бил украински евреин, на име Рьош, жалък авантюрист, скитник, един от ония, които знаят много занаяти, но не владеят нито един както трябва. Женил се в Рига, женил се в Петербург. Всичките му книжа били лъжливи, съставени от него. Средствата си набавял чрез подправяне на руски книжни пари. Арестували го в Торино със заповед да бъде върнат в Русия. Представи си моята мила дъщеря сама в тоя непознат град, разделена насилствено от мъжа й, след като разбрала, че той имал още две жени и че бил фалшификатор на книжни пари. Защото клетникът признал сам всичките си престъпления. Обзела я само една мисъл: да избяга тук, при нас. Дотолкова била загубила ума си, както ни разказа това по-късно, че на гарата не могла вече да говори и казала на чиновника, който я попитал къде отива: „Там, при мама…“ Тя избягала, като оставила в хотела роклите си, скъпоценностите си, всичко, което тоя безчестник й бе подарил, и пътувала без отдих. Най-после пристигна тук, в убежището, в гнездото си, и плака за пръв път след злополуката. Казах й:

— Мълчи… Успокой се… Ще събудиш майка си.

Но аз плаках по-силно от нея.

На другия ден жена ми научи всичко. Тя не ми отправи ни най-малък укор. „Знаех“, каза тя, „че тая женитба ще ни донесе някакво нещастие“. Тя го е предчувствала още в първия ден, в който тоя човек беше влязъл у дома. Ах, говорят за нашата лекарска проницателност при диагнозата, но какво е тя в сравнение с тия предизвестия, с тия доверителни съобщения, които съдбата прошепва на ухото на някои жени? В селото скоро се научиха за пристигането на дъщеря ми:

— Е, господин Ривал, пътниците са се завърнали?

Поискаха ми сведения, новини, но виждаха по лицето ми, че не бях щастлив. Забелязаха, че графът отсъстваше, че Мадлен и майка й не излизаха никога, и скоро бях обиколен от състрадателно съчувствие, което ми се струваше по-мъчително от всичко.

Но още не знаех цялото си нещастие. Дъщеря ми не ми бе поверила тайната си: от тоя лъжлив, незаконен и безчестен съюз щеше да се роди дете… Колко тъжна беше къщата ни тогава!… Между жена ми и мене, поразени и мълчаливи, Мадлен шиеше пелените, украсяваше с панделки и дантели ония малки предмети, които съставят радостта и гордостта на майките и които тя не можеше да гледа без срам, поне тъй ми се струваше: най-малкото загатване за клетника, който я бе излъгал, я караше да бледнее и да потреперва. Мисълта, че е принадлежала на такъв човек сякаш я измъчваше като позор. Но жена ми, която виждаше по-ясно от мене, ми казваше понякога: „Лъжеш се… Уверена съм, че тя го обича още.“ Да, тя го обичаше, и колкото значителни да бяха презрението и омразата й, любовта й беше по-силна в сърцето й. Несъмнено, нея я убиха угризенията на съвестта, че продължава да обича един недостоен човек; защото тя умря наскоро, няколко дни след като ни подари нашата малка Сесил. Би могло да се каже, че е очаквала само това, за да се махне от тук. Под възглавницата й намерихме едно сгънато, изтрито в гънките писмо, единственото, което Надин й бе писал преди сватбата, и чиито редове бяха изтрити, мокрени от сълзи. Тя трябва да го е препрочитала често, но беше много горда, за да признае това, и умря, без да изрече нито веднъж името му, което, уверен съм, стоеше постоянно на устните й.

Учудваш се, нали, мое дете, че в една малка, спокойна къща, на село, е могла да се случи една от ония мрачни и сложни драми, които като че са възможни само в бъркотията на големите градове, като Лондон и Париж? Когато съдбата засегне така, случайно, един тъй добре скрит зад огради и елхови гори кът, спомням си за ония заблудени куршуми, които убиват по време на бой някой орач на края на нивата, или някое дете, което се завръща от училище.

Струва ми се, че ако нямахме малката Сесил, жена ми би умряла заедно с дъщеря си. Животът й, от тоя печален ден, бе дълго мълчание, изпълнено със съжаления и укори. Ти я видя, впрочем… Но това дете трябваше да се възпитава, да се възпитава вкъщи, за да не може да узнае събитията покрай злочестото си раждане. С ужасна задача се бяхме нагърбили! Наистина, бяхме се отървали завинаги от бащата, който умря няколко месеца след осъждането му. Но, за нещастие, двама-трима души в селото знаеха цялата история. Отнасяше се за предпазването на Сесил от някой брътвеж и особено от някоя от ония простодушни жестокости, свойствени на децата, които те разказват с усмихнати уста и светнали очи, невинни издайници на всичко, което чуват. Знаеш, колко самотна беше малката, преди да се запознае с тебе. Благодарение на тая предпазливост, тя и досега не знае в каква ужасна буря се е родила. Бяхме й обяснили, че носи името Ривал, защото майка й се омъжила за един свой роднина.

