Алфонс Доде
Жак (21)

І
Сесил

— Но това е истинска клевета! Ти имаш право да дадеш под съд тоя окаяник Хирш. Да ме остави с убеждението, че моят приятел Жак бил крадец!… Мръсник такъв!… Той дойде у дома нарочно, за да ми съобщи тая новина, а можеше прекрасно да дойде пак, за да я опровергае, защото твоята невинност е била призната, установена, и установена с най-ласкателни, най-красноречиви за тебе изрази. Я ми покажи пак работническата ти книжка!

— Ето я, господин Ривал.

— Великолепно. Не може да се поправи по-добре една неволна грешка. Тоя директор е прекрасен човек… Ах, сега, виж, съм доволен! Мисълта, че моят ученик е станал нехранимайко, ме е измъчвала често… И като си помисля, че, ако не те бях срещнал случайно у Аршамбови, бих могъл да мисля така още дълго време!

И наистина, доктор Ривал бе намерил своя отдавнашен приятел в малката къща на горския пазач.

От десет дни, откакто беше в Елховника, Жак живееше като съзерцателен брамин, потънал в дълбоката тишина на природата, наслаждаваше се на последните хубави дни, проникваше се от техните хладни слънчеви лъчи, излизаше от дома само, за да навлезе в живото спокойствие на гората. Дърветата му предаваха от своя сок, земята от своята сила и понякога, като разтърсваше челото си, струваше му се, че досегашният болник губеше малко от грозотата си под нежното, дълбоко и очистено небе, чиито спокойни есенни лъчи даваха възможност да се видят далечни простори.

Едничките хора, с които контактуваше, бяха Аршамбови, за които бе запазил тъй добър спомен. Жената му напомняше майка му, на която тя бе прислужвала дълго време вярно и предано; мъжът, добродушният, мълчалив и див исполин, потънал като фаун в растенето на гората, възкресяваше в ума му цяло минало с прелестни и укрепителни разходки. Жак преживяваше своето детство между тия двама самотници. Жената му купуваше хляб, хранителни припаси и често, когато го мързеше да се върне у дома си, той си приготвяше сам някое просто ястие в пепелта на тяхното огнище. Тук той седеше на една пейка пред вратата и пушеше лулата си редом с пазача. Тия хора не го разпитваха никога. Само когато гледаше зачервените му ланити и тъй слабия му и висок ръст, чичо Аршамбо поклащаше тъжно глава, както когато гледаше нападнатите от житоядки букови гори.

Тоя ден, като отиде у приятелите си, Жак завари мъжа в легло, обхванат от силни болки от ставен ревматизъм, който, два-три пъти годишно, поваляше тоя великан, поваляше го на легло като поразено от гръм дърво. Прав до възглавницата му стоеше дребен човек с дълъг редингот, чиито поли, пълни с вестници и книги, се удряха в краката му; той беше гологлав, а хубавата му бяла коса бе съвсем разрошена. Той беше господин Ривал.

Първоначално срещата ги смути. Жак се срамуваше, че се намира пред стария доктор, чиито зловещи предсказания си спомняше. Господин Ривал пък отдаваше това смущение на мисълта за кражбата и се държеше сам много студено. Но слабостта на тоя висок момък го трогна, въпреки всичко. Те излязоха заедно, завърнаха се пеша, като разговаряха по тесните зелени горски пътеки, и от една пътечка до друга, от една неясна дреболия до някоя по-точна, стигнаха до окрайнината на гората и до пълното изяснение на недоразумението.

Господин Ривал тържествуваше, не се уморяваше да препрочита страницата на книжката, дето директорът на фабриката бе установил несправедливото обвинение.

— Ах, така! Сега, когато се настани в нашия край, надявам се, че ще те виждаме по-често. Това преди всичко е необходимо. Те те изпращат в гората като кон на зелено, но това не е достатъчно. Ти имаш нужда от грижи, особено през зимата, в която навлизаме. Етиол не е Ница, дявол да го вземе!… Знаеш как ти харесваше в нашата къща някога. Тя си е все същата. Липсва само клетата ми жена. Тя умря преди четири години, от скръб, от отчаяние, защото след нашето нещастие никога не можа да се съвземе добре. Добре, че имах „малката“, да я замести, иначе не зная какво би станало с мене. Сесил води книгите, аптеката. Колко ще бъде доволна да те види!… Хайде! Кога ще дойдеш?

