Алфонс Доде
Жак (29)

IX
Сесил се отказва

Дълго време той вярваше, че майка му ще се завърне. Сутрин, вечер, в тишината на работата си, струваше му се, че чува много пъти шумоленето на роклята й в коридора, леките й стъпки до вратата. Когато отиваше у Рудикови, той поглеждаше винаги към къщичката на улица Люляк с надеждата, че ще я намери отворена и неговата Ида, настанена в това убежище, чийто адрес й бе писал: „Къщата те чака… тя е приготвена за тебе… можеш да дойдеш, когато поискаш…“ Нищо, нито дори отговор. Тоя път тя го бе напуснала действително, окончателно, по-неумолимо от всякога.

Жак изпитваше дълбока скръб. Когато нашите майки ни причиняват страдания, те ни раняват като по погрешка или поради Божия жестокост, като противоестествен удар. Но Сесил беше вълшебница. Тя познаваше балсамите, билките, всичките ония успокоителни средства, които носят имена на цветя и предават благоуханията си на оздравяващите. Тя си служеше умело с успокоителни чаровни думи, с твърди живителни погледи, и нейната нежна, съблазнителна любов отблъскваше всички жестокости на съдбата. Едно могъщо облекчение беше и трудът, упоритият труд, тежка и стесняваща броня, но добра защитница против скръбта. Когато майка му беше при него, тя му пречеше често да работи, без да съзнава това, с лекомисления си птичи нрав, със своите подхвръквания и с оная зигзагообразна воля, която я караше изведнъж да се приготви да излезе, после да си свали шапката и шала с внезапно решение да остане. Дори несръчната й грижа, която тя полагаше, за да не го обезпокоява, беше всъщност истинско безпокойство за него. Сега, когато тя си беше отишла, той вървеше с големи крачки и спечелваше отново загубеното време. Всяка неделя отиваше в Етиол, малко по-влюбен и малко по-учен. Докторът беше възхитен от напредъка на своя ученик: до една година, като продължава да работи така, той ще получи зрелостно свидетелство и би могъл да се запише в медицинския факултет. Думата зрелостно свидетелство караше Жак да се усмихва от удоволствие и когато я изричаше пред Белизерови, на които той бе станал отново Другар след една нова лудория на Рибаро, малкият тавански етаж на улица Поноайо наистина ставаше по-голям и по-светъл. И ето че и хлеборазносвачката, във възторга си, внезапно прояви склонност към науката. Вечер, след като свършеше шевната си работа, тя заставяше Белизер да я учи да чете, да й показва буквите със своя четвъртит пръст, който ги закриваше цели. Но ако господин Ривал беше възхитен от напредъка на Жак, той съвсем не беше възхитен от здравето му. От началото на есента старата кашлица беше започнала да вдълбава бузите му, да запалва в очите му остър пламък, да прави ръката му гореща като огън.

— Не ми се нравиш така, — казваше добрият човек, като гледаше ученика си с безпокойство, — ти работиш много, мозъкът ти е много възбуден, много нагорещен… Трябва да понамалиш работата, да я позабавиш… Имаш време, дявол да го вземе! Сесил не ще избяга.

Не, разбира се, тя не бягаше. Напротив, не е бивала никога по-любяща, по-внимателна, по-близко до него; би могло да се каже, че тя предусещаше всичката загубена любов, делът на закъсняло щастие, което тоя онеправдан от съдбата момък трябваше да намери в нея. И тъкмо това поощряваше приятеля Жак, придаваше жар на работата му, която нищо не можеше да възпре. Макар и да работеше и нощем, по седемнадесет часа в денонощието, той не чувстваше умора и, във възбуденото състояние, което удесеторяваше силите му, теглилката на фабриката Ейсендек не тежеше в ръцете му повече от перодръжката му.

Източниците на силите на човешкото тяло са неизчерпаеми. Жак, който подлагаше тялото си на възбуждащи бдения и на безусловно равнодушие, бе достигнал като индийските факири до оная напрегната трескавост, при която самата болка се превръща в наслада. Той благославяше студа в таванската си стая, който го пробуждаше още в пет часа от тежкия сън на двадесетте му години, както и слабата суха кашлица, която го държеше бодър и буден до късна нощ. Понякога, до работната си маса, той чувстваше изведнъж лекота на цялото си същество, бистрота на ясновидец, някакво необикновено вълнение на умствените си сили, смесено с отмалялост. Като че се пренасяше в някакъв висш свят. Тогава перото му забързваше, всичките мъчнотии в работата му изчезваха пред него. Така той би стигнал несъмнено до края на своята тежка задача, но при условие нищо да не се изпречва на пътя, по който се бе впуснал с пълна бързина. В такива случаи, наистина, най-малкият удар е опасен, а него го очакваше ужасен удар.

