Алфонс Доде
Жак (28)

VІІІ
Кого от двамата?

Една вечер Жак завари майка си в необикновено възбудено състояние, с бляскави очи, с оживен цвят на лицето, освободена от оная безжизненост, която почваше да го безпокои.

— Д’Аржантон ми писа, — му каза тя веднага… Да, мили мой, тоя господин се е осмелил да ми пише… След като ме остави в продължение на четири месеца без една дума, без нищо, той изгубил търпение, най-после, виждайки, че не мърдам… Пише ми, за да ми извести, че се завръщал в Париж от едно малко пътуване и че, ако съм имала нужда от него, бил всецяло на мое разположение.

— Допускам, че нямаш нужда от него? — попита Жак, който наблюдаваше майка си, много развълнуван.

— Аз да имам нужда от него?… Виждаш, че мога и без него… Той, напротив, трябва да се чувства много самотен без мене… Човек, който не умее нищо да направи с ръцете си, освен да държи перодръжка. О, истински артист, няма що!

— Ще му отговориш ли?

— Да му отговоря?… На един нахалник, който си позволи да вдигне ръка върху ми… О, ти не ме познаваш! Слава Богу, достатъчно горда съм, та няма да направя това… Дори не дочетох писмото му. Захвърлих го някъде, след като го разкъсах на хиляди късчета… Благодаря! Такива избухвания не са допустими с жени, възпитани като мене в замък, в охолство… Както и да е, но бих била любопитна да видя обстановката му сега, когато ме няма вече там, за да я нареждам. Тя трябва да представлява хубаво безредие. Освен ако… О, не, това е невъзможно! Не се намира всеки ден такава глупачка като мене… Впрочем, много е ясно, че се отегчава, защото е бил принуден да отиде да прекара два месеца в… в… как се казва тоя край?…

Тя извади спокойно от джоба си писмото, за което казваше, че го загубила и разкъсала, и потърси въпросното име:

— Ах! Да… ходил на баните в Роая… Каква лудост! Тия минерални води са най-лошото нещо за него… Най-после, нека прави каквото иска! Не ме интересува вече.

Жак се изчерви вместо нея от лъжата й, но не й възрази нищо. През цялата вечер той чувстваше как бродеше около масата, неспокойната дейност на жената, която разсейва мисълта си с движение. Тя бе придобила отново мъжественото увлечение на първите дни, нареждаше, чистеше стаята и, докато ходеше и работеше, мърмореше с укорен глас, клатеше глава. После се облягаше на стола на Жак, прегръщаше го:

— Колко си мъжествен, мили мой! Колко усърдно работиш!

Напротив, той работеше много лошо, зает с онова, което ставаше в душата на майка му. „Мене ли прегръща тя?“, си казваше той; и подозренията му се потвърждаваха от една малка подробност, която доказваше до каква степен тържествуващото минало бе завладяло клетото сърце на тая жена. Тя не преставаше да тананика любимия романс на д’Аржантон, някакъв „Валс на листата“, който поетът обичаше да дрънка на пианото, на смрачаване, без лампа:

Въртете се, въртете се като луди,

Клети листа, въртете се, въртете се!

Сантиментален и провлачен, напевът, който тя провлачваше още повече, като забавяше последните ноти, й се натрапваше, преследваше я; тя го оставяше, подземаше го на късове, сякаш той отбелязваше междините на мисълта й. Мелодия и думи, всичко напомняше на Жак срамни и болезнени спомени. О, да би посмял, какви жестоки истини би казал на тая безумна жена, с какво удоволствие и възмущение би хвърлил в коша всичките тия повехнали китки, всичките тия мъртви и сухи листа, достатъчно луди, за да се въртят още в тая клета, празна глава и да я изпълват със своите вихрушки! Но тя беше негова майка. Той я обичаше, той искаше с почит да я научи да се почита сама; и не й каза нищо. Само че това първо предупреждение за опасността бе подхвърлило духа му на всички мъки на ревността, които изпитват съществата, очакващи изневярата. И стигна до там, че започна да следи на излизане изгледа й, а на връщане как му се усмихваше. Той се боеше толкова много за нея от тия трески, от тия мечтания, които самотата причинява на бездейните жени! И нямаше никаква възможност да я надзирава. Тя беше негова майка. Той не можеше да довери никому недоверието, което тя му вдъхваше. Но след писмото на д’Аржантон, Ида се отдаде по-усърдно на домакинските грижи; тя се занимаваше с дома си, приготвяше вечерята на сина си и дори извади от забравата, в която я бе захвърлила, разходната тетрадка, пълна с бели, празни листове. Жак все си оставаше недоверчив. Той знаеше историята на излъганите мъже, чиято бдителност обвиват с дребни грижи, с изтънчено внимание, и които могат да познаят деня на своето нещастие по всевъзможните прояви на неизразените угризения на съвестта. Веднъж, като се връщаше от работилницата, стори му се, че видя Хирш и Лабасендр, уловени под ръка, да завиват на ъгъла на улица Поноайо. Каква работа можеха да имат те в тоя изгубен квартал, тъй далеч от Прегледа и от Августинското крайбрежие?