Жак се поколеба, преди да му отговори. Господин Ривал като че разбра мисълта му, та прибави засмян:

— Знаеш ли, пред Сесил няма нужда да дойдеш с книжката си, за да бъдеш уверен, че ще бъдеш добре приет… Никога не съм й казвал нищо за това, също и на баба й. Те те обичаха извънредно. Това би ги огорчило много… Никога не е имало сянка от лошо чувство между вас… Така че можеш да се явиш без страх. Чуй, днес е много хладно, за да дойдеш да вечеряш с нас. Но, надявам се, че утре ще дойдеш за обед. Също като в твое време. Обядваме в дванадесет часа, или в два, или в три, според посещенията ми у болните. Дори сега е още по-лошо, защото моят проклет кон остарява, та е станал по-ленив и по-своеволен… Всеки ден имам разправии с него… Ето че стигнахме до дома ти, върви си бързо… Утре, непременно! Да не забравиш, или ще дойда да те взема!

Като затвори вратата на къщата, цялата обвита в пълзящи растения, Жак изпита странно впечатление. Стори му се, че се завръща от една от ония големи разходки с кабриолета, които правеше някога с доктора и малката си приятелка, че ще завари майка си да приготвя трапезата, заедно с жената на пазача, докато Той работеше в куличката. Тая самоизмама се допълваше от бюста на д’Аржантон, който не бяха отнесли в Париж, защото щеше да заеме много място, и който продължаваше да господства над моравата, ръждясал, тъжен, местейки подвижната си сянка около себе си, като стрелката на слънчев часовник.

Вечерта Жак прекара седнал край огнището, пред огън от лозови пръчки, защото огнярницата го беше направила зиморничав. И също както някога, когато се завръщаше от хубавите си разходки из полето, спомените, които донасяше, му пречеха да чувства тъгата и тиранията, които тегнеха над цялата къща тая вечер, а срещата с господин Ривал, името на Сесил, изречено няколко пъти, вложиха в сърцето му блаженство, населиха самотата му с мили призраци, с щастливи видения, които го придружаваха дори и в съня му.

На другия ден, в дванадесет часа, той звънеше на вратата на Ривалови.

Както старецът го бе предупредил, нищо не се бе променило във все недовършената къща, чийто стъклен покрив над вратата ръждясваше от ден на ден, очаквайки стъклата си.

— Господарят не се е завърнал… Госпожицата е в аптеката, — каза на Жак малката слугиня, която дойде да му отвори и която бе заместила старата и вярна някогашна бавачка. Едно младо куче лаеше от колибката си на мястото на старото нюфаундлендско куче и доказваше по свой начин, че нещата траят повече от съществата, от какъвто и род да са те.

Жак се изкачи в аптеката, в тая голяма стая, дето толкова бяха играли някога. Той почука живо, нетърпелив да види приятелката си, винаги дете във въображението му, а милото название на доктора „малката“ го караше да я вижда още в седемгодишния й ръст.

— Влезте, господин Жак.

Вместо да влезе, Жак започна да трепери от страх, от странно вълнение.

— Влезте,… — повтори същият глас, гласът на Сесил, но по-силен и звучен, по-богат, по-сладък, по-дълбок от някога.

Вратата се отвори изведнъж; и Жак, облян от светлина, се попита не беше ли това прелестно видение: пред него стоеше млада девойка, права на прага; тя пръскаше лъчи от светлата си рокля, от дрешката си от син вълнен плат, от бляскавите си коси, като сияние над матовото й и същевременно кротко и гордо чело. Ах, как би се смутил той, ако очите на тая хубава девойка, очи нежни, сдържано сиви, не му бяха казали ясно, простодушно: „Добър ден, Жак! Аз съм Сесил… не се страхувай“, и ако една малка ръчица, сложена в неговата, не му бе напомнила оная любвеобилна топлина, която бе стигнала до сърцето му в деня на 15-ти август, когато събираха милостиня.