Не идвай утре… заминаваме за една седмица.

Ривал

Жак получи тая телеграма от доктора в една съботна вечер, когато госпожа Белизер гладеше хубавите му долни дрехи за другия ден и когато самият той сияеше вече, чувстващ в края на съботата започващата неделя. Неочакваното заминаване, кратката телеграма, всичко, дори до равнодушието на печатните букви, заместили познатия и приятелски почерк, му причини особен страх. Той зачака писмо от Сесил или от доктора, за да му обяснят тая тайна, но не получи нищо и, в продължение на една седмица, разтърсван от всички ужаси, премина от тръпките на тревогата до унесите на надеждата, със свито или отпуснато сърце, сякаш някой облак ту закриваше слънцето, ту го разкриваше.

В действителност, нито докторът, нито Сесил бяха заминали, а доктор Ривал бе отдалечил влюбения, за да има време да го подготви за един голям удар, за едно внезапно, невероятно решение на Сесил, и от което той се надяваше още, че внучката му ще се откаже. Това бе станало внезапно. Една вечер, като се завърна, докторът завари Сесил с чудно изражение на лицето, нещо мрачно и решително в побледнелите й устни и необичайно мръщене на хубавите й черни вежди. Той се помъчи напразно да я разсмее на вечерята; и изведнъж, след като той каза: „В неделя, когато Жак дойде…“, тя отговори:

— Аз искам той да не идва…

Докторът я погледна смаян. Тя повтори, бледа като мъртвец, но с много твърд глас:

— Аз искам той да не идва… да не идва вече.

— Какво се е случило?

— Едно много важно нещо, дядо: моята женитба с Жак не е възможна.

— Не е възможна?… Ти ме плашиш. Какво е станало?

— Нищо, само че нещо се проясни в мене. Аз не съм го обичала, само съм се лъгала.

— Тежко ни! Как ни дойде това? Сесил, мое дете, опомни се! Навярно се е случила помежду ви някаква любовна караница, детинщина.

— Не, дядо, кълна ти се, че тук няма ни най-малката детинщина. Към Жак чувствам сестринско приятелство, ето всичко. Помъчих се да го обикна; сега виждам, че това е невъзможно.

Докторът махна с ръка ужасен; споменът за дъщеря му прекоси ума му.

— Да не би да обичаш друг?

Тя се изчерви.

— Не, не, не обичам никого. Не искам да се омъжа.

На всичко, което господин Ривал можа да й каже, на всичко, което той поиска да призове, Сесил даваше само един отговор:

— Не искам да се омъжа.

Той се опита да засегне гордостта й. Какво щяха да кажат хората от селото? Ами че тоя момък идваше у тях от месеци, всички знаеха, че е неин годеник!… Самият доктор се разнежваше от съчувствие, което искаше да предаде и на нея.

— Помисли, че това е ужасен удар… животът му — смутен, бъдещето му — погубено.

Всички черти на лицето на Сесил се свиха, което показа колко беше развълнувана. Господин Ривал хвана ръката й:

— Миличка, много ти се моля… Не бързай да вземаш подобно решение… Да почакаме още малко… Ще си помислиш, ще разсъдиш.

Но тя отговори със спокойна решителност:

— Не, дядо, това е невъзможно. Аз искам той да узнае моите чувства колкото може по-скоро… зная, че ще му причиня голяма мъка; но колкото повече чакаме, толкова мъката ще бъде по-голяма. Всеки загубен ден само ще я увеличава. И после, така ще страдам много, когато съм с него. Чувствам се неспособна да лъжа, да изневерявам.

— Значи, ще трябва да го изпъдя… — каза докторът, като стана разгневен, — добре, ще сторя това… но, дявол да ви вземе вас, жените…

Тя го погледна тъй отчаяно, тъй трепереща и бледа беше, че той се спря рязко всред гнева си.