Негласното споразумение на нашето малко село, тъй бъбриво обикновено и тъй злословно, да не издава тайната, не беше ли все пак доказателство, че има много добри хора на тоя свят? Между ония, които знаеха за нашето нещастие, не се бе намерил нито един човек, който да направи пред Сесил най-малкото обидно загатване, да изрече дори и една дума, която би могла да привлече вниманието й върху разигралата се около люлката й драма. Това не пречеше на клетата й баба да живее в постоянен страх. Тя се боеше най-вече от въпросите на детето, и аз също; но аз изпитвах и други, още по-мъчителни и още по-дълбоки страхове. Тайните на наследствеността са тъй ужасни! Кой знае дали дъщерята на моята дъщеря не се бе родила с някакъв ужасен нагон, с някакъв наследствен порок, какъвто, по липса на друго богатство, тия клетници завещават на децата си. Да, аз мога да кажа това на тебе, Жак, който познаваш това чудно, изящно и чисто същество, че се боях всеки миг да не би да видя появата на бащата в тия божествени черти, да не би да открия в тоя искрен глас бащиното наследство, развалено още повече от всичките примамливи средства на жената. Но каква радост, каква гордост изпитвах, като виждах, че в детето се усъвършенстваше превъзходният, изтънчен образ на майка й, подобно на портрет, пресъздаден по памет, и в който са прибавени чарът и силата на съжалението! Познавах добрата и насмешлива усмивка, нежните, но горди очи, още по-горди от Мадленините, приветливи и строги устни, които знаеха тъй добре да казват „не“, и всичките добродетели на баба й, нейното юначество, нейната твърда воля.

Но бъдещето ме плашеше. Моята внучка не би могла да не узнае никога своето и наше нещастие. Има случаи, при които общинските дневници се отварят широко, а в Етиолския дневник тя е записана с тая тъжна забележка: „От неизвестен баща“. За нас женитбата на Сесил беше нещо страшно. Какво би станало, ако тя се влюбеше в мъж, който, като научи истината, би отказал да се ожени за едно незаконородено дете, за дъщерята на един фалшификатор на книжни пари?

„Тя ще обича само нас. Няма да се омъжи“, казваше баба й… Беше ли възможно това? Ами когато не ще бъдем вече тук? Каква тъга и каква опасност, с подобна хубост, да остане в живота без покровител! Но, какво да се прави? Нейната изключителна съдба можеше да се свърже само с друга, също тъй изключителна съдба. Къде щеше да се намери тя? Във всеки случай, не в село, където всяко семейство се излага, се разпъва на открито, на светло, дето всички се познават, дебнат се, съдят се… В Париж пък не познавахме никого, пък и Париж е бездна… Но, ето че майка ти се настани в нашия край. Хората мислеха, че е омъжена за д’Аржантон; но когато започнах да ги посещавам, стрина Аршамбо ме предупреди много тайно за нередовността в това семейство. Светлина ме озари. Като те видях, казах си: „Ето мъж за Сесил“. От тоя час започнах да те възпитавам, да те образовам…

О, когато ви виждах след урока в някой кът на аптеката тъй щастливи, тъй привързани един към друг, ти по-силен и по-висок от нея, тя, вече по-разумна от тебе, обхващаше ме вълнение, някакво нежно съчувствие пред зараждащото се приятелство, което ви привличаше един към друг. И колкото повече Сесил ти откриваше своята малка непресторена душа, колкото повече твоят ум се развиваше, напредваше, жаден да научи хубавите и велики неща, толкова намерението ми ме правеше по-горд и по-доволен. Бях приготвил всичко в ума си. Виждах ви двадесетгодишни, че идвате и ми казвате:

— Дядо, ние се обичаме.

И аз ви отговарях:

— Разбира се, че трябва да се обичате, и да се обичате много силно, клети мои онеправдани от съдбата деца… защото в живот ще бъдете всичко един за друг.

Ето защо ти видя колко много се ядосах, когато тоя човек пожела да направи от тебе работник. Струваше ми се, че ми отнемаха моето дете, мъжа на моята Сесил. Целият ми чудесен план рухваше, хвърлен от същата височина, от която те сгромолясаха в трудния живот. Колко проклинах тия безумни глави, с техните човеколюбиви цели! Но пак не изгубих надежда. Казвах си: „Суровите изпитания в началото създават често добре закалени хора. Ако Жак победи тъгата си, ако запази в главата си идеала, докато ръцете му работят, той ще остане достоен за жената, която му предназначавам.“ Писмата, които получавахме от тебе, тъй нежни, тъй възвишени, поддържаха тия мои мисли. Сесил и аз ги четяхме заедно и говорехме за тебе по цели дни.