— Животът ви е бил тежък, господин Жак, както ми разказа дядо. — Тя го гледаше съвсем развълнувана. — И аз преживях голяма скръб… Баба ми умря… Тя ви обичаше много. Често говореше за вас…

Само Сесил говореше. Седнал срещу нея, той я съзерцаваше. Тя беше висока, изящна във всичките си движения, много проста. В тоя миг, облегната на старото писалище, на което госпожа Ривал пишеше някога, тя навеждаше леко главата си, за да говори на своя приятел, също както лястовица чурулика на края на покрива.

Жак си спомняше, че бе виждал и майка си тъй хубава, че се бе възхищавал от нея от все сърце; но в Сесил имаше нещо особено, от нея се излъчваше някакъв неопределим мирис, някакво божествено пролетно ухание, нещо здраво, животворно и чисто, редом с което всичките прелести на Шарлот, нейният весел смях и широките й ръкомахания биха били съвсем неуместни.

Изведнъж, докато той седеше възхитен пред нея, наведе поглед и забеляза едната си ръка, сложена с дланта върху синята му рубашка с оная несръчност, която тялото на работника обладава при неподвижност. Тая черна, незаличимо черна ръка му се стори грамадна, покрита с драскотини и резки, завършваща със счупени, закоравели нокти, почернели от допира с желязото и огъня. Той се засрами от нея, не знаеше къде да я скрие. Отърва се, като я сложи в джоба си.

Но свършено беше вече. Внезапно го озари съзнанието за всичките му недостатъци. Той се видя седнал на един стол, сгушен, с разкрачени крака, смешно облечен с работнически гащи и с вехтата кадифена дреха на д’Аржантон, с много къси ръкави. (Съдено му беше да носи много къси дрехи.)

Какво ли си мислеше тя за него? Колко трябва да беше добра и снизходителна, за да не се изсмее високо, без да се стеснява; защото тя знаеше да се смее, въпреки че изглеждаше сериозна, и можеше да се отгатнат множество малки, насмешливи гънки в подвижните ноздри на малкия й тъй правилен нос, в ъглите на нейните розови, малко дебели и нежно извити устни.

Към смущението от вида си, което той изпитваше, се прибави и друго, чисто душевно. За да завършат неговото смущение и мъка, ето че всичките му моряшки безпътства и гуляи възникнаха в паметта му, като че вертепите, из които се бе влачил по четирите краища на света, бяха отпечатали своята грозота върху цялото му същество и като че тая грозота се виждаше. Тъжната гънка, която се отбеляза върху тъй гладкото, младо чело на Сесил, видимото съчувствие на нейните хубави очи, всичко му подсказваше, че тя е забелязала колко отвратителен бе той; това го измъчваше, той се срамуваше.

За щастие, в аптеката дойдоха хора и Сесил се залови за работа около медните везни; тя теглеше, надписваше пликовете, записваше рецептите, както правеше баба й. Жак не чувстваше вече тежестта на онова внимание, което младото момиче бе съсредоточило върху тъжната му личност.

Тогава той само й се любуваше.

Тя беше възхитителна, наистина, с кротостта и търпението си спрямо всичките тия бедни селянки, бъбриви и глупави, чиито дълги обяснения постоянно и неуморно се повтаряха.

За всички тя намираше насърчителни думи, усмивки, добри съвети, умееше спокойно да се постави на равнището на хората, които говореха, като скланяше към тях всичката прелест на ума си. В тая минута тя имаше работа с една бивша позната на Жак, със старата непочтена горска крадла баба Сале, която му внушаваше такъв ужас, когато беше малък. Прегърбена като почти всички селяни, които земята притегля към себе си при дневната работа, попукана от слънцето, прашна и суха, баба Сале проявяваше малко живот само от недоверчивите си очи, възпалени, хлътнали под клепките, като зли зверчета в дъното на дупката си. Тя говореше за „своя чиляк, за своя клет чиляк, който боледувал от вече много месеци, не работел вече, не печелел нищо и все пак не можел да се реши да пукне“. Тя нарочно говореше такива ужасни неща, разкрасяваше ги с дивия си говор и гледаше младото момиче право в лицето, като че й правеше удоволствие да го смущава. На два-три пъти Жак почувства силно желание да изхвърли из вратата това жилаво и парцаливо чудовище. Но той се въздържа, като видя, че Сесил стои равнодушна пред тия груби нападки, че запазва онова пълно спокойствие, в което и най-острата злоба счупва зъбите си, вярвайки, че хапе.