— О, не, не, миличка, аз не се сърдя!… Това бе само за миг… И после, случилото се е повече моя грешка, отколкото твоя. Ти беше много млада. Не би трябвало… Ах, стари безумецо, стари безумецо!… Ще върша, значи, глупости до край!

Най-ужасното беше да напише писмо на Жак. Той написа две-три чернови, като във всичките започваше така: „Жак, мое дете, Сесил се отказва“. Но не намираше нито една дума да прибави. „Сесил се отказва…“ На края си каза: „Предпочитам да му говоря…“ И, за да има време, за да се приготви за тая мъчителна среща, отложи посещението на Жак за една седмица, със смътната надежда, че Сесил ще промени, може би, решението си през седмицата.

През цялата седмица не споменаха нищо по тоя въпрос. Но следната събота господин Ривал каза на внучката си:

— Той ще дойде утре. Ти все така ли мислиш? Твоето решение неотменимо ли е?

— Неотменимо! — отговори тя твърдо, като изпусна една след друга, и с всичката им тежест, сричките на тая нечовешка дума.

Жак пристигна в неделя рано, както обикновено, след като измина разстоянието от гарата Еври до Етиол на един дъх. Вълнението му беше голямо, когато прекрачи прага, приятелски праг, все пак, който би трябвало да го успокои с всичките си добри някогашни приеми.

— Господарят ви чака в градината, — му каза слугинята, която дойде да му отвори.

И веднага той почувства студ в сърцето си, предусети някаква голяма беда. Съкрушеното лице на добрия доктор го ужаси съвсем. При все, че бе свикнал със зрелището на човешките страдания, поради мъчителните престоявания до възглавницата на болните в продължение на четиридесет години, доктор Ривал бе тъй разтреперан, тъй развълнуван, както и Жак.

— Сесил не е ли тук?…

Това бяха първите думи на клетия момък.

— Не, приятелю мой, аз я оставих… там… където бяхме. Тя ще остане там известно време.

— Дълго ли?

— Да, много дълго.

— Това значи ли… Това значи ли, че тя не ме иска вече, господин Ривал?

Докторът не отговори. Жак седна на една пейка, за да не падне. Бяха в дъното на градината. Около него мекото и светло ноемврийско време, бялата роса, разстлана над земята, носещото се було пред есенното слънце му напомняха деня в Кудрей, гроздобера, склона над Сена и тяхното първо любовно бъбрене в тоя ден всред природата, подобно на боязливия вик на птичка, която подхвръква за пръв път. Каква годишнина!… След минутно мълчание докторът сложи бащински ръка върху рамото му:

— Жак, не се отчайвай прекомерно… Тя може още да промени решението си… Тъй млада е! Това е може би само прищявка.

— Не, господин Ривал, вие знаете много добре, че Сесил няма прищевки… Би било ужасно да се забие нож в сърцето за една прищявка… Не, не! Аз съм уверен, че дълго е размисляла, преди да вземе това решение, и че то трябва да й е струвало много. Тя знаеше какво беше нейната любов в живота ми и че като я изтръгна, целият ми живот ще загине с нея. А щом е направила това, сметнала се е задължена да го направи. Трябваше да го очаквам. Възможно ли е такова голямо щастие за мене? Ако знаете колко пъти съм си казвал: „Това е прекалено хубаво. Това няма да стане…“ Е, ето че не стана. Това е то.

И с едно усилие на волята си, той сподави риданието, което го задушаваше. Стана с мъка. Господин Ривал хвана ръцете му:

— Прости ми, мое клето дете… Аз съм виновен за всичко това. Но вярвах, че ще направя и двама ви щастливи.

— Не, господин Ривал, не се обвинявайте. Това, което се случи, трябваше да се случи. Сесил стоеше много високо над мене, за да ме обича. Съжалението, което й внушавах, е могло да я измами за малко, да заблуди доброто й сърце. Сега тя вижда по-ясно и разстоянието, което ни разделя, й причинява страх. Както и да е, слушайте добре какво ще ви кажа, мой скъпи приятелю, и й го предайте от моя страна. Има нещо, което ще ми пречи винаги да й се сърдя, колкото тежък да е ударът, който ми нанася.

Той посочи с широк замах полята, небето, целия кръгозор.