— Никой ли не е идвал?… — попита той вратаря, и по начина, по който му отговориха, почувства, че го лъжеха, че имаше вече някакъв устроен заговор против него. Следната неделя, като се завръщаше от Етиол, той завари майка си тъй погълната от четивото си, че не бе чула изкачването му по стълбата. Той не би обърнал внимание на тая дреболия, тъй като отдавна бе свикнал с нейната слабост да чете романи; но Ида скри много бързо отворената на коленете й книга.

— Изплаши ме!… — каза тя, като същевременно преувеличаваше умишлено вълнението си, за да отклони вниманието на Жак.

— Та какво четеше?

— О, нищо, глупости!… Как са нашите приятели, докторът и Сесил? Целуна ли от мене милото момиче?

Но, докато говореше, червенина обливаше челото й под прозрачната и тънка кожа, защото една от особеностите на тая детска природа беше, че колкото бързо лъжеше, толкова несръчна беше в лъжата. Смутена от погледа, който не я напущаше, тя стана, силно раздразнена:

— Искаш да знаеш какво четях?… Ето, гледай.

Той позна гладката корица на Прегледа, който бе чел за пръв път в огнярницата на Сиднюс, само че сега бе по-тънък, намален на половина, печатан на проста хартия, с оня особен вид на списанията, които не се плащат. Впрочем, същата смешна надутост, гръмки и празни заглавия, бълнувани обществени изучавания, повърхностна наука и слаби стихотворения. Жак не би дори отворил тоя чудновато смешен сборник, ако следното заглавие, начело на съдържанието, не бе привлякло вниманието му:

Раздяла

Лирична поема

От Виконт Амори д’Аржантон

Поемата започваше така:

Към заминалата

Как? Без една прощална дума! Как! Без да обърнеш глава.

Как! Нито дори поглед към изоставения праг!

Как…

Следваха двеста дълги и стегнати стиха, почернили страниците като отегчителна проза. И това беше само встъплението. За да няма никакво съмнение, името Шарлот се повтаряше след всеки четири-пет стиха и осветляваше достатъчно читателя. Жак захвърли книжката, като вдигна рамене:

— И тоя жалък човек е посмял да ти изпрати това?

— Да, турили книжката долу, преди два-три дни, — каза тя боязливо. — … Не зная кой.

Настана кратко мълчание. Ида умираше от желание да вземе книжката, но не смееше. Най-после тя се наведе някак небрежно. Жак видя движението й и каза:

— Надявам се, че няма да запазиш тоя парцал! Тия стихове са смешни.

Тя се изправи:

— Аз пък не мисля така!

— Хайде де! Напразно се бие в гърдите, за да изглежда развълнуван и вика постоянно: „Как! Как!“, като щъркел: не ще успее да ни докосне нито веднъж.

— Да не бъдем несправедливи, Жак. — Гласът й трепереше. — Бог знае, че познавам д’Аржантон и недостатъците на нрава му по-добре от всеки друг, понеже съм страдала от него. Да оставим човека настрана. Колкото до поета, работата е съвсем друга. По признанието на всички, господин д’Аржантон има такава прочувствена нота, каквато никой не е имал във Франция. Прочувствена нота, мили мой! Мюсе я притежавал, но без възвишеност, без идеал! От тая гледна точка, Верую на любовта е несравнимо. Намирам, обаче, че в началото на Раздяла има нещо още по-трогателно. Тая млада жена, която си отива сутринта, с бална рокля, в мъглата, без нито една прощална дума, без да обърне глава…

Жак не можа да сдържи възмущението си.

— Но тая жена си ти! И знаеш как си заминала, при какви отвратителни обстоятелства!