След като рецептата бе изпълнена, селянката се отдалечи с всевъзможни поклони, с лъжливо досадни благословии. Като минаваше край Жак, тя се обърна и го позна:

— Ха! Малкият от Елховника, — каза тя високо на Сесил, която я изпращаше. — Колко е погрознял, Боже, Господи!… Слушайте, госпожице Сесил, сега ще си глътнат езиците всички, които разказваха навремето, че господин Ривал коткал малкия Ражантон, за да го ожени за вас… Сега, разбира се, не бихте желали това… Колко е изпаднал, все пак, как животът променя човека!

Тя си отиде, като се кикотеше.

Жак почувства, че бледнее. О, старата разбойница, тя го бе закачила, най-после, яката, със „сърпа“, с който го бе заплашвала толкова някога! Истински удар със сърп, с онова сечиво с извито острие, зло и лукаво като името си. Раната беше дълбока, много дълбока, и дълго време трябваше да се лекува. Но не само Жак беше засегнат: зная още някой, който се преструваше, че пише в голямата книга, и който пишеше съвсем накриво, с наведена глава и зачервено лице от много силното вълнение.

— Катерино, по-скоро супата, и хубаво вино, и хубав коняк, и по-бързо!

Тъй викаше докторът, който се връщаше и който, като видя Жак и Сесил смутени, мълчаливи един срещу друг, прихна да се смее весело:

— Как! Това ли е всичко, което имате да се кажете откак не сте се виждали цели седем години? Хайде, бързо на трапезата! Яденето ще предразположи веднага нашето клето момче!

Обядът не предразположи Жак, напротив, само удвои смущението му. Пред Сесил той не знаеше да яде, трепереше да не издаде кръчмарските си навици. На трапезата на д’Аржантон лошото му държание, придобито през работническия му живот, никога не го бе стеснявало. Тук той се чувстваше смешен, не на мястото си, и неговите нещастни ръце особено го измъчваха. Тая, с която държеше вилицата, пак както и да е; тя беше заета. Но другата, какво да прави с нея? Всичките й наранявания изпъкваха ужасно върху бялата покривка. От отчаяние той я оставяше да виси отстрани, но така изглеждаше еднорък. Благосклонността на Сесил само увеличаваше свенливостта му. Тя забеляза това и го гледаше само крадешком до края на обеда, който им се стори нескончаем.

Най-после Катерина дойде да вдигне сладкото и сложи пред младото момиче топлата вода, захарта и стъклето с дългата шийка, пълно със стара ракия. Откакто баба й се бе поминала, Сесил правеше грога на доктора, но добрият човек не бе спечелил нищо от тая промяна, защото, от страх да не направи грога много силен, Сесил бе започнала да го превръща в аптекарско питие, в което дозата на спирта намаляваше от ден на ден, както забелязваше тъжно господин Ривал.

След като даде чашата на дядо си, младото момиче се обърна към госта:

— Пиете ли ракия, господин Жак?

— Дали пие ракия той, огнярят! Това момиче е чудно!… Та ти не знаеш ли, че тия клети дяволи с това живеят!… В парахода Байонеза имахме един момък, който чупеше нивелирите и изпиваше чистия им спирт… Колкото и силен да направиш неговия грог, той не ще го почувства.

Тя погледна Жак с много кротко, много тъжно изражение на лицето:

— Искате ли?

— Не, благодаря, госпожице!… — каза той съвсем тихо, почти срамежливо. И ако направи слабо усилие, за да отдръпне чашата си, той бе добре възнаграден за това с една от ония красноречиви благодарности, които някои жени умеят да изкажат, без да говорят и които разбират само ония, към които се отнасят.

— Хайде, още едно покръстване!… — каза почтеният доктор, като глътна грога със смешно кривене на лицето; защото, от своя страна той беше покръстен само наполовина, по способа на диваците, които се съгласяват да вярват в Бога само за да направят удоволствие на мисионера.

Етиолските селяни, които работеха тоя следобед из нивите си и видяха Жак да се връща от Ривалови и да крачи широко по пътя, можеха да помислят, че беше полудял или че богатият обяд у доктора бе замаял ума му. Той ръкомахаше, говореше си самичък, заплашваше небето с пестника си, измъчван от вълнение, от гняв, за които обикновеното му вцепенение даваше да се мисли, че е неспособен.