— … Миналата година, в един подобен ден, аз почувствах, че обичам Сесил и, стори ми се, че и тя би могла да ме обича; от тогава започна най-щастливото, единственото щастливо време в живота ми, една пълна, несравнима година, която, като размислям сега, струва ми се, че съдържа цял един живот. Аз се родих в тоя ден, умирам днес. Но това благословено време, тая забрава на лошата съдба към мене, аз дължа на Сесил и на вас. Това не ще забравя никога.

Той издърпа леко ръцете си от треперещата ръка на доктора.

— Отиваш ли си, Жак?… Няма ли да обядваш с мене?…

— Не, благодаря, господин Ривал! Бих бил много тъжен гост.

Той прекоси градината, прекрачи прага и се отдалечи бързо, без да погледне назад. Но ако се бе обърнал, би видял там горе, на първия етаж, под бялата повдигната завеса, своята любима, бледа, трепереща като него и разплакана, с протегнати към него ръце, но без да мисли да го задържи.

Следващите дни протекоха тъжно я Ривалови. Малката къща, развеселена и подмладена от няколко месеца, прие отново някогашния си мрачен вид, още по-мрачен поради изчезналата веселост. Докторът, много смутен, следеше внучката си, нейните самотни разходки в градината и дългите й престоявания в стаята на майка й, наново отворена сега и която като че искаше да направи своя с правото на скръбта. Там, където Мадлен бе плакала някога, Сесил плачеше сега и клетият дядо би могъл да вземе за дъщеря си това младо лице, наведено там горе, зад прозореца, в тишината и мъката на своята неизповядана болка… Нима и тя ще умре?… Защо?… Какво й се е случило?… Ако не обичаше Жак, как да се обясни тая тъга, тая нужда от самота, това униние, което усилената домакинска работа не успява да разпръсне? Добрият доктор чувстваше, че тук има някаква тайна, някаква вътрешна борба; но при най-малката думица, при най-малкия въпрос Сесил го отклоняваше, избягваше му, като че се чувстваше отговорна сама пред себе си за върховните решения на съвестта си. Пред това обезпокоително поведение на внучката си, добрият старец забрави скръбта на Жак; собствената скръб му бе достатъчна да я преживява, да я обмисля, и кабриолетът, който го носеше ежечасно по пътищата, както и неговият все по-непослушен стар кон биха могли да разкажат за вълненията му само по чудноватия начин, по който той караше.

Една нощ позвъниха в къщата за един болен. Беше баба Сале, която чакаше, като се вайкаше на пътя. Изглежда, че тоя път „нейният чиляк, нейният клет чиляк бе решил да пукне“. Господин Ривал, чиято скръб и напреднала възраст не му пречеха да бъде винаги на крак при първия зов, се изкачи бързо от Етиол до Елховника. Семейството Сале живееше близо до Parva domus, в една истинска дупка, изкопана до пътя, една стая, в която се слизаше като в изба, мръсна, мрачна, недобре затворена, истинско селско жилище от времето на Ла Брюйер, което бе надживяло всички околни замъци. Вместо под — гола земя, вместо покъщнина — един счупен старовремски скрин, разклатени ниски столчета; всичко осветено от един голям огън от откраднати дърва, пращящи и пълни със сок. Всичко, впрочем, тук миришеше на плячка, както остатъците от дървени украси, натрупани до стената, така и пушката, сложена в ъгъла до камината, примките, капаните и ония грамадни мрежи, които крадците на дивеч хвърлят наесен върху пожънатите ниви, както рибарите хвърлят риболовната мрежа. На един одър, в един мрачен кът, всред всичката тая непочтена сиромашия, старият „пукваше“. „Пукваше“ след шестдесетгодишен грабителски живот, прекаран в нощни засади в изкопите, в снега, в блатата, в бягане пълзешком пред конете на стражарите. Живот на стар зловреден заек, щастлив, все пак, че умира в дупката си. Като влезе, господин Ривал се задуши от миризма на изгорени благоухания, която господстваше над всички вони в мръсното жилище.

— Какъв дявол сте горили тук, бабо Сале?

Старата се смути, поиска да излъже, но той не й даде време:

— Значи, съседът, отровителят, е идвал у вас?