Тя отговори, цяла разтреперана:

— Мили мой, напразно ще се мъчиш да ме унижиш, да подновиш обидата, като ми я напомниш; тук въпросът е за изкуството и, струва ми се, че от него разбирам малко повече от тебе. И повече от сто пъти да бе ме оскърбил господин д’Аржантон, това не би ми попречило да го призная за едно от най-големите литературни светила на нашето време. Мнозина, които днес говорят с презрение за него, ще се гордеят един ден, че ще могат да кажат: „Аз го познавах… Седял съм на една маса с него“.

След това тя излезе величествено, за да отиде у госпожа Левендре, нейната вечна довереница; а Жак, заловил се отново за работа, — науката, която го приближаваше до Сесил, беше едничкото му утешение в скръбта, — чу наскоро у съседите четене на висок глас, прекъсвано от възторжени възклицания и от сълзи, които издаваше шумът на носните кърпички.

„Да се държим здраво… Врагът наближава…“ — мислеше клетият момък. И не се лъжеше.

Амори д’Аржантон беше тъй нещастен далеч от своята Шарлот, както тя се отегчаваше, че не е вече при него. Жертва и палач, необходими един за друг, те чувстваха дълбоко, всеки от своя страна, колко празен беше животът им сега. Още в първия ден на раздялата, поетът се държеше като човек с ранено сърце, бе придал на голямата си бледа глава драматично и байроновско изражение. Срещаха го в нощните гостилници, в пивниците, дето даваше вечеря, заобиколен от многобройните му ласкатели и използвачи, с които разговаряше за нея, само за нея. Той искаше да накара мъжете и жените, които бяха там, да кажат:

— Това е д’Аржантон, великият поет… Любовницата му го е напуснала… Той иска да се забрави.

Той искаше да се забрави, наистина, вечеряше и прекарваше нощите вън от къщи; но тоя нередовен и разточителен живот го умори скоро. Много хубаво е, дявол да го вземе! Да чукаш на масата на някоя нощна гостилница и да викаш: „Момче, чаша чист абсент!…“, за да накараш провинциалистите наоколо ти да кажат: „Той се убива… И това за една жена…“ Но, когато здравето отказва да понася, когато, след като си поискал много гръмко „един чист абсент!“, си принуден да кажеш тихо на прислужника: „С повечко вода“, несъмнено, това са прекалено героични положения. След неколкодневен живот, д’Аржантон, накрая, си разстрои стомаха, припадъците започнаха да се появяват все по-често и отсъствието на Шарлот се почувства във всичкия му ужас. Коя друга жена би могла да понася тия постоянни оплаквания, да следи часовете за вземане на разни прахове и чайове, да ги донася с благоговението на господин Фагон, лекуващ великия крал? Детските му страхове от болестите се завърнаха. Той се боеше да остава сам и задържаше винаги някого, Хирш или другиго, легнал да спи на канапето. Вечерите му се виждаха мрачни, защото бе обиколен от безредие, от прах, които всички жени, дори и налудничавата Ида, умеят да отстраняват наоколо си. Печката не се палеше вече, лампата гореше лошо, вятърът духаше под вратите; и, засегнат в себелюбието си, най-чувствителното у него, д’Аржантон съжали искрено за другарката си. От желание да изглежда нещастен, той стана наистина такъв. Тогава, за да се разсее, опита се да пътува; но пътуването не му помогна ни най-малко, ако се съди поне по жаловития тон на писмото му.

— Клетият д’Аржантон ми написал едно сърцераздирателно писмо… — си казваха с едновременно съкрушен и доволен вид несретниците, когато се срещаха. Той пишеше на всички такива „сърцераздирателни писма“. Те заместваха неговите „жестоки думи“. Далече или близо, една мисъл го гризеше постоянно: „Тая жена минава без мене, тя е щастлива без мене, със сина си. Синът й замества всичко“. Тая мисъл го дразнеше.

— Напиши една поема за това, — му каза Моронвал, като го виждаше по-отчаян на връщане, отколкото на заминаване, — … Това ще те облекчи.