— Работник! — казваше той, треперейки, — … Работник! Такъв ще съм през целия си живот. Господин д’Аржантон има право. Аз трябва да остана всред подобните си и там да живея, и там да умра; главно, да не се опитвам да се издигна по-високо. Това ще ми причини много страдания.

Отдавна той не се бе чувствал тъй нервен, тъй жив. Нови, непознати чувства нахлуваха в душата му; и в дъното на всяко от тях, като звезда, разломена на хиляди плоскости върху променливите вълни, образът на Сесил сияеше. Какво великолепие от изящност, красота и чистота! И като си помисли само, че ако, вместо да направят от него работник, да го хвърлят в общия гроб, бяха го образовали и възпитали, той би могъл да стане човек достоен за това младо момиче, да я има за жена, да притежава само за себе си това съкровище! О, Боже!… Той изпусна тоя отчаян гневен вик, който надава борещият се напразно с вълните удавник, когато вижда да блести наблизо заленият от слънчева светлина бряг, дето съхнат проснати мрежи.

В тоя миг, завивайки по пътя за Елховника, той се озова лице в лице с баба Сале, която носеше товар съчки. Старата жена го погледна с оная зла усмивка, с която сутринта каза: „Разбира се, сега не бихте го искали“. Жак скокна пред тая усмивка и всичкият гняв, който го изпълваше, който не знаеше върху кого да се излее, защото, ако следваше своя порив право към целта, би засегнал едно много мило нему, слабо и много леко същество, единствено отговорно за злощастието му, — всичкият му гняв се обърна към ужасната старица.

„Ах, усойнице“, помисли той, „ще ти изтръгна зъбите“!

Лицето му придоби такова ужасно изражение, че, като го видя да приближава към нея, бабата се уплаши, хвърли товара си и се втурна в гората, бърза като коза. Това беше отплатата за някогашните й гонитби. Той я преследва няколко крачки, после се спря внезапно.

„Луд съм… Тая жена ми каза само чистата истина, най-после… Сега Сесил не би ме искала вече.“

Тая вечер той не яде; не запали нито огъня, нито лампата. Седнал в един ъгъл на трапезарията, единствената стая, която обитаваше и в която бе събрал разпръснатата из цялата къща покъщнина, той втренчваше очи в стъклената врата, зад която леката мъгла на хубавата есенна нощ се белееше изпод невидимия възход на месечината, и си мислеше:

„Сесил не би ме искала вече.“

Само тая мисъл изпълваше цялата му вечер.

Тя не би го искала вече. Всичко ги разделяше, наистина. Преди всичко, той беше работник, и после… Ужасната дума се появи на устните му: „незаконороден“… За пръв път в живота си той мислеше за това. Децата са почти равнодушни към тия неща, когато никой от близките не им ги напомня оскърбително, а Жак бе живял в слабо придирчива среда, минал от обществото на несретниците в работническата класа, дето всичките грешки се извиняват с бедността, където нередовните семейства са много по-многочислени от всякъде другаде. Понеже никога не бе чувал да говорят за баща му, не се бе замислял никога за него; той едва бе почувствал липсата на бащинска любов, както глухоням може да цени сетивата, които му липсват, без да познава всичкото значение на ползата им, или на радостите, които те причиняват.

Сега въпросът за произхода му го занимаваше повече от всичко друго. Когато Шарлот му бе казала името на баща му, той бе останал съвършено спокоен пред това неочаквано откритие; но в тоя час му се искаше да я разпита, да изтръгне от нея подробности, признания дори, за да си състави точна представа за своя непознат баща… Маркиз д’Епан?… Бил ли е действително маркиз? Не беше ли това някакво ново въображение на нейния клет мозък, полудял за титли и благородство? Вярно ли беше, че беше умрял? Майка му не беше ли му казала това, за да не му разкаже някаква позорна развръзка, изоставяне, за които би се червила пред него? Ами ако тоя баща беше все още жив, ако беше достатъчно великодушен, за да поправи грешката си, да даде името си на своя син?