Господин Ривал не се лъжеше. Напоследък Хирш бе идвал да опита върху тоя клетник своето зловещо лекуване с благоухания. Случаите да го опитва ставаха все по-редки за него. Селяните не му се доверяваха; освен това той бе принуден да се предпазва много, защото Етиолският лекар водеше ожесточена борба с неговата недипломирана медицина. Два пъти вече го бяха призовавали при Корбейския прокурор и заплашвали със строги наказания, ако продължава да лекува. Но семейството Сале живееше много близо, пък и тяхното ниско обществено положение… Въпреки страха му от стражари, той се бе изкусил още един път.

— Бързо, бързо! Отворете вратата, прозореца!… Виждате добре, че тоя нещастник се задушава!

Старата побърза да изпълни заповедите на доктора, мърморейки:

— Ах, клетият ми чиляк, клетият ми чиляк! Той казваше, че ще го изцери… Възможно ли е да се лъжат хората така?… Какво клето и диво говедо съм била!

Докато господин Ривал, наведен над умиращия, търсеше останалата сила на неусещащия му се пулс, един глухо кънтящ глас се чу изпод дрипите на одъра:

— Кажи му, жено, ти каза, че ще му кажеш.

Старата продължаваше да говори словоохотливо, да размърдва дървата в огнището. Но умиращият започна отново със своя изнурен глас:

— Кажи му, жено… кажи му, жено…

Господин Ривал погледна бабата, чието изгоряло бабешко лице бе придобило хубав керемиден цвят. Тя се приближи и избъбри:

— Бога ми! Да, несъмнено пак тоя лекар до нас е виновен, задето наскърбих тая клета госпожица, която е тъй милостива.

— Коя госпожица? За кого говорите? — попита докторът живо, като пусна ръката на болния.

Тя се колебаеше. Но гласът на горския крадец, все по-слаб и по-слаб и като че идващ от много далеч, прошепна още веднъж:

— Кажи му… Искам да му кажеш.

— Добре, да, ще му кажа, — изрече старата решително. — Ето каква е работата, добри ми господин Ривал: тоя нехранимайко ми даде двадесет франка, — какви лоши хора има, Господи Боже! — даде ми двадесет франка, за да разкажа на госпожица Сесил цялата история на баща й и майка й.

— Проклетнице!… — извика старият Ривал с гняв, който му възвръщаше младежката сила и порив. — Ти си посмяла да направиш това?

— За двадесет франка, добри ми господине… Ако тоя негодник не бе ни дал двадесет франка, бих умряла по-скоро, отколкото да разкажа… Преди всичко, кълна се, че не знаех нищо за тая работа. Той ми разказа всичко, за да го занеса после.

— Ах, клетникът, той добре ми се закани, че ще си отмъсти… Но кой е могъл да го осведоми и да ръководи тъй добре неговото отмъщение?

Една дълбока въздишка, едно от ония смътни стенания, които човек изпуска, когато се ражда или умира, призова лекаря към одъра на стареца. Сега, когато тя „му го бе казала“, дядо Сале се остави да умре и може би само това малко угризение на съвестта между всичките негови престъпления на стар разбойник направи по-лесно ужасното му преминаване към отвъдния свят. До сутринта докторът остана наведен над тия предсмъртни мъки, над тоя атом от живот, който зората, щом блеснеше в стъклата на прозорците, щеше да отнесе с първия си лъч. Беше му нужно голямо мъжество, за да остане тук, при тоя умиращ и клекналата при огнището бабичка, която не смееше нито да му говори, нито да го гледа. Задържан от своя дълг, той мислеше, и от една мисъл на друга се опитваше да събере тъмните още за него части на тая безчестна пакост. Когато всичко се свърши, той се завърна много бързо в Етиол, след като установи, че подлият Хирш не беше вече в Parva domus. Ах, ако го беше намерил в тоя миг, той би придобил отново всичката си буйна сила на морски хирург пред тоя подъл враг, който, за да му отмъсти, бе нападнал внучката му! Като се завърна, той се изкачи право при Сесил. Нямаше никой. Леглото й не беше дори разтурено. Той изтръпна. Изтича в „аптеката“. И тук никой. Само бившата стая на Мадлен беше отворена и там, всред светините на скъпата покойница, на молитвеното столче, на което тя бе коленичила с всичките си мъки, той завари Сесил заспала, грохнала, което свидетелстваше, че бе прекарала цялата нощ в молитви и плач. Като чу стъпките на доктора, тя отвори очи:

— Дядо!