Той се залови веднага за работа и римите се занизаха една след друга по отдавна усвоения от него начин без зачеркване; скоро прологът на Раздяла бе готов. За нещастие, поетичната творба, вместо да го успокои, го възбуди още повече. Понеже имаше нужда да се покаже, той измисли една идеална Шарлот, по-хубава, по-божествена от действителността, издигната над земята с високия полет на неговото пресилено вдъхновение. От тогава раздялата стана непоносима. Щом прологът на поемата се отпечата в Прегледа, Хирш и Лабасендр бяха натоварени да отидат да занесат един брой на улица Поноайо. След хвърлянето на тая примамка, д’Аржантон, като видя, че съвсем вече не можеше да живее без Лолот, реши да направи нещо голямо. Той накъдри косите си, намаза се с помада, лъсна се по унгарски, взе един файтон, който трябваше да го чака при вратата, и се представи в улица Поноайо, в два часа след обед, когато жените са сами и когато всичките фабрики в предградието изпращат към небето облаци от черен дим. Моронвал, който го придружаваше, слезе от файтона, за да поговори с вратаря, после се върна и каза:

— Можеш да се изкачиш… На шестия етаж, в дъното на коидоа… Тя е там.

Д’Аржантон се изкачи. Той бе по-бледен от обикновено и сърцето му тупаше силно. О, тайни на човешката природа, как може подобни същества да имат сърца и тия сърца да могат да тупат! Наистина, него го вълнуваше не толкова любовта, колкото всичко около любовта, романтичната страна на приключението, файтонът на ъгъла на улицата, готов сякаш за отвличане, и главно задоволената омраза, мисълта за разочарованието на Жак, когато се завърне от работа и намери, че птичката е напуснала гнездото. Ето какъв беше планът му: да се яви пред нея неочаквано, да падне в краката й, да се възползва от смущението, от слисването й при изненадата, да я прегърне и да й каже: „Ела, да вървим!“, да я накара да се качи във файтона и добър път! Освен ако се е променила много в течение на тия три месеца, тя не би устояла на отвличането. Ето защо той не бе я предупредил, ето защо вървеше тихо в коридора, от всичките пукнатини на който струеше нищетата и чиито многобройни врати с ключовете в бравите като че казваха: „Няма нищо за крадене тук… Който иска, нека влезе.“

Той влезе бързо, без да почука, с едно тайнствено изречено „Аз съм“.

Жестоко разочарование, разочарование вечно придружаващо величествените стъпки на тоя човек! Вместо Шарлот, той видя Жак прав пред себе си, Жак, който, поради един празник на господарите си, бе освободен в тоя ден и прелистваше усърдно книгите си, докато Ида, просната върху леглото си във вдлъбнатината на стената, съкращаваше, както всеки ден, отегчението от безделието си с неколкочасов сън. Един срещу друг, двамата мъже се гледаха смаяни. Тоя път предимството не беше на страната на поета. Преди всичко той не беше у дома си; после, как да гледа от високо на тоя висок момък с умно и гордо изражение на лицето, в което се прозираше нещо от хубостта на майката, за да отчае още повече любовника.

Д’Аржантон се изчерви, пребледня и избъбри:

— Мислех… казаха ми, че майка ви е тук.

— Тя е тук, наистина, но живее при мене и вие няма да я видите.

Всичко това бе казано бързо, с нисък глас, на един дъх, пълен с омраза. После Жак, като пристъпи към любовника на майка си с не толкова проявена, колкото почувствана буйност, принуди го да отстъпи и те се озоваха в коридора. Слисан, объркан, д’Аржантон се опита да си придаде самоувереност с държанието си и, като зае едновременно величествен и разнежен вид, каза:

— Жак, между нас дълго време е съществувало недоразумение. Но сега, когато сте вече сериозен мъж, добре подготвен, за да разбирате живота, невъзможно е това недоразумение да продължава безкрайно. Аз ви подавам ръка, мило дете, ръка честна, чието стискане никога не е било лъжливо.

Жак вдигна рамене:

— Защо е тая игра помежду ни, господине? Вие ме презирате и аз ви мразя…

— А откога сме такива врагове един за друг, Жак?

— Струва ми се, че откак се познаваме, господине. Откак ви помня, аз чувствам омраза в сърцето си към вас. Преди всичко, какво бихме могли да бъдем един за друг, ако не врагове? Какво друго име бих могъл да ви дам? Какво сте за мене? Трябваше ли дори да ви познавам? И ако някога в живота си съм помислял за вас без гняв, мислите ли, че съм могъл да сторя това без да се червя?

— Вярно е, Жак, съгласен съм, че нашите взаимни отношения бяха лъжливи. Но вие не бихте могли да ме държите отговорен за една случайност, за една съдбовност… И после, драги ми приятелю, животът не е роман… Не трябва да изискваме от него…

Но Жак го прекъсна рязко всред тия объркани разсъждения, които никога не му липсваха.