„Жак, маркиз д’Епан!“

Той повтаряше това изречение на себе си, като че тая титла го приближаваше до Сесил. Клетото момче не знаеше, че никакви суетни титли не биха трогнали едно истинско женско сърце, колкото състраданието, което го прави достъпно за всички нежности.

„Ще пиша на майка си“, помисли той. Но онова, което щеше да я пита, беше толкова тънко, толкова сложно и мъчно за казване, че реши сам да отиде при Шарлот, да проведе с нея един от ония разговори, в които очите помагат на думите и подразбираните признания се предават често с мълчание, по-красноречиво от думите. За нещастие, той нямаше достатъчно пари, за да отиде с железницата. Майка му трябваше да му изпрати, но навярно не се беше сетила.

„Ех“, си каза той, „аз извървях тоя път пеша, когато бях на единадесет години. Ще го извървя прекрасно и сега, при все, че съм малко слаб.“

Наистина, на другия ден Жак извървя тоя ужасен път; но ако той му се стори не толкова дълъг и страшен, затова пък му се видя много по-тъжен. Често изпитваме разочарование от детските си спомени, като ги възобновяваме, когато обсъждаме и разсъждаваме. Би могло да се каже, че в очите на детето има някакво багрилно вещество, което трае колкото и невинността на първите погледи; постепенно, с порастването му, всичко, от което се е възхищавало, потъмнява. Поетите са хора, запазили детските си очи.

Жак видя мястото, дето беше спал, малката желязна ограда във Вилньов-Сен-Жорж, дето се беше спрял, за да накара един почтен каскет с наушници да повярва, че тук живее майка му, купчината камъни покрай рова, дето едно проснато тяло му бе причинило толкова голям страх, и мръсната кръчма, отвратително разбойническо свърталище, което толкова пъти му се бе присънвало!… Уви, той бе видял много други вертепи! Зловещите лица на пиянстващите работници, на скитници, около входните градски врати, лица, от който тъй силно се бе изплашил някога, нямаха вече с какво да го учудват и като минаваше край тях, той мислеше, че ако някогашният Жак се изправи изведнъж на прашния път със своята колеблива походка на почернял, избягал ученик и срещне сегашния Жак, би се уплашил от него може би повече от всяко друго мрачно видение.

Той пристигна в Париж към един часа след обед при намусен, студен дъжд и, като продължаваше да сравнява спомените си с настоящия час, спомни си великолепната зора, хубавото прояснение на майското небе, при което майка му се беше появила в края на първото му пътуване, подобно на Арахангел Михаил, увенчан със слава и пропъждащ със светлината си мрачните нощни видения. Вместо малката лятна къща в Елховника, дето неговата Ида пееше всред цветя, под студения като пещера вход на зданието на Преглед на бъдещите раси се появи д’Аржантон, придружен от натоварения с коректури Моронвал и от цяла рота несретници, които завършваха с няколко буйно разменени думи някакъв скорошен спор.

— Ах, ето Жак! — каза мулатът.

Поетът трепна, вдигна глава. Ако някой видеше тия двама мъже заедно, единият облечен грижливо, пълен, с ръкавици, бляскав, току-що станал от трапезата, другият — слаб, в много късата си кадифена дреха, излъскана от носене и дъжд, никога не би си помислил, че би могло да има между тях някаква връзка. И тъкмо това съставя особеността и хвърля петно на тия случайни незаконни семейства, в които бащата е дърводелец, дъщерята — графиня, а братът — бръснар в някое предградие.

Жак подаде ръка на д’Аржантон, който я докосна едва-едва с един пръст и го попита дали къщата в Елховника е дадена под наем.

— Как?… ДАДЕНА под наем?… — каза Жак, не разбирайки нищо.

— Ами да… Като те виждам тук, какво мога да помисля, освен: къщата е заета, принуден е да се върне!

— Не, — каза Жак смутено, — никой дори не се е явявал, откакто съм там.

— Тогава защо си дошъл тук?

— Дойдох да видя майка си.

— Разбирам тая прищявка. За съжаление нужни са пътни разноски.

— Дойдох пеша… — каза Жак много просто, уверен и със спокойна гордост, която не подозираха у него.

— Аха… — каза д’Аржантон. Той се замисли за малко, за да му стрелне това късо изречение: — О, да, виждам с радост, че краката ти са в по-добро състояние от ръцете.