Изведнъж дойде новината за кражбата! Ах, приятелю мой, аз бях ужасен! Колко се ядосвах на слабостта на майка ти, на тиранията на това чудовище, които те бяха погубили, като те хвърлиха в лош път! Все пак зачетох симпатията и нежността, които моята внучка хранеше в сърцето си към тебе. Нямах смелостта да й кажа истината и чаках да порасне още и разумът й да се развие, за да понесе по-лесно своето първо разочарование… Впрочем, знаех от примера на майка й, че има тъй жизнеспособни почви, че всичко, което се хвърли върху им, се вкоренява, закрепва още повече поради съпротивата. Чувствах, че ти беше вкоренен в това малко сърце, и разчитах на времето, на забравата, за да те изтръгна от него. Да, но пак не бих успял. Забелязах това, когато, след като те срещнах у пазача, съобщих на Сесил, че ще ни посетиш на другия ден. Ако бе видял как заблестяха очите й и как работи тя през целия ден! У нея това е за забелязване: силните вълнения се проявяват с повече дейност, като че сърцето й, като затуптява по-бързо, има нужда да се усмири, да се уравновеси с движението на иглата или на перото.

Сега, слушай ме, Жак! Ти обичаш внучката ми, нали? Трябва да я спечелиш, да я завладееш, като излезеш от положението, в което заслепеността на майка ти те тласна. Виждах те отблизо през тия два месеца; душевното ти и телесното ти здраве отиват на добре. Прочее, ето какво трябва да правиш: работи да станеш лекар, за да заемеш мястото ми в Етиол. Отначало мислех да те задържа тук, но размислих, че ти е нужен четиригодишен усилен труд, за да станеш помощник-лекар, което е достатъчно за нашите села, а през това време присъствието ти в нашия край ще напомня за тъжния роман, който току-що ти разказах. После, недостойно е за един честен човек да не изкарва сам прехраната си. В Париж ще разделиш работата си на две части: денем ще си работник, а вечер ще учиш в стаята си, в клиниката, във всички ония курсове, които правят Париж учебен и учен град. Всяка неделя ще те чакаме. Аз ще преглеждам седмичната ти работа, ще те ръководя, а видът на Сесил ще ти дава сили… Не се съмнявам, че ще сполучиш, и то скоро… Това, което ще предприемеш, Велпо и други са го правили. Искаш ли да се опиташ? Ще намериш Сесил в края на тия твои усилия.

Жак се почувства тъй развълнуван, тъй смутен, онова, което току-що чу, бе тъй трогателно, тъй необикновено, изгледът на бъдещето, който му откриваха, му се струваше толкова хубав, че не намери нито дума да каже и, вместо отговор, хвърли се на врата на прекрасния човек.

Но той чувстваше още едно съмнение, още един страх. Може би Сесил изпитваше към него само сестринско приятелство. И после, четири години, не бяха малко; щеше ли да се съгласи тя да го чака толкова време?

— Ех, мое момче, — каза господин Ривал весело, — това са съвършено лични неща, на които не мога да ти отговоря… но разрешавам ти да се осведомиш сам за това. Тя е горе. Преди малко чух, че тропаше. Иди й говори.

Сесил пишеше в „аптеката“. Никога тя не се бе виждала на Жак толкова хубава, тъй внушителна, дори в деня, в който той я бе видял отново, след седемгодишната раздяла. Но колко се бе променил и той оттогава! Придобитата отново красота облагородяваше отново чертите му, отнемаше неприятната свенливост на движенията му. Но пред нея той все пак се чувстваше смирен.

— Сесил, — каза той, — аз заминавам.

Щом чу тези думи, тя стана, много пребледняла.

— Ще трябва да подхвана моята тежка работа. Но сега животът ми има цел. Вашият дядо ми позволи да ви кажа, че ви обичам, и че ще работя, за да ви спечеля.

Той толкова трепереше, говореше толкова тихо, че всеки друг, освен Сесил, не би могъл да различи какво казваше. Но тя го чуваше добре; и докато във всичките ъгли на голямото помещение разбуденото минало играеше в лъчите на залязващото слънце, младото момиче слушаше това любовно заявление като ехо на всичките си мисли, на всичките си мечти от десет години насам. И тя беше такова особено дете, че, вместо да се изчерви и да скрие лицето си, както правят в подобни случаи младите момичета от добрите семейства, стоеше права, с хубава усмивка, отразена в пълните й със сълзи очи. Тя знаеше, че тая любов щеше да премине през изпитания, дълго чакане, всички мъки на раздялата. Но се мъчеше да бъде по-твърда, за да внуши на Жак повече мъжество. И когато той й обясни до края кроежите си, тя му отговори, като му подаде малката си, вярна ръка:

— Жак, ще ви чакам четири години, ще ви чакам винаги, друже мой.