— Имате право, господине. Животът не е роман; напротив, той е много сериозен и положителен. Доказателство за това е, че всичките ми минути са преброени и че ми е забранено да губя времето си в празни разисквания… В продължение на десет години моята майка е била ваша слугиня, ваша вещ. Какво съм изстрадал аз през тия десет години, моята детска гордост не ми е позволила никога да ви изкажа. Но да оставим това. Сега майка ми принадлежи на мене. Аз си я възвърнах и с всички възможни средства ще съумея да я задържа. Никога не ще ви я върна… Впрочем, и за какво ли?… Какво искате от нея?… Косите й са посивели, лицето й е набръчкано. Толкова пъти сте я разплаквали… Тя не е красивата жена, любовницата, която би могла да задоволи суетността ви. Тя е майка, моя майка, оставете ми я.

Те се гледаха в лицето, докато стояха на мрачната и мръсна площадка, дето достигаха от време на време детски писъци, отзвуци от други разпри, чести в големия работнически кошер. Тая обстановка подхождаше на унизителната и сърцераздирателна сцена, всяка дума на която предизвикваше срам.

— Вие се лъжете относно смисъла на моята постъпка, — каза поетът, много бледен въпреки самоувереността си. — … Зная, че Шарлот е издигната жена, а вашите средства са много скромни… дойдох като стар приятел… да видя дали не ви липсва нещо, дали нямате нужда от мене.

— Нямаме нужда от никого. Моята заплата е предостатъчна за двама ни.

— Вие сте станал много горд, драги Жак… Преди не бяхте такъв.

— Това е вярно, господине. Така и вашето присъствие, което понасях някога, сега ми е отвратително; и, предупреждавам ви, че не искам да търпя дълго обидата, каквато е то за мене.

Държанието на Жак беше тъй решително, тъй предизвикателно, погледът му тъй добре подчертаваше думите му, че поетът не посмя да прибави нито дума и се отдалечи важно, като слезе по стълбите на шестте етажа, по които изисканото му облекло и прическата му образуваха особено петно, даваха представа за ония обществени заблуди, които, от единия до другия край на тоя чудноват Париж, свързват толкова противоположности помежду им. След като го видя, че изчезна, Жак се завърна в стаята. Съвсем бледа, разчорлена, с подути от сън и сълзи очи, Ида го чакаше права до вратата:

— Аз стоях тук, — му каза тя с нисък глас. — … Чух всичко, дори, че съм стара и имам бръчки.

Той се приближи до нея, хвана ръцете й и, като се вгледа дълбоко в очите й, каза:

— Той не е далеч… Искаш ли да го повикам?

* * *

Няколко дни след тая разпра Жак пишеше на господин Ривал следното писмо:

„Мили приятелю, татко мой, всичко е свършено; тя се завърна при него. Това стана при тъй сърцераздирателни, тъй непредвидени обстоятелства, че ударът ми се стори още по-тежък… Уви, тая, от която се оплаквам, е моя майка! Би било по-достойно да мълча, но не мога. Познавах в детството си едно клето малко негърче, което винаги казваше: «Ако хората не въздишаха, биха се задушили». Сега разбрах най-добре смисъла на тия думи. Струва ми се, че, ако не ви напиша това писмо, ако не изпусна тая дълбока въздишка към вас, онова, което тежи на сърцето ми, би ми попречило да дишам и да живея. Нямам дори смелостта да чакам до неделя. Тя е много далеч; и после, пред Сесил не бих се осмелил да говоря… Бях ви съобщил, нали, за обяснението, което имах с тоя човек. От тоя ден клетата ми майка стана тъй тъжна, онова, което направи, ми се струваше толкова свръхсилите й, че реших да променя квартала, за да я разсея и да изселя скръбта й. Разбирах, че сражението е започнато и че, ако искам да го спечеля, ако искам да запазя майка си, би трябвало да употребя всички средства, всички възможни хитрости. Нашата улица, нашата къща не й се нравеха. Нужно беше нещо по-весело, по-проветрено, което да й попречи да съжалява за своето Августинско крайбрежие. И наех в Шарон, на улица Люляк, в дъното на една зеленчукова градина, три малки, новонаправени стаи, облепени с нови тапети, които наредих малко по-грижливо и по-пълно от моята стая. Всичките ми спестени парици (простете ми за тия подробности, но, заклел съм се да ви кажа всичко), спестените ми пари от десет месеца за таксите и изпитите ми изразходвах за тия грижи, които, знаех предварително, че ще одобрите. Белизер и жена му ми помогнаха при настаняването, както и добрата Зинаида, която живее на същата улица с баща си и на която разчитах, за да развеселява клетата ми майка. Всичко това бе извършено скришно, истинска любовна изненада, защото в тая нова борба трябваше да сразя своя враг, своя съперник върху неговата собствена земя. Наистина, струваше ми се, че ще й бъде добре там. Тоя край на предградието, спокоен като селска улица, с дървета, надвишаващи оградите, с петли, чието кукуригане се издига над дървените стобори, всичко това ми се струваше, че ще я очарова, ще й напомни за оня селски живот, за който тя толкова съжаляваше.