— Значи, тия клетници са ти открили тайната, която ние с толкова мъка криехме от тебе? О, Боже, толкова усилия, толкова грижи, за да те избавим от тая тъга! И, най-после, тя достигна до тебе чрез чужди хора, чрез врагове! Клето дете…

Тя бе скрила главата си в рамото му:

— Не ми говори. Не ми казвай нищо. Срам ме е!…

— Напротив, трябва да ти говоря… Ах, ако можех да подозра откъде идваше причината на твоя отказ! Защото, най-после, за това, нали, ти не искаше да се омъжиш?

— Да.

— Но защо? Обясни ми мисълта си.

— Не исках да призная безчестието на майка си, а съвестта ми ме принуждаваше да осведомя за всичко оня, който трябваше да бъде мой съпруг… Само едно нещо можеше да се направи, и аз го направих.

— Значи, ти го обичаш, обичаш го още?

— С цялата си душа. И вярвам, че и той ме обичаше достатъчно, за да не осуети нашата женитба; но аз трябваше да го избавя от тая велика жертва. Никой не се оженва за момиче, което няма име, което, ако го има, е име на крадец и фалшификатор.

— Лъжеш се, мое дете. Жак беше много горд и много щастлив, че ще се ожени за тебе; и, все пак, той знаеше твоята история. Аз му я бях разказал.

— Възможно ли е това?

— Ах, лошо дете, ако бе имала повече доверие в мене, не бих те оставил да нанесеш тоя троен удар, който съкруши щастието и на трима ни!

— Значи, Жак знаеше коя съм аз?…

— Счетох за дълг да го предупредя за това преди една година, когато ми заговори за любовта си.

— И, все пак, той ме искаше?…

— Дете!… Нали те обичаше… Впрочем, вашите съдби са тъй еднакви!… И той също няма баща; и майка му никога не се е омъжвала. Единствената разлика помежду ви е тая, че твоята майка беше светица, докато неговата…

Тогава, както бе разказал на Жак историята на Сесил, господин Ривал разказа на Сесил историята на Жак, дългото мъченичество на това клето, тъй мило и тъй добро същество, изоставеността му през детството, изгнаничеството му през младостта; и, внезапно, като че цялото това минало, както постепенно си го припомняше, го накара да разбере по-добре настоящето:

— Но, навярно тя е пак… Ударът идва от нея… — извика докторът. — Тя ще е говорила пред Хирш за вашата женитба… Да, да, уверен съм в това сега… Благодарение на тая безумна жена драмата, от която те бях запазил тъй грижливо, е достигнала до тебе… Така е било писано. И тоя удар, нанесен на клетия момък, можеше да му дойде само от майка му.

Докато Сесил слушаше тия обяснение, обхвана я силно отчаяние при мисълта, че бе причинила на Жак, вече тъй нещастен, ужасна и съвсем безполезна мъка. Тя би му поискала прошка, би желала да се унижи пред него.

— Жак… клети приятелю!… — повтаряше тя разхлипана.

И като измери по собствената си скръб раната, която му бе причинила, тя извика:

— О, колко трябва да е страдал!

— И страда още!

— Не ти ли е писал, дядо?

— Не, но той би могъл да дойде сам да ти разкаже за себе си! — отговори дядото усмихнат.

— Може би няма да иска да дойде сега.

— Добре! Да отидем да го потърсим… Днес е неделя. Той не е в работилницата. Ще го намерим и ще го доведем тук… Искаш ли?

— Дали искам!

Няколко часа след това господин Ривал и внучката му бяха на път за Париж.

Тъкмо бяха заминали и един изпотен човек, прегърбен под тежестта на голям кош, се спря пред тяхната къща. Той погледна малката зелена врата, медната плочка, по която засрича мъчително: „звъ… нец за док… то… ра“.

— Тук е! — каза той най-после и позвъни, като изтри челото си. Малката слугиня дойде, но като видя, че има работа с един от ония опасни пътни продавачи, които обикалят селото, само полуотвори вратата.

— Кого търсите?

— Господаря…

— Той не е тук.

— А госпожицата?…

И тя не е тук.

— Кога ще се върнат?

— Не зная.

Вратата се затвори грубо.

— Боже мой!… Боже мой!… — каза шапкарят с пресипнал глас. — … Нима ще го оставят да умре така?

И той остана там, прав, слисан, насред пътя.