— Ето една жестока дума… — изкикоти се мулатът.

Поетът се усмихна скромно; и, доволен от произведеното впечатление, се отдалечи, последван от своите угодливи другари, в редица, надолу по крайбрежието.

Преди една седмица жестоката дума на д’Аржантон не би засегнала затъпелия Жак; но от снощи той не беше същият. Няколко часа бяха достатъчни да го направят тъй горд и чувствителен, че, след полученото оскърбление му се поиска да се завърне пеша, както бе дошъл, без дори да види майка си; но той имаше да й говори, да й говори сериозно. И се изкачи.

Цялото жилище беше обърнато наопаки. Жак завари тапицери, които поставяха тапети, слагаха скамейки като за раздаване на награди. За същата вечер се устройваше голяма литературна вечеринка, на която всички представители на изкуствата и литературата щяха да бъдат събрани; и ето защо д’Аржантон се разгневи толкова много, като видя, че пристига синът на Шарлот. И тя не бе очарована. Като го видя, тя се спря всред трескавата домакинска работа, заета с преобразуването на жилището, със създаване на малки гостни, пушални навсякъде, дори и в нишите за леглата и тоалетните стаи.

— О, ти ли си, клети Жак? Обзалагам се, че идваш да искаш пари. Навярно си помислил, че съм те забравила. Не, но ще ти кажа, че смятах да задължа с това доктор Хирш, който след два-три дни ще отиде в Елховника, за да прави много любопитни опити върху благоуханията, нова медицина, която изобретил според една персийска книга… ще видиш, чудесно откритие!

Те разговаряха прави, полугласно, всред работници, които сновяха насам-натам, ковяха гвоздеи, местеха мебелите.

— Бих искал да поговорим много сериозно, — каза Жак.

— Ах! Боже мой, какво ще е това?… Какво има?… Знаеш, че сериозното никога не е било по силите ми… После, нали виждаш, всичко е разхвърляно поради голямата ни вечеринка… О, ще бъде великолепно! Изпратихме петстотин покани… Не ти казвам да останеш, защото разбираш, нали?… Преди всичко, няма да бъде удоволствие за теб… Хайде, щом искаш непременно да говорим, ела тук, на терасата… Накарах да наредят една веранда за пушачите, ще видиш, много е удобно.

И тя го прекара под една веранда с цинков таван, облицована с плат на резки, украсена с диван, с цветарник, с полилей, но много тъжна при дневната светлина, при острия шум на дъжда и влажния, мъглив кръгозор по бреговете на Сена.

Жак се почувства стеснен. Той си мислеше: „По-добре щеше да бъде да й бях писал…“ и не знаеше откъде да започне.

— Е, какво? — каза Шарлот, като се спря, подпряла брадичка с ръка, в красивата стойка на жена, която слуша.

Той се поколеба още един миг, както се колебаят да сложат много голяма тежест върху полица с дребни украшения, защото онова, което имаше да каже, му се струваше много голямо за леката главица, която се навеждаше към него.

— Бих желал… бих желал да говоря за моя баща.

На края на устните й се очерта едно „я виж ти какво намислил“ и ако не го изрече, изражението на лицето й, по което личеше слисване, отегчение и страх, го казваше вместо нея.

— Това е един много тъжен въпрос за двама ни, мое клето дете; но, най-после, колкото и мъчителен да е, разбирам любопитството ти и съм готова да го задоволя. Впрочем, — прибави тя тържествено, — винаги съм се заричала, щом станеш на двадесет години, да ти открия тайната на твоето рождение.

Тоя път той я изгледа слисан.

Значи, тя не си спомняше, че преди три месеца му бе направила вече това откритие. Но той не възрази на тая забрава. От това щеше да спечели, защото ще може да съпостави онова, което тя би му казала, с онова, което му бе казала вече. Той я познаваше тъй добре!

— Варно ли е, че моят баща бил от благороден произход? — попита той веднага.

— От най-благороден, дете мое.

— Маркиз?

— Не, само барон.

— Но аз мислех… ти ми бе казала…

— Не, не! Бюлакови от по-стария клон бяха маркизи.

— Той, значи, е бил роднина с тия Бюлакови?…

— Струва ми се… той беше родоначалник на по-младия клон.