Снощи къщата бе готова най-после да я приеме. Белизер трябваше да й каже, че я чакам у Рудикови и да я доведе до там за вечеря. Аз бях отишъл много по-рано от тях, радостен като дете, и се разхождах надлъж и нашир из нашето малко жилище, блестящо от чистота, украсено със светли завеси по всичките му прозорци и с големи китки от рози върху камината. Понеже вечерта беше малко хладна, бях запалил огън и това придаваше на жилището удобен вид, то изглеждаше вече обитаемо, което ме радваше… Е, добре! Бихте ли повярвали? Всред задоволството си, изведнъж изпитах тъжно предчувствие. То беше живо и бързо като електрическа искра: «Тя няма да дойде!» Напразно се мислех за обезумял, напразно приготвях стола й, прибора й, напразно дебнех стъпките й по тихата улица, разхождах се из стаите, дето всичко я чакаше: знаех, че тя няма да дойде… Такива отгатвания съм изпитвал при всички разочарования в миналото си. Би могло да се каже, че, преди да ме удари, съдбата се смилява над мене, като ме предупреждава, та ударите й да не бъдат толкова болезнени. Тя не дойде. Белизер пристигна сам, много късно, с едно писъмце, което тя му бе дала за мене. То не беше дълго, само няколко набързо написани думи, с които ми известяваше, че господин д’Аржантон бил много болен и че тя считала за свой дълг да отиде да го наглежда. Щом оздравеел, щяла да дойде пак. Болен! Не бях помислил за това. Иначе и аз бих могъл да се престоря на болен и да я задържа при леглото си, както той я бе повикал при неговото… О, как добре я познаваше тоя клетник! Как бе изучил това тъй слабо и тъй добро сърце, готово да помага и да закриля! Вие лекувахте тия чудновати припадъци, от които той се оплакваше в Етиол и които изчезваха тъй бързо на трапезата, след хубава вечеря. Тая болест го е хванала наново. Но майка ми, щастлива, без съмнение, че й се е удал случай да си възвърне неговото благоволение, се е поддала на тая преструвка. И като си помисля, че, ако аз се бях разболял, истински разболял, тя не би ми повярвала, може би! Но да се върнем на моята печална история; виждате ли ме сам в моята малка къщичка, всред приготовленията ми за добре дошла, след толкова тичания, усилия, изразходвани на вятъра пари? Ах, жестока, жестока майко!… Не исках да остана там. Върнах се в старата си стая. Къщата би ми се сторила много тъжна, тъжна като къща на мъртвец: защото за мене майка ми бе вече живяла там. Отидох си, като оставих огъня да се разпада на пепел в огнището и китките ми от рози да ронят тихичко листцата си върху мрамора. Къщата съм наел за две години и ще я задържа до края на договорения срок с онова суеверие, което кара хората да държат дълго време отворена и гостоприемна клетката, от която някоя любима птичка е изхвръкнала. Ако майка ми се завърне, ще отидем там заедно. Но ако не се завърне, аз не ще живея никога там. Самотата ми би била изпълнена с тъгата по мъртвец. И сега, след като ви разказах всичко, има ли нужда да ви казвам, че това писмо е за вас, само за вас, че Сесил не трябва да го чете? Бих се срамувал много от нея. Струва ми се, че в нейните очи нещо от тия безчестия ще се отрази и върху мене, върху чистотата на моята любов. Може би тя не ще ме обича вече… Ах, приятелю мой, какво би станало с мене, ако подобно нещастие ме сполети? Само тя ми остава вече. Нейната обич ми запълва всичко и, в голямото ми отчаяние, когато се озовах сам пред присмеха на тая празна къща, само една ясна мисъл, само един вик нададох: «Сесил… Ако и тя ме напусне…» Уви! Ето ужасното в изневерите на нашите любими: те вмъкват в сърцето ни страха от други изневери… Но защо да мисля така? Тя ми е дала честната си дума, обещанието си; а Сесил никога не е лъгала.“