— Тогава… моят баща… се казваше?

— Барон дьо Бюлак, корабен лейтенант.

Ако балконът се бе съборил и завлякъл с падането си облицованата с плат веранда и всичко, което тя съдържаше, Жак не би изпитал по-ужасно сътресение на цялото си същество. При все това, той има смелостта да попита:

— Отдавна ли е умрял?

— О, да, много отдавна!… — отговори Шарлот и махна красноречиво с ръка, за да изпрати много далеч в миналото този живот, станал за нея съмнителен.

Баща му беше умрял; това бе вероятното. Но дали беше Бюлак или д’Епан? Дали майка му го бе излъгала сега или преди? Най-после, може би тя не лъжеше, може би самата не знаеше?

Какъв срам!

— Колко зле изглеждаш, мили Жак, — каза Шарлот, като прекъсна изведнъж дългия романтичен разказ, в който се бе впуснала бурно подир своя корабен лейтенант, — ръцете ти са ледени. Сгреших, че те доведох на балкона.

— Няма нищо, — каза Жак с усилие. — Ще ми мине като походя.

— Как! Отиваш ли си вече? Да, всъщност, имаш право, по-добре ще е да се върнеш рано… При такова лошо време! Хайде! Целуни ме.

Тя го целуна много нежно, вдигна яката на палтото му, даде му своята наметка поради студа, пъхна малко пари в джоба му. Тя си въобразяваше, че тъжният облак по лицето му се дължеше на тия приготовления за празника, на който той нямаше да присъства; затова бързаше да го изпрати и, когато слугинята дойде да й каже: „Госпожо, коафьорът дойде…“, тя се възползва от това, за да се сбогува по-скоро:

— Както виждаш, трябва да те оставя… Пази се добре… Пиши често.

Той слезе бавно по стълбата, като се държеше за оградата. Виеше му се свят.

О, не, техният тазвечерен празник не измъчваше сърцето му, а мисълта за всички други празници, на които той не е бил поканен в живота, празникът на децата, които имат любими, почитани баща и майка, празникът на всички, които имат свое име, свое огнище, свое семейство. Той знаеше и друг празник, от който съдбата го изключваше безмилостно — празникът на щастливата любов, който ви съединява завинаги с нещо хубаво, законно и честно. Такъв празник не ще има за него. И нещастникът се отчайваше, без да съзнава, че, като съжаляваше за всичкото това щастие, то значеше, че беше достоен за него и че предишната му затъпялост бе далеч изчезнала пред това ясно възприятие на тъжната му съдба, което единствено можеше да му даде сила да я срази.

Отдаден на мрачните си мисли, той се приближаваше към Лионската гара, към ония бедни квартали, в които калта изглеждаше по-гъста, мъглата — по-тежка, защото къщите тук са черни, ручеите — препълнени, и защото бедността на човека съдейства на всичките тъги на природата и ги увеличава. Беше време за излизане от фабриките. Бледни и уморени хора, поток от хора, които влачеха със себе си много отчаяния и тъги, се пръскаше по плочниците и улицата, към кръчмите, към ония вертепи на покрайнините, някои от които носят надпис: Утеха, като че пиянството и забравата бяха единственото убежище на клетниците. Жак, разбит, помръзнал, чувстващ, че кръгозорът е затворен навсякъде над живота му така плътно, както беше над тая дъжделива и студена есенна вечер, изведнъж махна с ръка и извика отчаяно:

— Те имат право, Бога ми!… Само това остава… трябва да пия!

И, като прекрачи един от тия прагове, омърсени от отвратителните сънища или от убийствените борби на пиянството, бившият огняр поръча да му донесат двойна мярка витриол^[1]. Но, ето че, тъкмо когато вдигаше чашата си, всред разбърканата и шумна тълпа, всред дима на лулите и тежките изпарения, които причиняваха тия пияни дихания, тия мокри от дъжда рубашки, стори му се, че една небесна усмивка се полуотваряше пред него и че един дълбок и кротък глас шепнеше на ухото му:

— Пиете ли ракия, господин Жак?

Не, разбира се, той не пиеше вече, нямаше да пие вече никога. Излезе бързо от кръчмата, като остави пълната си чаша на тезгяха, дето бързо хвърлените пари прозвучаха всред общото учудване.